Кристин Кашор
Лазурна (8)

6.

— Братовчеде — овладя се Битърблу, — трудно ли е да предизвестиш, че пристигаш като нормален гост?

По повдигна вежда.

— Дойдох снощи и веднага разбрах, че не си там, където предполагат всички. През нощта положението не се промени. Би ли предпочела в такъв случай да бях събудил прислужник, та да ме въведе тържествено в покоите ти?

— Добре де, но нямаш право да се вмъкваш тайно в спалнята ми?

— Не съм се вмъкнал. Хелда ме пусна. Казах й, че искаш да те събудя със закуската.

— Щом си влязъл с лъжа, значи си се вмъкнал тайно. — После, с ъгълчето на окото си, тя видя подноса със закуската, отрупан с мръсни чинии и използвани прибори. — Изял си всичко! — възнегодува тя.

— Изгладняваш, когато будуваш цяла нощ, чакаш и се притесняваш — не се разкая По.

Между тях се просна дълъг миг мълчание. Разговорът й до този момент представляваше предимно опит да му отвлече вниманието, докато си събере чувствата — докато ги събере и прогони, та да го посрещне с празно и гладко съзнание, без да му предоставя мисли за разчитане. Справяше се сравнително добре. Макар и замаяна и разтреперана от умора, умееше да прочиства съзнанието си.

Наклонил глава, той сякаш я наблюдаваше. Само шестима на света знаеха, че По не вижда, а Дарбата му не е ръкопашната борба, както твърдеше, а нещо като четене на мисли, позволяващо му да усеща хората и физическите форми. През осемте години след падането, когато бе изгубил зрението си, той бе усъвършенствал техниката да се преструва, че вижда, и я прилагаше по навик дори в присъствието на шестимата посветени. Измамата се явяваше необходимост. Хората не харесваха четците на мисли, а кралете ги експлоатираха. По бе прикривал Дарбата си цял живот, сега беше късно да спре да се преструва.

Битърблу реши, че се досеща какво прави По. Седеше, сребристозлатните му очи сияеха меко срещу нея и изгаряше от желание да разбере къде е била през нощта и защо е предрешена. По обаче не обичаше да краде мислите на приятелите си. Способността му да чете мисли бе ограничена — разгадаваше само свързаните с него, но, все пак, по време на разпит повечето мисли касаят в известна степен разпитващия. Ето защо сега той търсеше ненасилствен начин да помоли за обяснение — смътни и заобиколни думи, които да й позволят да отговори, както пожелае, а не да предизвикат внезапна и лесно разгадаема емоционална реакция.

Тя огледа подноса със закуската и като лешояд грабна половин препечена филийка, останала от пиршеството му. Отхапа стръвнишки.

— Сега трябва да поръчам закуска за теб и да я изям безсърдечно, както ти — моята — рече тя.

— Битърблу, онзи Даровит, с когото се раздели пред замъка — подхвана По. — Чудесният младеж с мускули и лиенидско злато…

Тя се обърна към него, разбрала отлично какво намеква и ужасена от обхвата на Дарбата му. А също и разгневена, защото това не беше ненасилствен въпрос.

— По, съветвам те да смениш коренно тактиката и да пробваш съвсем различен подход — отсече тя. — Защо не ми разкажеш новините от Нандер?

Той присви недоволно устни.

— Крал Драудън е детрониран — съобщи.

— Какво? — задави се Битърблу. — Детрониран?

— Имаше обсада — обясни По. — Сега живее в подземията при плъховете. Ще има процес.

— Но защо не сте ме известили с пратеник?

— Защото аз съм пратеникът. С Гидън дойдохме веднага, щом положението се стабилизира. Яздихме по осемнайсет часа дневно и сменяхме конете по-често, отколкото се хранехме. Представи си задоволството ми, когато пристигнахме ни живи, ни умрели и се наложи цяла нощ да бодърствам, чудейки се къде, в името на великите морета, си се дянала, дали да вдигна тревога и как ще обясня липсата ти на Катса.

— Какво се случва в Нандер? Кой управлява?

— Комитет от членове на Съвета.

Съветът бе тайното общество на Катса, По, Гидън, принц Рафин и всичките им приятели, посветили се на задачата да всяват организиран хаос. Катса го бе създала преди години, за да възпира най-злите крале да тероризират поданиците си.

— Съветът управлява Нандер?

— В Комитета участват всички нандерски благородници, изиграли роля за свалянето на Драудън от престола. Когато тръгнахме, Комитетът си избираше водачи. Ол ги следи изкъсо, но на мен ми изглежда — и Гидън споделя мнението ми — че засега Комитетът е най-безвредният вариант, докато Кралството реши как да се развива занапред. Обсъждаха дали да не възкачат набързо на трона най-близкия сродник на Драудън. Той няма наследник, но по-младият му полубрат е разумен мъж и отдавнашен съюзник на Съвета. Лордовете, които искат Драудън да си възвърне властта, обаче са разгневени и страстите далеч не са се уталожили, както вероятно си представяш. Сутринта, преди да заминем с Гидън, прекратихме юмручен бой, закусихме, сложихме край на саблена схватка и яхнахме конете. — Той потърка очи. — В момента никой не е в безопасност в кралство Нандер.

— Велики морета, По! Сигурно си изморен!

— Да. Дойдох тук да си почина. Беше прекрасно.

Битърблу се усмихна.

— Кога ще дойде Катса?

— Не знае. Несъмнено ще долети, когато сме се отказали да я чакаме. Справяше се с Естил, Сундер и Уестер буквално сама, докато всички други бяхме в Нандер. Копнея за няколко спокойни дни с нея, преди да катурнем следващия монарх.

— Пак ли?!

— Е, пошегувах се, мисля — той затвори очи и се облегна на стената.

— Мислиш?

— Нищо не е сигурно — отбеляза По влудяващо уклончиво, а после отвори очи и ги присви срещу нея. — Имаш ли проблеми?

— Говориш твърде общо — изсумтя Битърблу.

— Имах предвид дали някой оспорва властта ти.

— По! Нали следващата ви революция няма да е тук?!

— Разбира се. Как изобщо ти хрумна?

— Осъзнаваш ли колко неясно се изразяваш?

— Имало ли е необясними нападения? — попита той.

— По, или се изясни накъде точно биеш, или се махай от обсега на ума ми — отсече припряно, борейки се със спомена за Теди, за да не го покаже на По; тя стоеше със скръстени ръце, сякаш така щеше да защити по-лесно мислите си.

— Съжалявам — той вдигна извинително ръка. — Изморен съм и се обърквам. Две тревоги свързваме с теб. Едната е новината за Нандер, която сее недоволство навсякъде, ала особено в кралства, където са властвали тиранични управници. Безпокоим се, че вероятно те заплашва по-сериозна опасност отпреди. Страхуваме се да не би някой от поданиците ти, навярно пострадал от Лек, да се опита да те нарани. Другата е, че кралствата Уестер, Сундер и Естил мразят Съвета. Колкото и потайно да действаме, те знаят кои са водачите му, братовчедке. Охотно биха ни нанесли удар — по всякакви начини, включително вредейки на приятелите ни.

— Разбирам — кимна Битърблу, внезапно смутена и напрягайки се да си спомни подробностите от нападението срещу Теди, без да ги свързва с По. Съществуваше ли вероятност ножът, пронизал Теди, да е бил предназначен за нея? Не помнеше достатъчно добре случилото се, та да прецени. Това обаче би означавало, че някой в града знае коя е. Струваше й се невъзможно. — Никой не се е опитвал да ме нарани — заключи тя.

— Звучи успокоително — сподели той с известно съмнение, замълча и след миг попита; — Нещо не е наред ли?

Битърблу въздъхна.

— През последните две седмици няколко неща ме смутиха — призна тя. — Предимно дреболии. Объркана дворцова инвентаризация и тем подобни. Несъмнено не заслужават внимание.

— Готов съм да ти помогна — увери я той — по всякакъв начин.

— Благодаря, По, радвам се да те видя, знаеш ли?

Той се изправи и златото по него заблещука. Красив мъж, с очи, озарени от Дарбата му, и с чувства, изписани по лицето му, които никога не успяваше да скрие. Той приближи до нея, улови ръката й, склони тъмната си глава над нея и я целуна.

— Липсваше ми, бръмбарче.

— Съветниците ми смятат, че е добре да се оженим — призна отвратено Битърблу.

По се засмя гръмогласно.

— Не казвай на Хелда, че ме е нямало.

— Битърблу, има ли причина да се тревожа? — попита той, стиснал ръката й.

— Представата ти за младежа с Дарбата е погрешна. Забрави го, По. Отиди да поспиш.

По се втренчи — или поне изглеждаше, че се е втренчил — в ръката й и въздъхна. После я целуна отново и кимна:

— Няма да й кажа днес.

— По…

— Не ме карай да те лъжа, Битърблу. Сега мога да обещая само толкова.

 

 

— Радвате ли се, че братовчедът ви дойде, кралице? — поинтересува се Хелда сутринта, поглеждайки към Битърблу, току-що влязла в дневната, изкъпана и облечена за деня.

— Да, разбира се — примигна Битърблу, за да облекчи зачервените си очи.

— И аз — призна многозначително Хелда и Битърблу изпита смътно угризение за среднощните си тайни. А и се обезкуражи да помоли за закуска, понеже се очакваше вече да се е нахранила.

— Кралицата няма да има пухкав хляб за закуска — въздъхна тя.

Влезе в кабинетите на долния етаж, през които минаваше, за да се качи в кулата. Десетки мъже сновяха насам-натам, пишеха зад бюрата, четяха дълги, отегчителни документи с празни и досадени лица. Четирима от Даровитите й стражи, седнали до стената, вдигнаха разноцветните си очи към нея. Стражата на кралицата, наброяваща осмина, бе охранявала и Лек. Всички бяха Даровити борци, фехтовчици или притежаваха други умения, подхождащи на пазители на кралицата. Те отговаряха и за сигурността на кабинетите и кулата.

Съветникът й Руд също присъстваше, възстановил се най-сетне от нервния пристъп.

— Добро утро, кралице — поздрави я плахо той. — Каква задача ще ми възложите?

Руд не приличаше на по-големия си брат Ранмуд, а на негова сянка — излинял и стар, сякаш ако го боднат с нещо остро, ще изчезне с пукот.

— Яде ми се бекон, Руд. Ще поръчаш ли да ми донесат бекон, яйца и наденички? Как си ти?

— Товар на кораб, акостирал на сребърните докове, е бил откраднат сутринта в седем по пътя към кралската съкровищница, кралице — доложи Руд. — Загубата е дреболия, но среброто е изчезнало, докато каруцата се е движила и, разбира се, сме объркани и загрижени.

— Необяснимо — отбеляза суховато Битърблу. Сутринта се бе разделила със Саф доста преди седем, но не очакваше той да тръгне да краде, след като положението на Теди бе толкова сериозно. — Въпросното сребро крадено ли е преди?

— Моля? Не разбрах, кралице? Какво ме попитахте?

— Честно казано и аз не знам.

— Кралице! — Дарби изникна пред нея от нищото. — Лорд Данзол чака горе. Тиел ще присъства на срещата ви.

Данзол. Лордът, предложил й брак, и възразил срещу иска за самоуправление на града в Централен Монсий.

— Бекон! — промърмори Битърблу. — Бекон! — повтори и внимателно се заизкачва по витата стълба.

 

 

Хартите за независимост на градове като Дензоловия бяха идея на съветниците й, одобрена от крал Рор. През властването на Лек мнозина монсийски благородници бяха постъпвали зле. Трудно бе да разберат кой е действал, насърчен от Лек, и кой — по своя воля, полакомил се за печалба от експлоатация, безнаказана в смутните времена. Крал Рор обаче посети няколко съседни имения и стана ясно, че немалко аристократи са се разпореждали като крале: издавали са закони и облагали хората си с неблагоразумни, а често и жестоки, данъци.

Следователно изглеждаше прозорливо да възнаградят всеки пострадал град със свобода и самоуправление. Гарантирането на правото, разбира се, изискваше мотивация и организация — да не споменаваме грамотност — от страна на жителите му, а на лордовете и дамите бе позволено да възразяват. Рядко го правеха обаче. Малцина изгаряха от желание Дворецът да разследва под лупа някогашното им поведение.

Лорд Данзол беше на около четирийсет, с широка уста и дрехи, които му стояха странно — увиснали на раменете, все едно вратът му се подава от пещера; възтесни на кръста. Имаше едно сребристо и едно бледозелено око.

— Гражданите ти твърдят, че си ги уморил от глад с данъците си по време на царуването на Лек — Битърблу посочи съответните страници от хартата. — И си им плячкосвал имуществото, ако не успеят да платят. Книги, занаятчийски изделия, мастило, хартия, дори домашни животни. Пише, че си бил — и още си — комарджия.

— Не разбирам какво ги засягат личните ми навици — отвърна с приятен глас Данзол; ръцете му висяха странно от широките рамене на палтото, сякаш са нови крайници, с които още не е свикнал. — Повярвайте ми, кралице, познавам хората, написали хартата, и избраните в Градския съвет. Няма да успеят да опазят реда.

— Вероятно не — съгласи се Битърблу, — но им е отреден изпитателен срок да те опровергаят. Виждам, че след възкачването ми на престола си намалил данъците, но пък си просрочил множество заеми, дължими на градските предприемачи. Нямаш ли фермери и занаятчии? Имението ти не носи ли достатъчна печалба, лорд Данзол?

— Забелязахте ли, че имам Дарба, кралице? — попита Данзол. — Умея да си разтварям устата широко — от ухо до ухо и от челото до брадичката. Искате ли да видите?

Устните на Данзол се разделиха и започнаха да се разтягат, оголвайки зъбите. Очите и носът му се отдръпнаха назад, а езикът се изплези. После се показа мъжецът му, изопнат и червен — ала не спря дотук. Гърлото му зейна, още по-червено, разтегнато и бездънно, докато накрая лицето му се превърна в слузеста плът, все едно си е обърнал главата наопаки.

Битърблу се отдръпна назад в стола, зяпнала от удивление и ужас. До нея Тиел се мръщеше с нескрито раздразнение. Сетне, с едно плавно движение, зъбите на Данзол се събраха отново и чертите му заеха обичайните си места.

Той се усмихна и повдигна закачливо вежда. Битърблу преглътна с усилие мимиката.

— Кралице, ще оттегля възражението си срещу хартата, ако се съгласите да се омъжите за мен — продължи бодро той.

— Имаш богати роднини, чувам — Битърблу се постара да прикрие раздразнението си. — Семейството обаче не иска да ти дава повече заеми, права ли съм? Единственото ти истинско възражение срещу хартата е, че си разорен и се нуждаеш от град, който да ти плаща солени данъци, или — за предпочитане — от богата съпруга.

По лицето на Данзол пробяга неприятна сянка. Не изглеждате особено уравновесен и на Битърблу внезапно й се прииска да го изгони от кабинета.

— Кралице, не разглеждате възраженията и предложението ми за брак с необходимата сериозност — възнегодува той.

— Имаш късмет, че не разглеждам целия случай по-сериозно — напомни му Битърблу. — Бих се поинтересувала например как си харчил парите на хората, докато те са гладували, и какво си направил с книгите и животните, които си им отнел.

— Но няма да се поинтересувате — усмихна се той. — Хартата е гаранция за деликатно невнимание от страна на кралицата. Попитайте Тиел.

До нея Тиел разгърна хартата на страницата за подписа и подаде демонстративно писалка на Битърблу.

— Просто подпишете, кралице — настоя той. — И ще изведем този простак от тук. Аудиенцията се оказа лоша идея.

— Да — Битърблу грабна писалката почти без да я забелязва. — Хартата не гарантира нищо подобно, Данзол — добави тя. — Имам право да разпоредя разследване на всеки лорд.

— И колцина сте разследвали, кралице?

Битърблу не бе разследвала никого. Досега не бяха възниквали подходящи условия, а и не беше прозорливо и напредничаво да го прави; съветниците й не го препоръчваха.

— Според мен не ни е необходимо разследване, кралице — намеси се Тиел, — за да установим, че лорд Данзол е негоден да управлява града си. Съветвам ви да подпишете.

Данзол се усмихна ослепително и зъбато.

— Наистина ли отхвърляте категорично предложението ми за брак, кралице?

Битърблу захвърли писалката върху писалището, преди да е подписала документа.

— Тиел, изведи този безумец от кабинета ми — нареди тя.

— Кралице… — подхвана Тиел, но спря, защото Данзол се завъртя, стиснал кама, извадена незнайно откъде, и го халоса по главата с дръжката. Тиел подбели очи и се строполи на пода.

Битърблу скочи на крака, твърде поразена отначало да мисли, да проговори и каквото и друго да било, освен да се ококори изумено. Преди да се опомни, Данзол се пресегна над писалището, сграбчи я за врата, дръпна я напред, отвори уста и я целуна. Беше в неудобна позиция, но тя се бореше с него, сега наистина уплашена. Налагаше лицето и очите му, гърчейки се в желязната му хватка. Накрая пропълзя върху бюрото и ритна лорда с коляно. Твърдият му корем изобщо не подаде. По! — извика мислено тя, защото бе възможно да привлече вниманието му, ако е достатъчно близо. По, буден ли си? Пресегна се за ножа в обувката, ала Данзол я смъкна от писалището и я притисна гърбом към себе си, опрял кама в гърлото й.

— Извикаш ли, ще те убия — предупреди я.

Не би успяла да извика с отметната назад глава, фибите в косите й дращеха и се впиваха в скалпа й.

— Така ли смяташ да получиш желаното? — попита задавено тя.

— О, никога няма да получа желаното. А брачният подход явно не проработи — отвърна той, опипвайки с една ръка ръцете, гърдите, хълбоците и бедрата й за оръжие. Битърблу пламна от ярост и омраза, истинска омраза. Гърдите и коремът му се издуваха и твърдееха странно зад гърба й.

— И ще постигнеш целта си, като убиеш кралицата? Няма дори да излезеш от кулата!

По! По!

— Няма да те убия, ако не се наложи — той я повлече с лекота към най-северния прозорец, притиснал ножа толкова силно в гърлото й, че тя не смееше да помръдне.

После бръкна с една ръка под палтото си и непохватно измъкна навито на кълбо въже, вързано за абордажна кука, която изтрополи на пода до краката му.

— Ще те похитя — обясни й, придърпвайки я по-плътно до омекналото си и сякаш поочовечено тяло. — Ще ми платят цяло състояние за теб.

— За кого работиш? — извика тя. — За кого го правиш?

— Не за себе си. Не и за теб. За никой жив!

— Ти си луд — ахна тя.

— Така ли? — възкликна разговорливо той. — Да, вероятно. Но така се спасих. Другите не знаят, че полудях. Ако знаеха, нямаше да ме пуснат да припаря до теб. Видях ги! — изкрещя той. — Видях ги!

— Видя какво? — попита тя с обляно в сълзи лице. — Какво видя? Какви ги приказваш? Пусни ме!

По въжето имаше възли на еднакво разстояние един от друг. Битърблу започна да проумява намерението му и прозрението я изпълни с неподправен ужас. Нямаше да го направи за нищо на света! По! — Навсякъде има стражи. Няма начин да ме изведеш незабелязано.

— На реката ме чака лодка с неколцина дружки. Едната има Дарба да се слива с обстановката. Промъкнахме се под носа на речната охрана. Тя ще те впечатли, кралице, макар аз да не успях.

По!

— Няма…

— Млъквай — нареди й той и притисна камата да я убеди. — Много бърбориш. И спри да мърдаш.

Затрудняваше се с куката. Оказа се прекалено малка за перваза и непрекъснато падаше с дрънчене на каменния под. Той се потеше и мърмореше, от време на време се разтреперваше, дишаше хрипливо и на пресекулки. Битърблу знаеше — неумолимо и кристално ясно съзнаваше, че е неспособна да се спусне с този мъж от най-високия прозорец в двореца върху нестабилно закрепено въже. На Данзол щеше да му се наложи да я хвърли насила надолу.

Направи последен отчаян опит да извика По. После Данзол пак изпусна куката, наведе се и тя се възползва от предимството да пробва безнадеждния си план. Вдигна крак нагоре, пресегна се с длан надолу — изкрещя, понеже гърлото й се вряза в камата — и бръкна слепешком в обувката си. Напипа ножа и замахна рязко назад към пищяла на Данзол.

Той изпищя от болка и охлаби хватката си колкото да й позволи да се завърти. Тя заби ножа в гърдите му както Катса я беше учила — под гръдната кост и нагоре с всички сили. Връхлетя я ужасно усещане, невъобразимо ужасно — плътта му беше месеста и податлива, твърде реална и изведнъж твърде тежка. По ръцете й рукна кръв. Тя отблъсна тялото му от себе си и той се стовари на пода.

Мина миг.

После по стълбите избумтяха стъпки и По влетя в стаята, следван от мнозина. Прегърна Битърблу, ала тя не чувстваше ръцете му; задаваше й въпроси, които не разбираше, но сигурно му бе разкрила мислено отговорите, защото след секунда По я пусна, прикрепи куката към перваза, метна въжето през прозореца и изчезна след него.

Тя не откъсваше очи от тялото на Данзол. Приведе се пред отсрещната стена и повърна. Някой услужливо й придържаше косата зад лицето. Мъжки глас проговори гърлено над нея — лорд Гидън, мидлънския лорд, придружил По. Битърблу се разплака.

— Спокойно. Всичко е наред — прошепна Гидън.

Тя понечи да избърше сълзите, но видя, че ръцете й са покрити с кръв. Обърна се към стената и пак повърна.

— Донесете ми вода — нареди Гидън и заизтрива дланите й с мокра кърпа.

В стаята имаше много хора. Всичките й съветници, министри, писари. Даровитите й стражи скачаха през прозореца и й причиняваха световъртеж. Тиел се изправи, стенейки. Руд коленичи до него, притиснал нещо до главата му. Телохранителят й Холт я наблюдаваше и в сребристосивите му очи се четеше тревога. После неочаквано се появи Хелда и обгърна Битърблу с меките си, топли ръце. Сетне се случи най-удивителното — Тиел падна на колене пред нея, улови дланите й и ги притисна до лицето си. В очите му съзря нещо оголено и прекършено, което не проумя.

— Кралице, няма да си простя, ако този човек ви е наранил — каза той с разтреперан глас.

— Тиел, невредима съм. Нарани повече теб. Отиди да полегнеш — тя също се разтрепери. В стаята бе непоносимо студено.

Тиел стана и без да пуска ръцете й, се обърна към Хелда, Гидън и Холт.

— Кралицата преживя шок. Трябва да си легне и да почива, колкото е необходимо. Извикайте лечител да превърже раните й и да свари чай от лорасим. Той ще успокои тремора й и ще възстанови изгубените течности. Разбрахте ли?

Разбраха. Изпълниха указанията му.