Кристин Кашор
Лазурна (10)

8.

Септември

Някой чудесен човек бе изтрил всяка капка кръв на Данзол от каменния под на кабинета й. Колкото и да се оглеждаше, Битърблу не откри и помен от нея.

Прочете още веднъж хартата, внимателно осмисляйки я дума по дума, и я подписа. Вече нищо не я възпираше.

— Какво ще правим с трупа му? — попита тя Тиел.

— Изгорихме го, кралице — отговори той.

— Какво? Вече! Защо не ме уведомихте? Щях да присъствам на церемонията!

Вратата на кабинета в кулата се отвори. Влезе библиотекарят Дийт.

— Боя се, че не търпеше отлагане, кралице. Все още е септември, тялото нямаше как да чака — напомни й Тиел.

— Церемонията беше като всяка друга, кралице — додаде Ранмуд откъм прозореца.

— Няма значение — възрази Битърблу. — Аз го убих, мътните го взели! Трябваше да присъствам на изгарянето.

— Всъщност, кралице, изгарянето на мъртвите не е монсийска традиция — намеси се Дийт. — Никога не е била.

— Глупости — отсече Битърблу, наистина разстроена. — Всички извършваме такива церемонии.

— Не е благоразумно, предполагам, да противоречиш на кралицата — подхвърли Дийт с неприкрит сарказъм и изненадана, Битърблу го погледна сурово.

Седемдесетгодишният мъж имаше тънка като хартия кожа на старец, подминал деветдесетте. Разноцветните му очи — едното зелено като водорасло, другото мораво като тънките му устни, бяха винаги сухи и премрежени.

— Мнозина в Монсий изгарят мъртвите си, кралице — продължи той, — но монсийската традиция е друга, както съветниците ви несъмнено знаят. С погребалните клади почитаме традицията на крал Лек. Преди него монсийците увивали тялото в плат, накиснат в билкови отвари, и го погребвали в земята в полунощ. Правели така, откакто съществува писаната история. Онези, които не са забравили, и досега спазват обичая.

В ума на Битърблу внезапно изплува гробището, през което тя често минаваше нощем. Сети се и за инженера Айвън, разменил дините и надгробните плочи.

— Ако е вярно, защо не сме възстановили монсийската традиция?

Въпросът й бе насочен към Тиел, застанал пред нея с търпеливо и загрижено изражение.

— За да не тревожим ненужно хората, предполагам — отвърна той.

— Но защо ще се тревожат?

— Няма смисъл да притесняваме опечалените, кралице — намеси се Ранмуд. — Ако на хората им харесват погребалните клади, защо да ги спираме?

— Що за напредничава стратегия е това? — обърка се Битърблу. — Щом искаме да загърбим Лек, защо да не припомним на хората монсийската погребална традиция?

— Дреболия е, кралице. Не заслужава внимание. Защо да връщаме хората към скръбта им? Защо да им внушаваме, че навярно са почитали погрешно покойниците си? — обоснова се Ранмуд.

Не е дреболия, помисли си Битърблу. Спазвайки традицията, ще си припомнят какво значи да си монсиец.

— Погребаха ли, или изгориха тялото на мама?

Въпросът явно стъписа и същевременно смути Тиел. Той се отпусна тежко на стола пред писалището й и не отговори.

— Крал Лек изгори тялото на кралица Ашен. Запалиха кладата през нощта върху най-високата част на Чудовищния мост. Той провеждаше така церемониите. Мисля, че му харесваше грандиозният декор и зрелищната гледка на мостовете, озарени от огньове — обясни библиотекарят Дийт.

— Присъства ли някой наистина опечален? — попита Битърблу.

— Не знам, кралице — призна Дийт. — Аз не бях там.

Време беше да смени темата, защото Тиел, седнал с празен поглед срещу нея, я притесняваше. Все едно духът му бе отлетял нанякъде.

— Защо дойде, Дийт? — осведоми се рязко тя.

— Мнозина са забравили монсийските обичаи, кралице — продължи упорито Дийт. — Особено обитателите на двореца, където влиянието на Лек бе най-силно и най-вече мнозината в града и в двореца, които не умеят да четат.

— Всички в двореца могат да четат — възрази Битърблу.

— Нима? — Дийт пусна малък свитък върху писалището й и със същото движение се поклони, успявайки някак да превърне жеста в подигравка. После се обърна и излезе от стаята.

— Какво ви даде? — полюбопитства Ранмуд.

— Подправил ли си статистиката за грамотността, Ранмуд? — пренебрегна въпроса му Битърблу.

— Не, разбира се, кралице — подразни се Ранмуд. — Дворецът е грамотен. Искате ли да проведем ново проучване?

— Да, ново проучване и в двореца, и в града.

— Добре. Ново проучване, за да се опровергаят клеветите на библиотекаря — мизантроп. Надявам се да не очаквате да събираме доказателства всеки път, когато отправи обвинение.

— Беше прав за погребенията — контрира Битърблу.

Ранмуд въздъхна и обясни търпеливо:

— Не сме отричали истината за погребалната церемония, кралице. За пръв път я обсъждаме. Е, какво ви даде той?

Битърблу развърза канапа, пристегнал малкия свитък. Кожата се разгърна пред нея.

— Поредната безполезна карта — отговори тя, сви я и я побутна настрани.

По-късно, когато Ранмуд излезе, а Тиел застана вдървено до писалището си, с гръб към нея и с ум, зареян неизвестно къде, Битърблу пъхна картата в джоба на роклята. Не беше безполезна. Представляваше красива, удобна за носене миниатюра на всички главни улици в града.

 

 

През нощта тя се насочи към гробището в Източния град. Пътеките бяха осветени, ала приглушено, и нямаше луна. Не различаваше надписите. Вървейки сред безименните мъртъвци, Битърблу се опита да намери място на „изгаряне срещу погребване в земята“ в списъка с парченца от мозайката. Започваше да й изглежда, че напредничавото мислене твърде често изисква да не мислиш изобщо — особено за неща, които заслужават сериозно обмисляне. Спомни си думите на Данзол, че хартите са кралско обещание за деликатно недоглеждане. Очевидно невниманието й към Данзол бе довело до катастрофални последици. Имаше ли хора, които наложително да следи по-зорко?

Натъкна се на гроб, затрупан с купчина прясна пръст. Починал наскоро. Колко тъжно, помисли си тя. Ужасно е тъжно, ала и правилно, тялото на мъртвия да изчезне в земята. Изгарянето също бе тъжно. Дълбоко в себе си Битърблу почувства, че то също е правилно.

Никой, обичал мама, не е присъствал на погребението й. Изгоряла е сама.

Битърблу усети как краката й окаменяват върху пръстта, сякаш е засадено в гробището дърво, неспособно да помръдне; сякаш тялото й е надгробен камък, твърд и тежък.

Изоставих я, та Лек да се преструва, че скърби, помисли си тя, завладяна от неочаквана ярост. Не, не бива се чувствам така. Минаха години.

— Искрице? — долетя глас иззад нея.

Обърна се и се втренчи в лицето на Саф.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Защо си тук? — извика тя. — Кажи ми, че Теди е жив!

— Жив е. Не бой се. Добре е за човек с намушкан корем.

— Защо тогава? И в гробищата ли мародерстваш?

Той изсумтя.

— Не изглупявай. Просто пътят от тук е по-кратък. Добре ли си, Искрице? Съжалявам, ако се натрапвам.

— Недей.

— Плачеш…

— Не плача.

— Добре — съгласи се меко той. — Сигурно дъждът те е намокрил.

В далечината градски часовник започна да отброява полунощ.

— Къде отиваш? — попита Битърблу.

— Вкъщи.

— Да вървим тогава.

— Искрице, не си поканена.

— Изгаряте ли мъртвите или ги погребвате? — попита тя, пренебрегнала намека му.

— Зависи къде съм. Аленидите изгарят покойниците си в морето. В Монсий по традиция ги погребват в земята.

— Откъде знаеш старата монсийска традиция?

— И аз бих ти задал същия въпрос. Изненадан съм, че си наясно. Ала всъщност от теб не бива никога да очаквам очакваното, нали, Искрице? — добави той, провлачвайки някак изморено думите. — Как е майка ти?

— Моля? — сепна се тя.

— Надявам се не тя да е причината за сълзите ти. Добре ли е?

— О… — Битърблу си спомни, че е пекарка в двореца. — Тя е добре. Видях я тази вечер.

— Значи друго те безпокои.

— Саф, не всички в двореца могат да четат.

— Мм?

Тя се почуди защо го спомена. Едва сега всъщност осъзна, че го вярва. Просто й се прииска да сподели с него нещо честно — честно и тревожно — защото ведрите лъжи бяха твърде потискащи и остри като карфици, забити в кожата й.

— Преди твърдях, че всеки под покрива на кралицата е грамотен. Но… се усъмних.

— Е, знаех, че е заблуда. Теди — също. Защо го признаваш чак сега?

— Саф, защо открадна водоливника? — Спря рязко по средата на алеята и се обърна към него, нетърпелива да разбере отговора веднага.

— Хм… Каква игра играеш днес, Искрице? — учуди се уж шеговито Саф.

— Не е игра — възрази нещастно Битърблу. — Просто искам нещата да започнат да се изясняват. Ето — извади малък вързоп от джоба си и го бутна в ръката на Саф. — От Мадлен.

— Още лекарства?

— Да.

Втренчен в лекарствата, вкопал крака в земята, Саф явно размишляваше: После я погледна.

— Искаш ли да поиграем на истина срещу истина? — предложи й той.

Идеята й се стори ужасна.

— Колко тура?

— Три. И двамата ще се закълнем да отговаряме честно. Ти ще се закълнеш в живота на майка си.

Чудесно, помисли си тя. Ако ме притисне, ще излъжа, защото мама е мъртва. Той също ще излъже, ако го хвана натясно, добави упорито, спорейки с вътрешния глас, нашепващ й, че е длъжна да играе справедливо.

— Добре. Защо открадна водоливника?

— Не, аз съм пръв, защото измислих играта. Шпионка ли си на кралицата?

— Велики морета! Не — отвърна Битърблу.

— Само толкова ли? „Не“?

Тя впи очи в ухиленото му лице.

— Не съм ничия шпионка. Само своя — уточни, осъзнавайки твърде късно, че щом шпионира за себе си, неизбежно е шпионка на кралицата. Раздразнена как вече е излъгала, продължи: — Мой ред е. Водоливникът. Защо?

— Хм… Да вървим — посочи й напред той.

— Не ти е позволено да отбягваш въпроса ми.

— Не го отбягвам. Опитвам се да измисля отговор, без да уличавам други хора. Лек крадеше — подхвана той, изненадвайки я с привидно несвързаното начало на обяснението. — Взимаше всичко, което пожелае: ножове, дрехи, коне, хартия. Крадеше деца. Унищожаваше имуществото на поданиците си. Наемаше строители за мостовете и не им плащаше. Наемаше скулптори да украсяват замъка му, също безплатно.

— Разбирам. Откраднал си водоливника от замъка, понеже Лек не е платил за изработването му? — заключи Битърблу.

— Нещо такова — кимна Саф.

— Но… какво направи с него?

— Връщаме нещата на законните им собственици.

— Значи сте върнали водоливниците на ваятеля? Но за какво са му сега?

— Не ме питай. И без друго не разбирам ползата от водоливниците. Побиват ме тръпки от тях — призна Саф.

— Напротив! Красиви са! — възмути се Битърблу.

— Както и да е. Зловещо красиви са. Не знам какво ще ги прави. Помоли ни за няколко, които му били любими.

— Няколко? Четири?

— Четири от източната стена. Два от западната и един от южната. Него обаче още не сме го откраднали и вероятно няма да успеем. Откакто отмъкнахме последния, подсилиха охраната на стената. Явно най-сетне са забелязали липсата на водоливниците.

Забелязали са я, защото Битърблу им обърна внимание. Съветниците й ли бяха разпоредили да подсилят стражата? Но защо, ако не вярваха, че някой краде водоливниците? А ако вярваха, защо я бяха излъгали?

— Къде витаеш, Искрице? — попита я Саф.

— Значи хората те молят да им върнеш отнетото от Лек и ти го крадеш? — повтори Битърблу.

Саф я погледна. Тази нощ имаше нещо ново в изражението му. Незнайно защо то я плашеше. Очите му, обикновено сурови и подозрителни, бяха омекнали, докосваха въпросително лицето, качулката и лицето й.

Тя разбра какво става. Саф решаваше дали да й се довери, или не. Бръкна в джоба на палтото си и й подаде малка кесия, ала тя внезапно почувства, че не го иска, каквото и да е.

— Не — блъсна я обратно към него.

Той упорито я бутна в ръцете й.

— Какво те прихваща? Отвори я.

— Ще прекалиш с истината, Саф — предупреди го тя. — Размяната няма да е равностойна.

— Пак ли игрички? — учуди се той. — Глупаво е да ме занасяш. Ти спаси живота на Теди. Никога няма да сме квит. Не е дълбока, тъмна тайна, Искрице. Не ти казвам нещо ново.

Неловко, но разчитайки на обещанието му, тя развърза кесията. Съдържаше три листа, сгънати няколко пъти. Застана под лампата, отчаяна, защото листовете веднага й казаха хиляди неща, неспоменати от Саф.

Беше документ от три страници, изписани в три колони.

В лявата колона беше поместен азбучен списък с имена. В дясната — дати, вместващи се в годините на управление на Лек. Изреденото В средната колона, отнасящо се вероятно до името вляво, не беше толкова лесно за разбиране. Срещу името „Алдерин, фермер“ пишеше: „3 фермерски кучета, 1 прасе“. На долния ред, пак срещу името „Алдерин, фермер“, пишеше: Книга: „Традиционни монсийски целувки“. Срещу името „Анис, учителка“, пишеше: „Гретел, 9“. Срещу „Вари, мастилничар“ — „Всякакво мастило, голямо количество, трудно за уточняване“. Срещу „Бесит, писар“ — Книга: „Монсийки шифри и кодове“, „хартия, голямо количество, трудно за уточняване“. Битърблу четеше описа, само че в средната колона имаше толкова хора („Мара, 11“; „Крес, 10“), колкото и книги, хартия, домашни животни, пари. Почти всички бяха деца. Момичета.

Документът й разкри не само това, защото Битърблу разпозна почерка, хартията, дори мастилото. Запомняш такива подробности, когато убиеш лорд с нож. Помниш как преди да убиеш лорда си го обвинил в кражба на книги и животни. Опря нос в листовете, досетила се как ще миришат — като хартата на хората от града на Данзол.

Едно самотно парченце от мозайката се намести.

— Тук е описано какво е откраднал Лек, нали? — попита Битърблу с разтреперан глас.

— В този случай ги е откраднал друг, но Лек безспорно е подбудителят. Лек обичаше да събира такива неща. А и момиченцата изясняват картината.

Но защо Данзол не й бе обяснил просто, че Лек го е принуждавал да краде, и причина за краха му е алчността на Лек? Защо се криеше зад намеци, вместо да се защити с истината? Тя би се вслушала в нея, колкото и безумна и противна да е. И защо в хартата хората на Данзол споменаваха липсващите домашни животни, но не и изчезналите си дъщери? Битърблу смяташе, че Лек е похищавал хора от двореца и от столицата. Те се споменаваха в историите на разказвачите. Не знаеше, че пипалата на Лек са се простирали до далечните провинциални имения на лордовете му.

И това не беше всичко.

— А защо ти връщаш откраднатото? — възкликна невъздържано тя. — Защо този списък е у теб, а не е стигнал до кралицата?

— Какво ще направи тя? — попита Саф. — Кражбите са извършени, докато Лек е управлявал. Кралицата опрости всички престъпления, извършени по времето на Лек.

— Но не е опростила престъпленията на Лек.

— Лек не е действал сам. Нали не си представяш, че е разбивал прозорци и е отмъквал книги? Казах ти, други са грабели вместо него. Онзи лорд, например, който се опита да похити кралицата, и го наръгаха в търбуха — добави, сякаш въпросната подробност ще я зарадва.

— Не изглежда логично, Саф! — настоя тя. — Ако й изпратят списъка, кралицата все ще намери законен начин да ги обезщети.

— Кралицата гледа напред — констатира безучастно Саф. — Не си ли чула? Няма време за списъци, а и ние се справяме доста добре.

— Колко списъка има?

— Сигурно всеки град в кралството може да изготви опис, ако е необходимо — предположи той.

Имената на децата се скупчиха пред очите й.

— Трябва да има законно средство — повтори тя.

Саф издърпа документа от ръцете й.

— Успокой сърцето си, застъпващо се за закона, Искрице! Не сме в състояние да откраднем неоткриваемото — отбеляза той, сгъвайки листовете. — Рядко намираме изброеното в списъците.

— Но нали току-що спомена, че се справяте добре!

— По-добре, отколкото кралицата би се справила — въздъхна той. — Отговорих ли на въпроса ти?

— Какъв въпрос!

— Забрави ли, че играем игра? Попита ме защо откраднах водоливника. Обясних ти. Сега е мой ред. Семейството ти участваше ли в съпротивата? Така ли убиха баща ти?

— Не знам за какво говориш. Каква съпротива?

— Не си чувала за съпротивата?

— Сигурно я наричам другояче — предположи тя. Съмняваше се, но й беше безразлично, понеже предишният въпрос не й излизаше от ума.

— Е, понеже не е тайна, ще ти го обясня безвъзмездно. Докато Лек бил жив, в кралството имало съпротивително движение. Малобройна група хора, които знаели какъв е — или поне отчасти — записвали наблюденията си. Опитвали се да разпространяват истината и да си я напомнят един на друг, когато лъжите му ставали прекалено могъщи. Най-силните били четци на мисли, те имали предимството да предугаждат намеренията на Лек. Мнозина от тях били убити. Лек знаел за съществуването им и ги унищожавал. Особено четците на мисли.

Битърблу вече слушаше съсредоточено.

— Наистина ли не знаеше? — попита Саф, забелязал изненадата й.

— Нямах никаква представа. Затова Лек е подпалвал печатниците на родителите на Теди, нали? И така си разбрал за погребенията. Семейството ти е участвало в съпротивата и е записвало старите традиции. Права ли съм?

— Втори въпрос ли ми задаваш?

— Не. Няма да хабя въпроси за нещо, чийто отговор вече знам. Искам да ми разкажеш защо си отраснал на лиенидски кораб.

— А, лесно е! Очите ми се оцветили, когато съм бил на шест месеца. Тогава царувал Лек, разбира се. Даровитите в Монсий не били свободни, но, както вече се досети, родителите ми участвали в съпротивата. През повечето време виждали истинската същност на Лек. Знаели и че в Лиенид Даровитите са свободни. Отвели ме на юг в Монпорт и ме оставили тайно на палубата на лиенидски кораб.

Битърблу зяпна смаяно.

— Изоставили са те? Ами ако моряците бяха решили да те хвърлят през борда?

Той сви рамене и се подсмихна.

— Спасили са ме от робство при Лек, Искрице, по най-добрия възможен начин. След смъртта на Лек сестра ми започнала да ме издирва, макар да знаела само възрастта, цвета на очите ми и кораба, на който ме оставили. А и лиенидските моряци не хвърлят бебета през борда.

Свиха по Тинкър Стрийт и спряха пред вратата на печатницата.

— Починали са, нали? Родителите ти… Лек ги е убил — прошепна тя.

— Да — кимна той и после протегна ръка към нея, забелязал изражението й. — Искрице, недей… няма нищо. Не ги познавах.

— Да влизаме — тя отблъсна ръката му, твърде притеснена от безпомощността си, за да му покаже каква дълбока скръб изпитва. Имаше престъпления, каквито кралицата бе неспособна да обезщети.

— Остана ни по още един въпрос, Искрице — напомни й Саф.

— Не. Стига толкова.

— Ще ти задам хубав въпрос, обещавам ти.

— Хубав ли? — изсумтя Битърблу. — Какво разбираш под хубав въпрос, Саф?

— Ще те попитам за майка ти.

Последното, за което имаше сили да лъже.

— Не.

— О, хайде. Какво е усещането?

— Кое усещане?

— Да имаш майка.

— Какви ги приказваш? Дъската ли ти хлопа?

— Защо ми се ядосваш, Искрице? Най-близкото подобие на майка, което съм имал, е моряк на име Пинки. Научи ме да се катеря по въжета с кама в устата ида пикая върху хората от главната мачта.

— Отвратително.

— Именно. Това исках да кажа. Майка ти сигурно не те е учила на нищо отвратително.

Де да имаше представа какво ме питаш, помисли си тя, и с кого разговаряш. По лицето му не се четеше нито сантименталност, нито уязвимост. Думите му не бяха пролог към трогателна история за дете моряк на чуждестранен кораб, копнеещо за майка. Той просто беше любопитен, интересуваха го майките, и въпросът му разстрои единствено Битърблу.

— Какво да ти разкажа за нея? — попита малко по-търпеливо тя. — Въпросът ти е прекалено общ.

Той сви рамене.

— Не съм придирчив. Тя ли те научи да четеш? Когато беше малка, заедно ли живеехте в замъка, заедно ли обядвахте и вечеряхте? Или дворцовите деца живеят в забавачници? Говори ли тя за Лиенид? Тя ли те научи да печеш хляб?

Мислите на Битърблу закръжиха около думите му. В ума й нахлуха картини. Спомени, някои по-смътни.

— Не живеех в забавачницата — отговори честно тя. — През повечето време бях с мама. Не мисля, че тя ме научи да чета, но от нея научих други неща. Аритметиката и всичко за Лиенид. — После Битърблу изрече още една истина, озарила я като светкавица. — Мисля… да, сетих се: татко ме научи да чета.

Закрила лице с длани, тя се извърна от него. Спомни си как Лек й помагаше да срича, в покоите на майка й, на масата. Спомни си как държи малка, пъстроцветна книжка; спомни си гласа му, насърченията му, гордостта му от напредъка й, докато се мъчеше да слее буквите.

— Скъпа! — казваше й той. — Невероятна си! Гениална!

Тя беше толкова мъничка, че се налагаше да стои на колене върху стола, за да стига масата.

Споменът я дезориентира. За миг, посред улицата, Битърблу се почувства изгубена.

— Дай ми математическа задача — помоли тя колебливо Саф.

— Моля? Нещо като дванайсет по дванайсет ли имаш предвид?

— Това е обидно лесно — изпепели го с поглед тя.

— Искрице, полудя ли?

— Нека спя тук тази нощ. Искам да остана. Ще ми позволиш ли да пренощувам тук?

— Какво? Не! В никакъв случай!

— Няма да шпионирам. Не съм шпионка, забрави ли?

— Не съм сигурен дали изобщо трябва да влизаш, Искрице.

— Разреши ми поне да видя Теди!

— Не искаш ли да зададеш последния си въпрос?

— Ще ми дължиш един.

Саф я изгледа скептично. После поклати глава с въздишка и извади ключ. Отвори й процеп, колкото да се промъкне, и й даде знак да влезе.

Теди лежеше безжизнено по гръб на легло в ъгъла като листо на пътя, покрито със сняг цяла зима и подгизвало от дъжда цяла пролет. Ала беше буден. Видя я и сладка усмивка се разля по лицето му.

— Дай ми ръка — прошепна й.

Битърблу му подаде ръката си — малка и силна. Неговите длани бяха дълги, изящно оформени, с нокти, изпоцапани с мастило. И изнемощели. Когато улови ръката й, тя я придвижи сама към желаната от него посока. Той поднесе пръстите й към устните си. Целуна ги.

— Благодаря ти, задето ми помогна — прошепна й. — Знаех си, че с теб извадихме късмет. Трябваше да те наречем Лъки.

— Как се чувстваш, Теди?

— Разкажи ми история, Лъки — помоли я тихо той.

Само една история изплува в ума й — как преди осем години принцеса Битърблу избягала от града с майка си; как кралица Ашен коленичила в заснежено поле, прегърнала крепко принцесата и я целунала. После й дала нож и й заръчала да бяга напред, защото макар да е малко момиченце, има сърце и ум на кралица, достатъчно силна и пламенна, за да надживее предстоящото.

Битърблу издърпа пръстите си от ръката на Теди. Разтри слепоочия, дишайки бавно, за да се успокои.

— Ще ти разкажа история за град, където река скача и полита в небето — подхвана тя.

По-късно Саф раздруса рамото й. Тя се сепна и разбра, че е задрямала на твърдия стол с извит и схванат врат.

— Какво има? — извика.

— Шшт! Не викай, Искрице. Ще събудиш Теди. Помислих, че сънуваш кошмар.

— О… — сниши глас тя, усетила колко ужасно я боли главата. Разплете плитките, освободи косата си и разтърка многострадалния си скалп. Теди спеше до нея и дъхът му излиташе с едва доловимо подсвиркване. Тилда и Брен се изкачваха по стълбите към спалните си. — Сънувах как татко ме учи да чета — смотолеви Битърблу. — Домъчня ми.

— Странна птица си — отбеляза Саф. — Отивай да спиш на пода до огъня, Искрице. Сънувай нещо хубаво. Бебета например. Ще ти донеса одеяло и ще те събудя преди зазоряване.

Тя легна и заспа. Сънува, че е бебе в обятията на майка си.