Кристин Кашор
Лазурна (43)

42.

Идваха от земята на изток от Източните планини, наречена Делс. Идваха с мир. Неколцина бяха от земя северно от Делс, наречена Пикия. Понякога пикийците воювали с делсийците, ала сега били помирени. Или не? Губеше нишката, защото Катса обясняваше несвързано, а никой от тях не говореше монсийски добре. Битърблу се досети на какъв език говорят, но помнеше само думите „паяжина“ и „чудовище“. А от очите й още капеха сълзи.

— Дийт… Някой да доведе Дийт — разпореди тя. — Катса, замълчи — помоли.

Нуждаеше се от тишина, защото тук, в големия двор на замъка й, се случваше нещо особено. Напрягаше се да се съсредоточи върху обърканите, непознати думи и гласовете й пречеха да си събере мислите.

Всички замълчаха в очакване.

Битърблу не успяваше да отлепи очи от жената от гоблена. Причудливостта произтичаше от нея — сега го осъзна. Тя променяше някак въздуха и усещанията й. Битърблу се опита да диша дълбоко, да не се поддава на чувствата. Постара се да вижда жената част по част, вместо да се огъва пред… необикновената й цялост. Имаше кафеникава кожа и зелени очи, а косата й — разбираше защо е такава, защото бе виждала мишата кожа, ала кожата не бе жива, дишаща жена и не я караше да се чувства, сякаш в главата й звучи музика.

От силата на жената въздухът се нагнетяваше.

— Какво ни причиняваш? — прошепна Битърблу.

— Тя те разбира, Битърблу, макар да не говори езика ни — намеси се Катса. — Може да ти отговори, но само с твое разрешение, защото го прави мислено. Все едно е в ума ти.

— О… Не. В никакъв случай — отстъпи назад Битърблу.

— Тя просто разговаря, Битърблу — обясни й нежно Катса. — Не краде мислите ти и не ги променя.

— Ала при желание би могла — възрази Битърблу, защото бе чела историите на баща си за жена като нея с отровно съзнание.

В двора зад нея прииждаха прислужници, чиновници, стражи, Гидън, Бан, Рафин, Хелда, Хава, пекарката Анна, ковачът Орник, Даян градинарката, Фрогат, Холт. Всички се взираха с удивление в жената, която сякаш излъчваше сияние.

— Тя не иска да променя мислите ти, Битърблу — настоя Катса. — Не иска да променя ничии мисли. А и казва, че не би успяла да промени твоите, защото имаш добър, силен ум, затворен за нея.

— Упражнявала съм се — отвърна Битърблу с тих, твърд глас. — Как действа силата й? Искам да знам точно как действа.

— Битърблу, разбирам те, но не е ли редно първо да ги поздравиш и да ги поканиш вътре, за да се стоплят — намеси се По с тон, който й подсказваше, че навярно е твърде неучтива. — Извървели са дълъг път, за да дойдат при теб. Сигурно се нуждаят от почивка.

Битърблу наруга мислено сълзите, стичащи се упорито по страните й.

— Забрави ли какво се случи през последните няколко дни, По? — попита с равен глас тя. — Извинявам се за нелюбезността, но Катса е довела жена, въздействаща върху съзнанието, в дворец, чиито обитатели са твърде уязвими и податливи на влияние. Огледай се — ръката й описа дъга, за да посочи оживения двор. — Мислиш ли, че за тях е добре да стоят тук, втренчени празно в нея? Всъщност нищо чудно да предотврати самоубийствата — додаде горчиво, — ако наистина идва с мир.

— Самоубийства ли? — удиви се Катса.

— Отговорна съм за тези хора — продължи Битърблу. — Няма да я поканя в замъка си, докато не разбера коя е и как действа силата й.

 

 

Решиха да го обсъдят в библиотеката: Битърблу, приятелите й от Съвета, делсийците и пикийците, далеч от любопитни погледи и празни, запленени умове. Заобикаляйки унищоженото му писалище, Битърблу си спомни, че Дийт е в лечебницата.

Странниците не изглеждаха нито изненадани, нито обидени от негостоприемството на Битърблу. Ала когато ги въведе в нишата си, те се втренчиха, ококорени, в гоблена и си зашепнаха с думи, чийто смисъл убягваше на Битърблу, макар да познаваше звученето им. Жената със силата се развълнува, сграбчи ръката на един от придружителите си и му даде знак да каже нещо на Битърблу. Мъжът пристъпи напред, поклони се и проговори с тежък, но някак приятен акцент.

— Кралице Битърблу, простете… че не владея езика ви добре, но лейди Биер си спомня това — посочи гоблена. — Трогната е от…

Той замълча безпомощно.

Катса продължи с тих глас:

— Казва, че преди много години Лек я похитил, Битърблу, и убил неин приятел. Смята, че гобленът изобразява сцена от отвличането, защото й дал да облече бяло палто и прекосили гора с бели дървета. После тя избягала, борила се с него. Той пропаднал през процеп в земята и вероятно е прекосил тунела към Монсий. Тя иска да ти каже колко съжалява, че той се е върнал тук и е навредил на кралството ти. Делс открил седемте кралства преди петнайсет години и единственият известен им проход ги отвел в далечините източни предели на Естил. Не знаели какво се случва в Монсий. Съжалява, че е позволила на Лек да се появи тук и не е помогнала за отстраняването му.

Странно й беше да слуша как Катса превежда. Замълчаваше за дълго и през затишията Битърблу обмисляше смайващата история. После Катса я изумяваше с още по-удивителни думи.

— Как така се е върнал? — попита Битърблу.

Катса присви очи.

— Лейди Файър не разбира въпроса ти.

— Спомена, че през тунела се е върнал в Монсий — поясни Битърблу. — Позволила му да се върне. Значи Лек не е бил делсиец? Тя знае ли дали е монсиец?

— Аха… — Катса замълча да чуе отговора. — Лек не е делсиец. Не знае дали е монсиец. Дошъл обаче от някое от седемте кралства. В Делс няма Даровити — добави Катса от свое име. — Пристигането ми предизвика истински смут.

Аз съм от седемте кралства, помисли си Битърблу. Несъмнено. Има ли надежда да съм монсийка? А тази странна, красива жена… Баща ми е убил приятеля й. Открили седемте кралства едва преди петнайсет години.

— Мъжът я нарече лейди Биер. Защо ти я наричаш лейди Файър, Катса?

— Биер е делсийската дума за огън — обясни дрезгав и познат глас зад гърба на Битърблу.

Битърблу се обърна и застана срещу библиотекаря си, който накуцваше, наклонен на една страна като поразен от стихия кораб. Носеше останките от делсийско-монсийския речник. Последните листове бяха унищожени, а запазените — омачкани. Червената корица чернееше.

— Дийт! Радвам се, че дойде! Чудя се… — Обърка се безнадеждно. — Най-добре да се запознаем и да седнем — предложи.

Последва ръкостискане, разчистиха ръкописите от писалището, донесоха столове и ги наредиха един до друг. Имената бяха забравени тутакси, защото се случваха твърде много неща. Те бяха деветима — трима изследователи, четирима войници, един лечител и жената, която изпълняваше ролята на посланик и на мълчалив преводач. Тя подкани Битърблу да я нарича Файър. Повечето пътници бяха по-тъмнокожи от загорелите от слънцето лиениди; само двама бяха по-светли, а един — мъжът, проговорил по-рано — беше с бяла кожа като Мадлен. Косите и очите им също бяха в различни, обикновени оттенъци. Все пак нещо във външността им — формата на лицата им? Израженията им? — ги открояваше. Битърблу се почуди дали и те намират някаква прилика между нея и приятелите й.

— Не разбирам… почти нищо — призна тя.

Лейди Файър проговори, а бледият мъж се опита да преведе думите й с приятния си, странен акцент.

— Планините са много високи — подхвана той. — Имахме… истории, но нямахме проход нито през тях, нито…

Той махна с ръка.

— Нито под тях — помогна му По.

— Да — кимна мъжът. — Преди петнайсет години…

Отново замлъкна объркано.

— Свлачище — обади се По — разкрило тунел. И сега историите вече не са истории.

— По… — Битърблу се разтревожи как той разкрива пред всички способностите си, макар да се преструва, че лейди Файър му говори безмълвно. А дали всъщност се преструва? Или тя наистина му говори мислено. Знае ли тогава лейди Файър каква Дарба притежава По? Не става ли така хиляди пъти по-опасна? Или… Битърблу разтърка чело. Дали тя самата, размишлявайки за По, не разкрива тайната му на лейди Файър?

По избута Катса и застана до Битърблу.

— Не се безпокой, братовчедке — успокои я той. — Преживя ужасни дни. Смятам, че след като осмислиш случилото се, ще разбереш колко е благотворно.

Помня как преди време всички седяхме в кръг тук, на пода в библиотеката, каза му наум тя. Тогава светът бе далеч по-малък и пак ми изглеждаше прекалено голям. Всеки ден е от тежък, по-тежък.

Бледият мъж заговори отново. Обясни колко съжаляват, че са пристигнали в трудни времена. Битърблу вдигна очи и се вгледа въпросително в него.

— Гласът ти ми звучи някак познато — отбеляза тя.

— Да, кралице — съгласи се сухо Дийт, — защото напомня акцента на лечителката ви Мадлен.

Мадлен, помисли си Битърблу. Да, колко странно е, че говори като Мадлен. Белокож е като нея и кехлибарените му очи напомнят нейните. И…

Моята Даровита лечителка Мадлен.

В Делс няма Даровити.

Но Мадлен има само едно око.

Ето как една от опорите на Битърблу в този свят се разклати и Мадлен внезапно се превърна в странник.

— О… — отрони тя. — О, велики небеса… — Сети се за книгите в стаята на Мадлен и намери отговора на друг въпрос. — Дийт, Мадлен видя дневниците на Лек в спалнята ми, а после на рафта в библиотеката се появи речникът. На Мадлен е.

— Да, кралице — кимна Дийт.

— Каза ми, че идва от далечните източни предели на Естил — продължи Битърблу. — Доведете я. Кой ще я доведе?

— Позволете, кралице — обади се Хелда с мрачен глас и Битърблу се зарадва, че не е Мадлен.

Хелда се изправи и излезе с решителна крачка от стаята. Битърблу впи очи в гостите си. По лицата на всички се четеше смущение.

— Лейди Файър се извинява, Битърблу — каза Катса. — Неловко е да те хванат да шпионираш, но за съжаление е невъзможно да не шпионираш, както несъмнено разбираш.

— Разбирам, че имат интересно схващане за мирно посещение. Те ли са накарали Мадлен да си извади окото? — попита Битърблу.

— Не! — възрази пламенно лейди Файър.

— Мадлен изгубила окото си като дете. Експериментирала с течности и прах, който експлодирал. Така обаче се преструвала по-лесно.

— Но как лекува толкова добре? Всички лечители в Делс ли са талантливи като нея?

— Там медицинската наука е много напреднала, Битърблу — преведе Катса. — В Делс растат билки, непознати тук. Особено на запад, откъдето е Мадлен. В нейния край медицината е най-развита. По време на престоя й тук са я снабдявали с най-добрите делсийски лекарства, за да поддържа заблудата.

Наука, помисли си Битърблу. Истинска наука. Искам и моето кралство да напредва така, благоразумно, без химери. Ненадейно си спомни с умиление за хартиената птица на По, защото тя беше реална.

После Мадлен влезе в нишата. Първо отиде до лейди Файър и целуна ръката й, шепнейки на техния език. Сетне заобиколи масата и падна на колене пред Битърблу.

— Кралице — заговори задавено, свела глава, — надявам се да ми простите, че ви заблуждавах. Не ми беше приятно да ви подвеждам. Всеки миг, в който го правех, ми беше неприятен, но се надявам да ми позволите да остана ваша лечителка.

Тогава Битърблу разбра, че е възможно човек да лъже и същевременно да казва истината. Мамейки я, Мадлен бе лекувала чистосърдечно тялото и душата й.

— Мадлен. Изпитвам облекчение — призна тя. — Страхувах се да не те изгубя.

 

 

Разговориха продължиха. Представата на Битърблу за света никога не се бе разпростирала толкова нашироко и тя се чувстваше зашеметена.

Делсийците й описаха какво вълнение предизвикало откриването на света на запад от тях. Те познавали войната и кралят им не искал историята да се повтаря. Установили, че мнозина от владетелите на седемте кралства са войнолюбци и предпочели да събират сведения тайно, вместо да издават веднага съществуването си.

Опознавали и земите на изток.

— Пикийците имат могъща флота — обясни Катса. — Делсийците увеличават постепенно флотата си и проучват бреговете и водите си, Битърблу.

Бяха донесли географски карти. Набита, мускулеста жена на име Мидия им показа просторни равнини, морска шир и непроходими ледници на север.

— Мидия е известна мореплавателка, Битърблу — представи я Катса.

— Пикийка ли е, или делсийка?

— Майка й е делсийка, а баща й — пикиец — отговори Катса. — Родена е в Делс. Казват, че през последните десетилетия нациите им се сродяват.

Сродени нации. Битърблу обходи с поглед хората край масата, събрали се в библиотеката й — мидлънсци, лиениди, делсийци, пикийци, монсийци… и лейди Файър, откъдето и да произхождаше.

— Лейди Файър е „чудовище“ — прошепна Катса.

— Чудовище. Озхалигх — повтори Битърблу.

Всички делсийци около масата впиха очи в нея.

— Извинете. — Битърблу се изправи и се отдалечи от масата. Откри тъмен ъгъл зад рафтовете и седна на килима.

Знаеше какво ще се случи. По щеше да дойде при нея или да й изпрати най-подходящия според него човек. Нямаше обаче да й помогне, понеже никой не бе подходящ. Не и сред живите. Не искаше да плаче на ничие рамо и да й нашепват окуражителни думи. Искаше да напусне този свят, да тръгне по поляна с диви цветя или сред гора с бели дървета, да не знае какъв ужас вилнее около нея, да бъде пекарка, а майка й да бродира. Възможно ли е да върне тази илюзия? Да я превърне в реалност?

Лейди Файър дойде при нея. Битърблу се изненада, че По е избрал нея. После погледна жената и се запита дали сама не я бе повикала.

Файър коленичи до Битърблу. Тя се уплаши внезапно, ужаси се от красивата, възрастна жена с пропукващи колене, облечена в кафяви кожи; ужаси се от мисълта как копнее да се взре в лицето й и да зърне майка си. Осъзна причината Файър да я заплени от пръв поглед — погледнеше ли лицето й, изпитваше обич, каквато бе изпитвала към майка си. А това не бе правилно. Майка й заслужаваше тази обич. Тя бе страдала, беше се борила и бе умряла заради нея. Тази жена не бе направила нищо. Просто бе влязла в двора на двореца й.

— Опияняваш ме с мними чувства към теб — прошепна Битърблу. — Разбрах силата ти.

В главата й прозвуча глас — не произнасяше думи, но й говореше ясно.

Чувствата ти са истински. Но не ги изпитваш към мен.

— Напротив!

Помисли, Битърблу. Ти обичаш пламенно и таиш тъгата на владетеля. Наблизо ли съм, присъствието ми изостря усещанията ти. Аз обаче съм само мелодията, Битърблу. Или гоблена на стената. Съживявам чувствата ти, ала не ги изпитваш към мен.

Битърблу се разплака отново, Файър й протегна кожения си кафяв ръкав да избърше сълзите си. Битърблу зарови лице в мекотата му, потъна в нея и за миг си позволи да попие близостта на това неповторимо същество, отзовало се на повика й и отвърнало с доброта на хапливите й думи.

— Ако поискаш, ще влезеш в съзнанието ми и ще видиш всичко, стаено там — прошепна Битърблу. — Ще го откраднеш или ще го промениш. Нали?

Да, отвърна Файър._Няма да ми е лесно обаче, защото си силна. Не го съзнаваш, но недружелюбното ти посрещане всъщност стопли сърцата ни, Битърблу. Надявахме се да си силна._

— Казваш, че не искаш да отнемеш съзнанието ни. Моето и на поданиците ми.

Не затова съм дошла.

— Ще изпълниш ли една моя молба?

Зависи каква е.

— Веднъж мама ми каза, че съм силна. — Битърблу затрепери. — Бях на десет години. Лек ни преследваше. Тя коленичи пред мен в заснежено поле, даде ми нож и ме увери, че имам сили да надмогна всичко, което ще се случи. Твърдеше, че имам сърце и разум на кралица. — Битърблу извърна лице за миг, защото нямаше да е лесно да изрече тази истина на глас. — Искам да имам сърце и разум на кралица — прошепна тя. — Искам го повече от всичко. Но всъщност се преструвам. Не намирам чувството у мен.

Файър я погледна безмълвно.

Искаш да го потърся у теб.

— Искам просто да знам. Ако го има, ще изпитам дълбоко облекчение.

Още сега ще те успокоя, че е там, отвърна Файър.

— Наистина ли? — отрони Битърблу.

Кралице Битърблу, да споделя ли с теб моето усещане за силата ти? — попита Файър.

 

 

Файър отведе съзнанието й в спалнята си. Лежеше в леглото, разплакана и потънала в скръб.

— Не изглеждам силна — констатира Битърблу.

Почакай, бъди търпелива, посъветва я Файър, все още коленичила до нея в библиотеката.

Битърблу се намираше в спалнята си, разплакана и потънала в скръб. Беше уплашена и сигурна, че е неспособна да оправдае очакванията на поданиците си. Срамуваше се от грешките си. Беше малка и покрусена, че всички я изоставят. Ядосваше се на хората, които си отиват, отиват, отиват. Сърцето я болеше заради мъжа на моста, който я предаде и напусна, и заради момчето, което знаеше, че скоро ще го последва.

После нещо в стаята се промени. Чувствата не се промениха, но Битърблу ги прие някак. Стана по-силна от тях, прегърна ги, зашепна им утешително и ги успокои. Тя беше плътта на стаята. Стаята дишаше, златните стени сияеха, изпълнени с живот, алените и златните звезди по тавана бяха истински. Тя бе по-голяма от стаята; обхващаше коридора, дневната и покоите на Хелда. Хелда бе там, уморена и угрижена, а артритът измъчваше пръстите й, стиснала куките за плетене. Битърблу прегърна и нея, успокои я и облекчи болката й. Растеше ли, растеше. Обзе външните коридори и взе в обятията си лиенидските стражи. После обви с длани кулата и уплашените, самотни и съсипани мъже в кабинетите. Обхвана долните етажи на замъка и малките дворове, Дворцовия съд, библиотеката, където бяха приятелите й и чуждоземците. Най-удивителното нещо — да откриеш нов свят! Хората от този свят сега седяха в библиотеката й, а Битърблу бе способна да побере чудото. Да прегърне приятелите си и сложните им чувства един към друг: Катса и По, Катса и Гидън, Рафин и Бан, Гидън и По. Да приюти и своите сложни чувства. Тя бе големият двор, където струеше вода, а по стъкления покрив падаше сняг. Беше художествената галерия, където се криеше Хава, а творенията на Беламю се изправяха като свидетелство колко преходна е жестокостта на Лек. В нея се побираха и кухните, където винаги царуваше шумна и трескава деятелност, и конюшните, където зимното слънце озаряваше гредите, а конете цвилеха и тръскаха гриви; оживотворяваше и залите за тренировка, където се потяха войниците, и оръжейницата, ковачницата, занаятчийския двор. Обгръщаше всички хора там. Тя беше земята, стените, мостовете, кулата, където се криеше Сапфайър, а Тиел бе сломил сърцето й.

Видя се — крехка, сразена духом, разплакана и отчаяна на моста. Усети всички хора в замъка и в града. Усети, че е способна да задържи всички в обятията си, да ги утеши. Беше огромна, съчувстваща, мъдра. Посегна към дребното момиче на моста и погали съкрушеното му сърце.