Кристин Кашор
Лазурна (25)

23.

Краят на септември и октомври

Не беше обикновен шифър. Битърблу отдели мислено трийсетте фигури от сандъка, използвани в бродерията на Ашен, и започна от най-горната вляво — звезда за А. Следващата в редицата — полумесец — за Б и така нататък. Пробва да разчете везмото на майка си с получената символна азбука, ала удари на камък.

Втория път започна от най-долния десен символ за А и се придвижи в обратна посока, а сетне и нагоре-надолу.

Нищо не проработи.

Добре тогава. Вероятно имаше ключ. Какъв ключ би използвала Ашен?

Битърблу си пое дълбоко дъх да се успокои, отстрани повтарящите се букви от името си и се въоръжи с получилата се азбука.

Б, И, Т, Ъ, Р, Л, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ь, Ю

Я, А, В, Г, Д, Е, Ж, З, Й, К, М, Н, О, П, С

После я приложи към символите върху сандъка, подхващайки отново от най-горния вляво.

Вкопчена трескаво в листа, започна да разчита бродерията на Ашен.

Този път й провървя. Раздели поредицата от букви на думи и изречения и добави пунктуация. Вмъкна и буквите, пропуснати от Ашен вероятно от бързане.

„Ара се връща. Куца. Не си спомня, докато не й показвам. Вижда и чак тогава я заболява. Пищи от болка.

Да спра ли да й показвам? По-добре ли е да не знае?

Да ги убивам ли, когато ги е осакатил до смърт? Милостиво ли ще постъпя, или безумно?“

* * *

Хелда откри Битърблу на пода сред планина от чаршафи, увила се с ръце, разтреперана.

— Кралице! — Тя коленичи до нея. — Болна ли сте?

— Мама имаше прислужница на име Ара, която изчезна. Помня — прошепна Битърблу.

— Кралице?

— Бродерията й е шифър, Хелда! Мама се е опитвала да пише дневник, та да го чете и да си спомня истината. Отнемало й е часове да напише няколко изречения! Ето, помогни ми. Името ми е ключът. Звездата е Б, растящата луна — И, свещта — Т, слънцето — Ъ, падащата звезда — Р, намаляващата луна — Л, съзвездието — У. Името ми е извезано от светлина — извика тя. — Мама е избрала лъчисти символи за буквите в името ми. Дали По… — По беше болен. — Гидън наистина ли тръгна?

— Да, кралице. А вие говорите несвързано!

— Не казвай на никого, Хелда! Не казвай на никого, докато не прочетем всичко, и ми помогни да ги подредим!

Извадиха чаршафите от скриновете и преброиха 288 чаршафа с извезани краища плюс 89 калъфки за възглавници. Ашен не бе датирала написаното. Понеже нямаше начин да ги подредят хронологично, ги сгънаха на спретнати симетрични купчини върху пода и Битърблу започна да чете.

Някои думи и фрази се повтаряха често. Понякога запълваха цял чаршаф. Той лъже. Той лъже. Кръв. Не помня. Трябва да си спомня. Трябва да го убия. Трябва да спася Битърблу.

Помогни ми, мамо. Кажи ми какво се е случило, какво си видяла.

 

 

В кабинета й съветниците започнаха надлежно да я осведомяват за лордовете и дамите в кралството. Първо я запознаха с онези, които живееха най-далеч — с имената, владенията им, семействата им, данъците, отличителните им черти и уменията им. Никой от тях не бе представен като „лорд, предразположен да убива търсачи на истината“. Всъщност никой не й се стори особено забележителен и Битърблу разбра, че така няма да стигне доникъде. Почуди се дали да не помоли Теди и Саф за списък с благородници, ограбвали най-жестоко хората си. Щеше ли някога пак да й се отдаде възможност да ги помоли за каквото и да било?

После, в навечерието на октомври, я заля вълна от спешни документи.

— Велики морета! Какво става? — попита тя, докато подписваше със замъглени очи формуляри за възлагане на работа, разместваше харти и се бореше с купища листове, трупащи се по-бързо, отколкото успяваше да им насмогне.

— Винаги е така през октомври — подсети я съчувствено Тиел. — Всички в кралството искат да отметнат належащото и да се подготвят за зимата.

— Така ли? — Битърблу не помнеше такъв октомври. От друга страна, месеците се сливаха еднакви в ума й. Или поне до нощта, когато излезе в града и промени из основи живота си.

Един ден опита отново да повдигне темата за убитите търсачи на истината.

— Процесът, на който присъствах — подхвана, — срещу набедения лиенид-монсиец, приятел на принц По…

— Отидохте, без да ни съобщите, кралице, а после поканихте в покоите си обвиняемия — уточни с кадифен гласец Ранмуд.

— Поканих го, защото подчинените ми се бяха отнесли несправедливо към него и понеже е приятел на братовчед ми — обясни спокойно Битърблу. — А отидох, защото имам право да ходя, където пожелая. Та така… Процесът ме накара да се замисля. Отсега нататък настоявам твърденията на свидетелите в Дворцовия съд да бъдат потвърждавани от други очевидци. Искам да се преразгледат делата на всички затворници. На всички, разбирате ли? Щом едва не наказаха за неизвършено убийство лиенида-монсиец, възможно е и други да са осъдени несправедливо. Нали?

— Не, разбира се, кралице — възрази Ранмуд с досада и раздразнение, което не срещна съчувствие у Битърблу.

И тя изпитваше отегчение и умора, а умът й току се връщаше към ярките фигурки върху чаршафите, разкриващи твърде малко полезна информация и прекалено много болка.

„Мечтая да бях дала на детето си добър баща. По-добре да му бях изневерила. Такива решения обаче не хрумват на осемнайсетгодишно момиче, избрано от Дек. Решенията изчезват в мъглата му. Как да я защитя от тази мъгла?“

Един ден Битърблу не успя да си поеме дъх зад писалището. Стаята се наклони, тя политна надолу. Въздухът някак си не нахлуваше в гърлото и в дробовете й. След миг Тиел коленичи до нея, улови крепко ръцете й и зашепна да поема бавно дъх след дъх.

— Чай от лорасим — нареди той на Дарби, току-що изкачил се с купчина писма, громолейки по стъпалата, все едно краката му са чукове, разбиващи кулата й.

— Кралице, нещо не е наред напоследък — прошепна й притеснено Тиел, след като Дарби излезе. — Виждам колко страдате. Обидил ли ви е някой? Да не би да сте ранена? Или болна? Умолявам ви да ми кажете как да ви помогна. Възложете ми задача, кралице, каквато и да е.

— Утешаваше ли мама? — попита сподавено Битърблу. — Помня, че идваше при нея понякога, Тиел, но другото ми се губи.

Мина миг.

— Когато бях с ясно съзнание, се опитвах да успокоявам майка ви — отвърна той с глас, стаил бездънна тъга.

— Ще изчезнеш ли сега? — отрони обвинително тя, втренчена в очите му.

— Кралице, безполезно е и двамата да изчезнем. Тук съм. При вас. Кажете ми какво става, кралице? Умолявам ви! Има ли нещо общо с несправедливо обвинения човек? Приятели ли сте с него?

В същия момент в кабинета влезе Руд с чаша чай. Поднесе й я и коленичи до Тиел.

— Как да ви помогнем, кралице? — попита, покривайки с длани ръцете й, обвили чашата.

Като ми разкажете какво сте видели, отвърна безмълвно тя на благия му поглед. Край на лъжите! Просто ми кажете!

Ранмуд дойде последен.

— Какво има? — осведоми се с настойчив глас, поглеждайки съветниците, коленичили пред стола на Битърблу.

— Просто ми кажете — прошепна тя.

— Какво? — тросна се Ранмуд.

— Какво сте видели. Не ме измъчвайте и ми разкажете. Знам, че сте били лечители. Какво правеше той? Кажете ми истината!

Руд отстъпи назад и се отпусна тежко върху най-близкия стол.

— Кралице, не ни връщайте към тези спомени — обади се мрачно Ранмуд. — Минаха години и ние намерихме покой.

— Покой! — извика Битърблу. — Не сте намерили покой!

— Той ги режеше — процеди през зъби Ранмуд. — Често почти до смърт. После ни ги водеше да ги лекуваме. Смяташе се за медицински гений. Мислеше, че превръща Монсий в земя на медицинските чудеса, но всъщност убиваше хората. Беше луд. Доволна ли сте? Струва ли си да ни насилвате да си припомняме тази информация? Заслужава ли си да рискувате разсъдъка и дори живота ни?

Ранмуд приближи до брат си, който трепереше и плачеше. Помогна му да се изправи и после буквално го изнесе през вратата. Тя остана сама с Тиел, превърнал се в черупка на колене пред нея — студен, застинал, празен. По нейна вина. Говореха за нещо истинско и тя го унищожи с въпроси, които всъщност не искаше да задава.

— Съжалявам, Тиел, съжалявам — прошепна му.

— Кралице, опасно е да повдигате такива теми — предупреди я той след миг. — Умолявам ви да внимавате повече какво говорите.

 

 

Минаха две седмици. Тя не отиде при Саф. Бродерията, планините от документи, болният По поглъщаха времето й, а и се срамуваше.

— Сънувам чудесни сънища — разказа й По, когато отиде да го нагледа в лечебницата. — Ала не от онези, които те натъжават, когато се събудиш и осъзнаеш, че не са истина. Разбираш ли какво имам предвид?

Той лежеше върху чаршафи, подгизнали от пот, отметнал завивките, и си вееше за прохлада със собствената си риза. По заръка на Мадлен Битърблу натопи кърпа в студена вода, избърса лепкавото му лице и се постара да не трепери, защото в стаята му поддържаха ниска температура.

— Да — излъга тя, защото не искаше да товари братовчеда си с ужасните видения, преследващи я нощем — как стрелата на Лек се забива в гърба на Ашен. — Разкажи ми сънищата си.

— Аз съм си аз — подхвана По — със същите способности, ограничения и тайни. Не се чувствам обаче виновен за лъжите си, несъмнено, защото съм взел решение и то е най-доброто за мен. Събудя ли се, всичко изглежда по-леко.

Треската му упорстваше. Подобри се леко, после лумна пак, по-тежка отпреди. Понякога тя идваше да го види и го сварваше да трепери, да се мята и да говори несвързано.

— Халюцинира — обясни й Мадлен веднъж, когато По сграбчи ръката на Битърблу и извика, че мостовете стават по-големи, а в реката плуват мъртъвци.

— Иска ми се халюцинациите да са приятни като сънищата му — прошепна тя, докосна челото на По и погали потната му коса, за да го успокои.

Искаше й се също Рафин и Бан да са тук, защото те бяха по-добри болногледачи от нея. Искаше й се да дойде Катса, чийто гняв несъмнено щеше да се изпари при вида на По. Катса обаче прекосяваше незнаен тунел, а Рафин и Бан пътуваха за Сундер.

— По заповед на Ранда! — изкрещя По, който този път зъзнеше под куп одеяла. — Ранда изпрати Рафин в Сундер да се ожени за дъщерята на Мургон. Ще се върне със съпруга, бебета и внуци.

— Рафин да се ожени за дъщерята на сундерския крал? — възкликна Битърблу. — Невъзможно!

Чу цъкане с език откъм масата, където Мадлен разбъркваше поредната зловонна отвара от многото, с които давеше По.

— Да го попитаме пак, когато не бълнува, кралице.

— Кога ще е това, Мадлен?

Мадлен добави в купата паста с кисела миризма, смеси я с другите съставки и не отговори.

 

 

Междувременно Хелда бе поръчала на ковача Орник да изработи дубликат на короната. Той изпълни задачата майсторски и в първия момент Битърблу въздъхна облекчено, помислила, че истинската корона се е върнала. После забеляза как металът не тежи и не блести, а камъните са от цветно стъкло.

— О… Орник има сръчни ръце! — отбеляза тя. — А и сигурно е виждал короната.

— Не е, кралице, но Фокс знае как изглежда, разбира се. Тя му я описа.

— Значи въвлече и Фокс в конспирацията?

— В деня на кражбата тя видя Саф, кралице. А на другия ден дойде да полира короната. Помните ли? Нямаше начин да я заблудя. Тя е полезна и като шпионин. Използвам я да намерим онзи Спук, у когото била короната.

— И какво научи?

— Спук се занимава с контрабанда на предмети, откраднати от двореца. Всякакви ценности. Семеен занаят от поколения наред. В момента не разгласява върху какво е сложил ръка. Говори се, че само съучастниците му знаят в коя пещера живее. Добре е, от една страна, понеже и ние не искаме случаят да се разчува. Затрудняваме се обаче да го открием и да разберем какво, в името на хълмовете, става.

— Саф сигурно знае какво се мъти — промърмори мрачно Битърблу, докато Хелда покриваше с кърпа фалшивата корона. — Какво е наказанието за кражба от двореца?

— Кралице, навярно не ви е хрумвало, че да откраднеш короната на монарха е повече от дворцова кражба — въздъхна Хелда. — Короната не е просто украшение. Тя е символ на властта ви. Кражбата й е предателство.

Предателство?

Предателството се наказваше със смърт.

— Какъв абсурд! — просъска Битърблу. — Не бих позволила Дворцовия съд да осъди Саф на смърт за кражба на корона.

— За предателство, кралице — поправи я Хелда. — И знаете не по-зле от мен, че дори вашите решения подлежат на отмяна, ако съдиите гласуват единодушно против.

Да. Поредната странна клауза, измислена от Рор, за да ограничи абсолютната власт на монарха.

— Ще сменя съдиите. Ще назнача теб за съдия — отсече тя.

— Родените в Мидлънс, кралице, нямат право да стават съдии в монсийския Дворцов съд. Не е необходимо да ви обяснявам, че изискванията за подобен пост са изрични и неотменими.

— Намери Спук. Намери го, Хелда — настоя Битърблу.

— Стараем се, кралице.

— Постарайте се повече. А аз ще посетя Саф… скоро. И… не знам… ще се моля. Възможно е да върне короната, когато му изясня последиците.

— Наистина ли мислите, че не ги разбира, кралице? — свали я на земята Хелда. — Той е професионален крадец. Безразсъден е, но едва ли е глупав. Нищо чудно да му е забавно в каква безизходица ви е поставил.

 

 

Забавлява се, че ме е поставил в безизходица.

Защо се страхувам толкова да отида да го видя?

Същата нощ в леглото Битърблу взе лист и писалка и започна да пише писмо до Гидън. Всъщност не възнамеряваше да му го показва. Искаше просто да си подреди мислите. Адресира го до него, понеже се зарече да му казва истината, а и представеше ли си как я изслушва и я разпитва, въпросите му не звучаха толкова тревожно и отчаяно, колкото ако й ги задаваше друг.

Защото си влюбена в него ли? — попита Гидън.

О, проклятие. От всички грижи не ми остава време да мисля за това, написа тя.

Въпросът всъщност не е никак сложен, увери я Гидън.

Е, не знам, написа припряно тя. Означава ли това, че не съм? Ужасно много ми хареса да се целувам с него. Харесваше ми да скитам из града с него. Харесвах как се доверяваме един на друг, без изобщо да си вярваме. Бих искала пак да съм му приятел. Бих искала да си спомни колко добре се разбирахме и да проумее, че вече знае тайните ми.

Гидън каза: Веднъж спомена как сте бягали от убийци и сте се скрили върху покрив. Сега разбирам за целувките. Представяш ли си в какви неприятности ще се забърка най-обикновен жител на града, ако го заловят да въвлича кралицата в подобни неща?

В никакви, ако забраня да му търсят сметка, написа тя. Не бих позволила да го обвинят за нещо, което е направил в неведение коя съм. Честно казано, смятам да го защитя и от обвинение за кражба на короната, макар да не е невинен.

Тогава, предположи Гидън, не е ли възможно човек, смятал те за обикновено момиче, да се почувства предаден, ако разбере каква власт имаш над съдбата му?

Известно време Битърблу не написа нищо. Накрая стисна с побелели кокалчета писалката и със ситни букви, все едно шепне, написа:

Напоследък размишлявам често за властта. Според По една от привилегиите на богатството е, че не се налага да мислиш за него. Смятам, че същото важи и за властта. Чувствам се по-често безпомощна, отколкото всемогъща. Ала всъщност притежавам огромна власт, нали? Власт да наранявам съветниците си с думи, а приятелите си — с лъжи.

Това ли са примерите ти? — подсмихна се Гидън.

Защо? — написа тя. Какво им е на примерите ми?

Е, рискува благоденствието на всички граждани в кралството, когато покани Съвета да използва столицата ти като база за детронирането на естилския крал. После изпрати на крал Рор писмо, молейки го да те подкрепи с лиенидската флота, ако избухне война. Даваш си сметка какво представляват действията ти, нали? Те са проявления на неограничената ти власт.

Имаш предвид, че не биваше да вземам такова решение?

Вероятно не биваше да го вземаш с лека ръка.

Не го взех с лека ръка!

Взе го, за да задържиш приятелите си! отрезви я Гидън. А не си виждала война, кралице. Възможно ли е тогава да прецениш правотата на решението си? Наистина ли разбираш последствията?

Защо ми го казваш сега? Присъстваше на срещата, написа тя. Дори отговаряше за нея. Защо не възрази?

Но ти разговаряш със себе си, кралице, напомни й Гидън. Всъщност аз не съм тук. Ти спориш.

 

 

Образът на Гидън избледня. Битърблу остана отново сама. Поднесе странното писмо над огъня, затънала в непреодолими бъркотии. Знаеше, че за да разкрие кой е взел на мушка търсачите на истината, в крайна сметка ще прибегне до помощта на Саф, независимо дали ще й прости злоупотребата с властта.

Ашен бе избирала неправилно, подведена от мъглата на Лек. Битърблу нямаше такова оправдание. Отговаряше лично за лошите си решения.

Посърнала от потискащата мисъл, Битърблу влезе в дрешника да намери пелерината и панталоните.