Кристин Кашор
Лазурна (21)

19.

Тренировките си казаха думата. Битърблу приложи наставленията на Катса и се отпусна като камък, изненадвайки нападателя с неочакваната си тежест. После заби лакът в някаква мека част на торса. Човекът изгуби равновесие и тя падна с него, боричкайки се да докопа ножовете си. Проклинаше, крещеше, дишаше на пресекулки. Сетне малка каруца, спряла в отсрещния край на улицата се превърна в ръце и крака, покрити с пелерина, втурна се към тях, размахвайки тъмни криле и блестящи ножове и подгони нападателя.

Битърблу полежа зашеметена в канавката, докато бавно осъзна, че е сама. Какво се случи, в името на небесата?

Изправи се на крака и оцени щетите. Главата, рамото и глезенът я боляха. Нямаше нищо счупено или извадено от строя. Докосна парещото си чело и пръстите й почервеняха от кръв.

Далеч по-внимателно сега тя прекоси тичешком останалия път до двореца, влезе вътре и тръгна веднага да търси По.

 

 

Нямаше го в покоите му.

В нощното мъртвило покоите на Катса й се сториха ужасно отдалечени. Докато се добере дотам, главата й пламна от болка и от въпроса дали нападателят й е подозирал кого напада, или просто я е набелязал напосоки. Ако е знаел, какво е знаел? Дали е бил наясно, че напада кралицата, или я е взел за някой от шпионите й. Или за приятел на Саф и Теди? Дали схватката им му е разкрила коя е? Тя не го позна. Не го чу да проговаря и дори не знаеше дали е монсиец. Нищичко не знаеше.

Битърблу почука по вратата на Катса.

Тя се открехна и Катса се появи в цепнатината, увита в чаршаф, с изпепеляващ поглед и голи рамене, блокиращи достъпа.

— О! Привет! — поздрави тя и я пусна вътре. — Какво става? Добре ли си?

— Търся По. Буден ли е?

Катса отвори врата. В леглото зад нея спеше По.

— Изтощен е — обясни Катса. — Какво става, скъпа? — попита отново.

Очите на Катса грейнаха в синьо и зелено. По се изправи в леглото като марионетка.

— Какво има? Сутрин ли е? — промърмори сънено.

— Нощ е. Нападнали са Битърблу — уведоми го Катса.

— Велики морета! — По скочи от леглото, повличайки чаршафа; завърза го около кръста си и пристъпи първо напред, после назад, все още полузаспал. Насиненото му лице изглеждаше съвсем разбойнически. — Кой? Къде? На коя улица? С акцент ли говореха? Добре ли си? Виждаш ми се невредима. Накъде избягаха?

— Дори не знам дали са искали да нападнат мен, или шпионина, на който се преструвах — отвърна Битърблу. — Нямам представа кой беше. Не го познах и не проговори. Но мисля, че Даровитата беше там, По. Племенницата на Холт, която има Дарба да се прикрива. Изглежда ми се притече на помощ.

— А! — По замръзна изведнъж, после подпря ръце върху хълбоците си с особено изражение. Нещо като заучено нехайство.

— Племенницата на Холт ли? — Катса погледна объркано към По. — Хава? Какво общо има тя? И защо по цялото ти лице има бляскав прашец, Битърблу?

— О… — Битърблу намери стол и седна, триейки на сляпо боята по бузите си. Цялата злополучна нощ нахлу отведнъж в съзнанието й. — Не ме разпитвай за прашеца пред По, Катса — помоли тя, борейки се с напиращите сълзи. — Въпросът е личен. Няма нищо общо с нападението.

Катса явно разбра. Отиде до масичка в ъгъла и сипа вода в купа. Коленичи и изми лицето на Битърблу с мека кърпа и хладка вода. Потупа парещото й чело. Нежността й сломи окончателно Битърблу. Едри сълзи се стекоха по страните й и Катса спокойно попи и тях.

— По, защо стоиш там като олицетворение на самата невинност? — попита с премерен тон тя. — Няма ли да ни разкриеш загадката с Хава?

— Невинен съм — обиди се По. — Запознахме се преди седмица, това е.

— Аха — най-сетне Битърблу проумя откъде По е толкова отлично информиран за снощната скулптурна авантюра на Холт. — Сприятелил си се с похитителката ми. Чудесно.

— Прокрадваше се из двореца — продължи По, все едно не я чува. — Търсеше Холт. Усетих я, че в един от коридорите се преструва на статуя и я подложих на кръстосан разпит. Вярвам й. Онзи ден с Данзол е била заблудена, Битърблу. Едва в последния момент осъзнала, че той се кани да те отвлече. Чувства се ужасно. Както и да е, съгласи се да те наглежда в малките часове. Притеснявам се, че не се е свързала с мен — добави той и разтри лице с длани, — защото я помолих веднага да ми съобщи, ако се случи нещо. Къде те нападнаха, Битърблу? Не я откривам никъде край двореца.

— Как да ти съобщи? — поинтересува се Катса, подавайки разсеяно кърпата на Битърблу.

— Близо до източната стена, но не я виждах, делеше ме една улица оттам — отговори Битърблу. — Как така си я помолил да ме наглежда, По? Нима си казал на издирван беглец, че излизам нощем?

— Как по-точно се очакваше да се свърже с теб? — настоя Катса.

— Обясних ти — отвърна По на Битърблу. — Вярвам й.

— Тогава й поверявай своите тайни, По, не моите! Кажи ми, че не знае!

— По… — гласът на Катса прозвуча толкова странно, че и По, и Битърблу замлъкнаха и се обърнаха към нея. Тя бе отстъпила назад почти до прага на стаята, увила голите си ръце около чаршафа, сякаш и е студено. — По — повтори, — как щеше да се свърже Хава с теб? На вратата ни ли щеше да почука?

— Какво имаш предвид? — той преглътна и си разтри смутено врата.

— Обясни ли й как си разбрал, че е човек, а не статуя? — уточни Катса.

— Не прибързвай със заключенията — смотолеви По.

Катса се втренчи в По с изражение, което Битърблу не виждаше често. Поглед на човек, халосан с юмрук по корема.

— По, изобщо не я познаваш — прошепна Катса. — Не знаем нищо за нея.

С ръце върху хълбоците, със сведена глава По издиша дълбоко.

— Не се нуждая от разрешението ти — отрони безпомощно той.

— Постъпваш безразсъдно, По! И подло! Обеща да ми казваш, когато решиш да разкриеш Дарбата си пред някого. Помниш ли?

— Ако ти бях казал, Катса, щях да подпаля война. Редно е да имам право да разполагам с тайните си както преценя, без да се боря с теб всеки път!

— Но щом се отмяташ от обещание, трябва да ми съобщиш! — настоя отчаяно Катса. — Иначе нарушаваш дадената дума, а аз оставам с чувството, че си ме излъгал. Защо изобщо се налага да ти обяснявам? Обикновено ти ми обясняваш същото.

— Знаеш ли какво? — разгорещи се По. — Присъствието ти ме затруднява. Няма да се справя с положението, понеже непрекъснато мисля колко много се страхуваш.

— Ако си въобразяваш, че ще те оставя в такова състояние…

— Налага се. Договорихме се. Отиваш на север да търсиш тунела към Естил.

— Няма да замина. Никой никъде няма да ходи! Щом си решил да съсипеш живота си, поне приятелите ти ще бъдат тук, когато го направиш!

Катса крещеше; и двамата крещяха, а Битърблу се бе смалила на стола, присвиваше се от ужасния шум и притискаше с две ръце влажната кърпа до гърдите си.

— Ще си съсипя живота ли? — извика По. — Ами ако се опитвам да го спася?

— Да го спасиш? Ти…

— Помниш ли какво се споразумяхме, Катса? Ако ти не поискаш да си тръгнеш, тогава аз ще си отида и ти ще ме пуснеш!

Битърблу забеляза колко силно стискат вратата пръстите на Катса — аха да я пречупят. Катса се втренчи мълчаливо в По.

— И без друго щеше да тръгваш, любима — прошепна По, пристъпи напред и протегна ръка. — Щеше да тръгнеш, а после да се върнеш. Само от това се нуждая сега. От време.

— Не приближавай до мен — предупреди го Катса. — Не! Нито дума повече — добави, когато той понечи да проговори. По лицето й се търкулна сълза. — Разбирам те напълно.

Тя открехна вратата, шмугна се през процепа и изчезна.

— Къде отива? — смая се Битърблу. — Не е облечена.

По се отпусна тежко върху леглото. Оброни глава в длани и отвърна тихо:

— На север да проучи тунела за Естил.

— Сега? Но тя няма провизии! Наметната е само с чаршаф.

— Усетих къде е Хава — прекъсна я с одрезгавял глас По. — Крие се в художествената галерия. По ръцете й има кръв. Казва ми, че нападателят ти е мъртъв. Ще се облека и ще отида да чуя какво знае.

— По! Ще позволиш ли на Катса да тръгне така?

Той не отговори. От сълзите, които се опитваше да скрие от нея, Битърблу разбра, че не иска да обсъждат въпроса.

Тя го погледа мълчаливо, после приближи до него и го докосна по косата.

— Обичам те, По. Ще те обичам, каквото и да направиш.

И излезе.

 

 

В дневната й светеше лампа. Върху масата в забулената от тъмнината синя стая лежеше сребърна сабя и сияеше, погълнала сякаш цялата светлина.

До нея имаше бележка.

„Кралице,

Решихме сутринта да замина за Естил, но първо исках да ти предам сабята от Орник. Надявам се да останеш доволна колкото мен и да не се налага да я използваш, докато ме няма. Съжалявам, че няма да съм до теб, за да ти помогна да разрешиш загадките.

Твой — Гидън“

Битърблу взе оръжието — солидно, тежко и добре балансирано, пригодено да пасва на дланта и ръката й. Семпло и блестящо в мрака. Орник го е изработил майсторски, помисли си тя, вдигнала нагоре меча. Тази нощ можеше да ми свърши работа.

В спалнята си Битърблу освободи място за сабята и ножницата върху нощната масичка. Огледалото й показа момиче с рана на челото — прясна и грозна; чорлаво момиче с напукани устни и страни, покрити със засъхнали вадички от сълзи и размазана златиста боя. Цялата й нощ се четеше по лицето. Не й се вярваше, че сутринта е започнала със съня й и с посещението при Мадлен; как само преди един ден е тичала по градските покриви със Саф и е разбрала за убийците на истината. Сега Катса бе поела към тунела. Гидън също щеше да тръгне скоро. След него — Рафин и Бан. Как толкова много се случва за толкова кратко време?

Саф.

Бродерията на майка й — весели рибки, снежинки и замъци в редици, лодки и котви, слънца и звезди — я изпълни със самота. Преди дори да се настани удобно в леглото, Битърблу заспа.

 

 

Сутринта и Тиел, и Ранмуд се стъписаха от разраненото й чело. Тиел се държеше, сякаш главата й се крепи на конец върху врата, докато тя не го скастри да се вземе в ръце. Ранмуд, седнал както обикновено върху перваза на прозореца, току прокарваше пръсти през косата си, а пръстените и очите му блещукаха. Следеше я зорко. Битърблу остана с чувството, че не повярва на обяснението й как се е наранила на тренировката с Катса.

Когато Дарби влетя в кабинета й — трезвен, с проницателен поглед и разтревожен от ужасната драскотина на кралицата — Битърблу реши, че е крайно време да си вземе почивка.

— Библиотеката — съобщи тя в отговор на въпросително повдигнатите вежди на Ранмуд. — Не настръхвай, няма да се бавя.

Заслиза по витото стълбище, облегна се на стената да отдъхне и си промени решението. Напоследък не се явяваше често в Дворцовия съд. Все се оказваше, че няма нищо интересно там. Днес обаче й се прииска да поседи известно време до съдиите си, дори да се наложи да стиска зъби и да изслушва отегчителен спор за поземлени граници. Наблюдавайки лицата и жестовете им, щеше да се опита да прецени дали е възможно някой от осемте влиятелни мъже да смълчава търсачите на истината в града.

Търсачите на истината. Докоснеше ли ги с мислите си днес, в сърцето й избухваше ослепителен пламък от тъга и срам.

Влезе в Дворцовия съд. Делото вече бе започнало. Цялата зала се изправи на крака.

— Обясни ми — нареди тя на чиновника, докато прекосяваше подиума, за да седне на атола си.

— Обвинен в убийство първа степен, кралице — докладва стегнато чиновникът. — Монсийско име Бърч, лиенидско — Сапфайър. Сапфайър Бърч.

Устата на Битърблу зяпна, а очите се стрелнаха към обвиняемия, преди мозъкът й да осъзнае чутото. Замръзнала, Битърблу се втренчи в насиненото, окървавено и абсолютно поразено лице на Сапфайър.