Кристин Кашор
Лазурна (33)

31.

Това значеше, че докато реалният свят на Лек е бил изтъкан от лъжи, въображаемият му е бил истински.

Изпрати да извикат Тиел, защото се нуждаеше от него — толкова спешно, че едва по-късно осъзна какво е направила: покани го в стаята, където под кърпата лежеше фалшива корона. Той застана пред прага й с изненадано, ала и обнадеждено лице, и Битърблу неволно му протегна ръка. Изглеждаше изпит, отслабнал. Дрехите му обаче бяха спретнати, лицето — избръснато и бдително.

— Възможно е да се разстроиш, Тиел — предупреди го тя. — Съжалявам, но си ми необходим.

— Толкова се радвам да съм потребен, кралице, че нищо друго няма значение — отвърна Тиел.

Сребристата кожа обаче го обърка и вцепени. Щеше да се свлече на пода, ако Катса и По не бяха избутали едновременно стол под него.

— Не разбирам — прошепна той.

— Помниш ли какви истории разказваше Лек? — попита го Битърблу.

— Да, кралице — кимна смаяно Тиел. — Винаги разказваше истории за животни със странна окраска. Виждали сте статуите и гоблените. — Махна към синия кон в стаята. — Ярките цветя, виещи се по зелените скулптури в градините. — Тиел поклати глава напред-назад, все едно бие с нея камбана. — Не разбирам обаче. Вероятно е кожа от необичаен плъх. Единствен по рода си. Или… е някаква измишльотина на Лек?

— Лейди Катса го е открила в планините на изток, Тиел — обясни Битърблу.

— На изток! Нищо не живее на изток! Планините са необитаеми.

— Лейди Катса е намерила тунел под планината, Тиел. Възможно е отвъд тях да има обитаеми земи. — Обърна се към Катса. — Като нормален плъх ли се държеше?

— Не — отговори категорично Катса. — Тръгна право към мен. Помислих си: „О, кандидат за вечерята ми!“. После обаче се взрях в него като глупачка. И той се устреми към мен!

— Хипнотизирал те е — кимна мрачно Битърблу. — Така ги описваше Лек в историите си.

— Нещо такова — призна Катса. — Наложи се да затворя ума си, както правя в присъствието на… — погледна към Тиел, който продължаваше да клати унесено глава — четци на мисли. Опомних се. Нямам търпение да се върна там, Битърблу. Остане ли ми време, ще прекося целия тунел.

— Не. Никакво отлагане — поклати глава Битърблу. — Искам да тръгнеш още сега.

— Заповядваш ли ми? — засмя се Катса.

— Не — сви устни По. — Никакви заповеди. Първо ще го обсъдим.

Битърблу сякаш не го чу.

— Искам всички да го видят! — възкликна тя. — Искам да чуя какво мислят! Всички, които знаят историите или изобщо знаят нещо! Дарби, Руд, Дийт… Мадлен. Дали тя разбира от животинска анатомия? Саф, Теди и хората от стаите за истории! Всички трябва да го видят!

— Братовчедке, съветвам те да действаш предпазливо — прекъсна я По. — Очите ти излъчват налудничав блясък, а Тиел седи там като човек, изгубен в себе си. Каквото и да е това… — той прокара пръсти по кожата с лека погнуса, — съгласен съм, че не изглежда нормално и явно оказва силно въздействие върху хората, познавали Лек. Не бива да го размахваш нехайно пред очите им. Почакай засега и го пази в тайна. Разбираш ли?

— От там е дошъл той! — развълнува се пак Битърблу. — Така е, По, а значи и аз съм оттам, от място, където животните изглеждат така и замъгляват съзнанието, както го правеше той.

— Възможно е. — По я прегърна, ризата му миришеше леко на кожената наметка на Катса. Обзе я спокойствие, сякаш е в обятията и на двамата. — Нищо чудно просто да е знаел, че съществуват такива животни, и да си е измислял смахнати истории. Поеми си дъх, скъпа. Трудно е да проумееш всичко наведнъж. Ще напредваме стъпка по стъпка.

 

 

На другия ден По и Рафин щяха да поемат по тунела на Гидън към Естил, за да обсъдят с естилците плановете им за детронирането на Тигпен. Катса и По бяха раздразнителни към всекиго освен един към друг. Битърблу предположи, че ще мине доста време, преди да останат сами, а и По се нуждаеше от сън, щом щеше да язди от зори до мрак.

После Катса започна да се чуди гласно дали да не придружи принцовете. Битърблу я извика в кабинета си в кулата.

— Защо да тръгваш с тях, Катса? Нуждаят ли се от теб, или просто искаш да си с По? — попита я.

— Искам да съм с По — отговори чистосърдечно Катса. — Защо?

— Щом обмисляш да заминеш, значи не си потребна тук. Нали?

— Има какво да свърша с Бан, Хелда и Гидън. Ще бъда полезна и в Естил с По и Раф. Присъствието ми обаче не е жизненоважно нито тук, нито там. Май се досещам накъде биеш, Битърблу, и се боя, че моментът е неподходящ.

— Катса, за мен е повече от важно къде си била и какво си видяла, но не става дума нито за личния ми интерес, нито дори за плъха. Главното е, че си открила проход, а не знаем накъде води. Ако има непозната за нас част от света, най-същественото е да я намерим. Даже естилската революция не е по-важна. Катса. Лек разказваше истории за друго кралство. Ами ако от другата страна на планината има хора?

— Замина ли, сигурно ще се забавя. Вярно, не съм необходима на Съвета в момента, но нищо чудно след две седмици да им потрябвам.

— Аз се нуждая от помощта ти.

— Ти си кралица, Битърблу. Изпрати монсийската стража.

— Обмислих го, макар да не им се доверявам, но отряд войници не се движи бързо и тихо като теб. И какво ще се случи, когато войниците ми стигнат там? Нямат силно съзнание като теб, не притежават и Дарбата ти. Какво ще ги сполети, ако ги нападне глутница яркоцветни вълци? Няма и да се придвижват незабелязано, както умееш ти. Искам някой да проучи тайно мястото, Катса. Ти си родена за това. Толкова удобно и лесно ще бъде.

— Няма да е лесно — изсумтя Катса.

— Какво ще те затрудни?

— Няма да ме затрудни да прекося тунела, да се боря с вълци, да си отварям очите на четири, да се върна — изреди Катса с остър глас. — Трудно ми е да се сбогувам с По сега.

Битърблу си пое дълбоко дъх. Съсредоточи се, намирайки опора в упорството си.

— Катса, не искам да изглеждам жестока — подхвана тя. — Знам, че не е по силите ми да те накарам да направиш нещо против волята ти. Но те моля да обмислиш и тази възможност. Представи си какво би означавало да открием непознато кралство от другата страна на планината. Щом ние сме в състояние да ги намерим, значи и те могат да стигнат до нас. Кое предпочиташ да се случи първо? Няма ли начин По и Рафин да отложат малко пътуването? — предложи тя. — С един ден, да речем? Няма да е катастрофално, нали? Съжалявам, Катса, съжалявам, че те моля — добави разтревожено, забелязала големите, кръгли сълзи, търкалящи се по лицето на Катса.

— Длъжна си. Разбирам те — Катса размаза сълзите и си избърса носа в ръкава. — Обещавам да помисля. Ще ми позволиш ли да остана няколко минути при теб, докато се съвзема?

— Защо питаш? — удиви се Битърблу. — Знаеш, че може да останеш, колкото пожелаеш.

И така, Катса седна срещу нея, изпъна рамене и задиша равномерно, вперила поглед в недалечното празно пространство. От другата страна на писалището Битърблу я поглеждаше притеснено от време на време. В промеждутъците очите й обхождаха финансови доклади, писма, харти и още харти.

Не след дълго вратата се отвори и По се вмъкна вътре. Катса се разплака отново. Сълзите й капеха тихо. Битърблу реши да занесе хартите долу и да работи в чиновническите кабинети.

Докато излизаше от стаята, По пристъпи към Катса, повдигна я, седна на стола и я прегърна в скута си. Зашепна й гальовно, залюля я и двамата се вкопчиха един в друг, сякаш само така щяха да попречат на света да избухне и да се разпадне на пух и прах.

По-късно през деня й изпратиха шифрована бележка, написана с почерка на Катса. Тя гласеше:

„По и Рафин отлагат пътуването с един ден. Щом заминат, аз се връщам в загадъчния тунел и го прекосявам до източния му край. Съжаляваме, че те прогонихме от кабинета ти. Утре сутринта ще дойда на тренировката ти. Ще те науча как да се биеш с превързана ръка“.

— Винаги ли е така? — попита Битърблу на вечеря.

Гидън и Бан, двамата й сътрапезници, примигнаха изненадани срещу нея. Другите също вечеряха с тях, ала набързо, а после се заловиха отново с плановете и подготовката си. Всъщност това устройваше Битърблу. Именно Гидън и Бан искаше да поразпита, макар да не би възразила и Рафин да присъства.

— Кое, кралице? — повдигна вежди Гидън.

— Искам да кажа… Възможно ли е да имаш… — Озадачи се как да се изрази. — Възможно ли е да делиш нечия постеля без сълзи, препирни и постоянни сривове?

— Да — кимна Бан.

— Не и ако става дума за Катса и По — уточни веднага Гидън.

— О, стига! — възнегодува Бан. — Те издържат достатъчно дълго без сълзи, препирни и сривове.

— Знаеш обаче, че и двамата обичат да вдигат врява — напомни му Гидън.

— Казваш го, сякаш го правят нарочно, а не е така. Винаги имат основателна причина. Животът им не е лек и често са разделени.

— По своя воля. — Гидън стана да разпали гаснещия огън. — Нищо не ги принуждава да се разделят за толкова дълго. Просто така им е удобно.

— Правят го, защото Съветът го изисква — подхвърли Бан към гърба на Гидън.

— Но нали те решават какво изисква Съвета? Колкото и ние.

— По и Катса поставят Съвета на първо място — заяви неотстъпчиво Бан.

— И обичат да правят сцени — промърмори Гидън, пъхнал глава в камината.

— Не си справедлив, Гидън. Те просто не сдържат чувствата си пред приятели.

— Тъкмо това е определението за сцена — отвърна сухо Гидън и пак седна до масата.

— Аз… — подхвана Битърблу, но замълча. Опитът й беше съвсем скромен, ала понеже не разполагаше с друг, съдеше от него. Харесваше й да спорят със Саф. Да подлагат на изпитание доверието си един към друг. Никак обаче не й харесваше да се карат. Не й харесваше гневът му да се излива върху нея. И ако ситуацията с короната се броеше за разрив, е, значи не харесваше и разривите.

От друга страна, виждаше ясно, че между Катса и По има нещо живо, дълбоко и пламенно. Понякога им завиждаше за това.

Битърблу заби вилица в загадъчен пай върху масата и с радост установи, че е от тиква. Побутна чинията си по-близо до подноса и отсипа щедра порция.

— Сдобряването сигурно ще ме радва, но май нямам сили за постоянни битки — сподели тя. — Предпочитам… нещо по-спокойно.

Гидън се усмихна.

— О, те създават впечатление, че няма нищо по-забавно от сдобряването.

— Не бих се тревожил за тях, кралице — вметна Бан. — Всяка двойка е различна Вселена.

 

 

На сутринта Гидън замина да се срещне със съюзник на Съвета от Естил в град Силвърхарт на половин ден езда източно по брега на реката. После изненада всички, като не се върна през нощта.

— Надявам се да пристигне преди зазоряване — каза По на вечеря. — Не искам да тръгвам, преди да се върне.

— За да ме пази ли? — попита Битърблу. — Мислиш, че не съм в безопасност, щом с Катса не сте тук, нали? Не забравяй, че имам кралска и лиенидска стража, а и вече не излизам от двореца.

— Днес най-сетне успях да пообиколя Източния град — уведоми я По. — Кръстосах буквално всички улици. Повъртях се и из Южния град. Не открих Ранмуд. С Бан обсъдихме въпроса за капитана, но решихме, че моментът не е подходящ той или Гидън да тръгнат да го търсят.

— Преди три нощи някой е подпалил пожар и е убил още един приятел на Теди и Саф — каза Битърблу.

— О — сребърната вилица на По изтрополи в чинията. — Иска ми се Естил да не се бе разбунил точно сега. Случват се твърде много неща и нищо не е ясно.

Битърблу се сети за кожата на плъха, напъхана в джоба й, и не възрази. По-рано през деня бе слязла в библиотеката да я покаже на Дийт. По лицето му се смениха осем нюанса сиво.

— Милостиви небеса! — програчи той.

— Какво мислиш?

— Мисля… — замълча, явно сериозно замислен. — Мисля, че се налага да преместя книгите с историите на Лек, кралице. Сега са в раздела за фантастична литература.

— Това ли те тревожи? — изуми се Битърблу. — Къде ще подредиш книгите? Изпрати някой да извика Мадлен. А аз ще седна да чета защо монархията е тирания. — Тя се отдалечи ядно, осъзнала, че думите й не са прозвучали особено хапливо.

Реакцията на Мадлен се оказа далеч по-задоволителна. Вторачена в кожата, тя проточи:

— Ммм…

После обсипа Битърблу с десетки въпроси. Кой я намерил и къде? Как се е държало съществото? Как се е защитила лейди Катса? Срещнала ли е хора? Каква част от тунела е прекосила? Къде точно започва проходът? Какво ще предприемат, кога и кого ще натоварят със задачата?

— Надявах се да чуя медицинското ти становище — съумя да вметне Битърблу.

— Чудновата работа, кралице!

Мадлен се втренчи в гоблена с жената с невероятната коса, завъртя се кръгом и излезе с бърза крачка.

Битърблу въздъхна и погледна изтегнатия върху масата Обичливко. Той присви очи срещу нея и облегна брадичка върху лапата си.

— Добре е да си заобиколен от експерти — подхвърли му тя и разлюля кожата пред носа му. — Как ти се струва?

Обичливко демонстративно се въздържа да изрази каквото и да било мнение.

„Не го пускам в покоите ни. Странно, но той уважи барикадата ми, поставяйки свои стражи пред вратата. Когато посещава гробището си, аз претърсвам стаите му. Търся проход за излизане, но не откривам нищо.

Ако знаех тайните и плановете му, щях ли да успея да го спра? Не мога обаче нито да ги прочета, нито да ги намеря. Скулптурите ме наблюдаваха как търся. Казаха ми, че замъкът крие тайни и той ще ме убие, ако разбере как се промъквам. Беше предупреждение, не заплаха. Те харесват мен, не него.“

Седнала с кръстосани крака на пода на спалнята си, същата нощ Битърблу се чудеше дали си струва да гадае смисъла на прочетеното, след като звучи толкова налудничаво.

— Кралице? — прекъсна мислите й глас откъм вратата.

Битърблу се обърна сепнато. Беше Фокс.

— Простете ми, че се натрапвам, кралице.

— Колко е часът? — попита Битърблу.

— Един след полунощ, кралице.

— Малко късно за ненадейни посещения.

— Съжалявам, кралице, но трябва да ви кажа нещо.

Битърблу побутна чаршафите и застана до тоалетната масичка, за да е по-далеч от тайните на майка си и баща си, докато Фокс е в стаята.

— Слушам те — поощри я тя, разбрала какво ще чуе.

— Намерих ключове, захвърлени в ъгъла на запустяла стая в ковачницата, кралице. Не съм сигурна какво отключват. Не попитах Орник — тя се поколеба — защото се бях вмъкнала тайно, кралице. Не исках да разбере. Той влезе и помисли, че го чакам. Реших, че е по-добре да го оставя да си мисли така.

— Разбирам — отвърна сухо Битърблу. — Не бяха ли просто ключове за ковачницата?

— Пробвах, кралице. Не бяха. Изглеждаха големи, красиви, украсени. Не бях виждала такива. Преди да ви ги донеса обаче, изчезнаха от джоба ми.

— О? Някой ги е откраднал, така ли?

— Нямам представа, кралице — Фокс се втренчи в преплетените си пръсти.

Фокс беше наясно, че Битърблу знае отлично за целодневната й работа на платформата с крадец, очевидно свързан, съдейки по последните събития, някак с кралицата, Битърблу не я винеше, че се въздържа да посочи Саф като извършител на простъпката. Вероятно се опасяваше да не разгневи кралицата.

Същевременно, ако не беше Саф, щеше ли изобщо да й съобщи за ключовете? След кражбата Фокс се видя принудена да каже на Битърблу за тях, защото най-вероятно Саф е информирал кралицата. Независимо какви са били първоначалните й намерения и откъде всъщност ги има.

— Научи ли нещо ново за короната, Фокс? — попита Битърблу, за да свери дали версиите на всички съвпадат.

— Грей отказва да я продаде на вас, кралице. И разпространява слухове. За да ви изнерви, кралице, и да стегне мрежата около вас. Няма да я покаже на хората, от които се боите най-много, но ще ви изнудва да получи желаното със заплахата, че ще им каже.

Историите съвпадаха неуслужливо.

— Много умно — констатира Битърблу. — Благодаря, че ми съобщи за ключовете, Фокс. С Хелда ще си отваряме очите.

Фокс си тръгна и тя отвори сандъка на майка си, бръкна под кожата на плъха и извади ключовете.

Почти бе забравила за тях покрай появата на кожата и плановете на приятелите си. Сега излезе от стаята, понесла лампа. Спусна се по стълбите към лабиринта, опря дясното си рамо до стената и пое по правилните завои.

Първият ключ отвори вратата на покоите на Лек с шумно изщракване.

Битърблу влезе и застана пред бдителните очи на нашарените с боя скулптури.

— Е? — проговори им тя. — Мама ви е питала къде се крият тайните на замъка, но вие не сте й отговорили. На мен ще кажете ли?

Тя обходи статуите с поглед и неволно почувства, че написаното от Ашен всъщност не е лудост. Полагаше усилия, за да не ги възприема като живи, разсъдливи същества. Сребристо-тюркоазената сова от гоблена я наблюдаваше с кръглите си очи.

— Какво отключва третият ключ? — попита ги тя.

После влезе в банята, стъпи на ръба на ваната и натисна всяка плочка по стената зад нея. Натисна и всички други плочки, които стигаше. Отиде в килера и прокара здравата си длан по рафтовете и плотовете. Кихаше, ала натискаше упорито. Върна се в стаята и започна да натиска и да потупва гоблените.

Нищо. Никакви скривалища, пълни с прашасалите тайни на Лек.

Четиридесет и три завоя с рамо, долепено до лявата стена, я доведоха обратно пред стълбището. Докато се изкачваше, долови трели от самотен музикален инструмент. Меланхолични струни, докосвани от нечия ръка. Все пак някой в двореца ми свири, помисли си.

В спалнята Битърблу седна отново върху килима и зачете нов чаршаф.

„Тиел обеща да ми донесе нож при първа възможност. Няма да е лесно. Лек брои всички ножове. Ще се наложи да открадне. Ще завържа чаршафи и ще се спуснем през прозореца. Тиел ме предупреди, че е твърде опасно. В градината обаче има само един страж. По другите маршрути дебнат прекалено много. Тиел обеща да отвлича вниманието на Лек, когато настъпи часът.“