Кристин Кашор
Лазурна (7)

5.

Нападението в стаята за истории две нощи по-късно я свари напълно неподготвена.

Дори в моментите след него Битърблу не осъзнаваше, че се е случило и се питаше защо Саф е застанал закрилнически пред нея, стиснал ръката на качулат мъж, и защо Теди се е облегнал на Саф с помътен поглед и болнаво лице. Схватката беше толкова тиха и толкова яростно овладяна, че когато мъжът с качулката се отдръпна и Саф прошепна на Битърблу: „Дай рамо на Теди. Дръж се нормално. Просто е пиян“, Битърблу помисли, че Теди наистина се е напил. Едва когато излязоха от стаята, мъкнейки натежалото му тяло, разбра: проблемът не беше алкохолът, а ножът, забит в корема му.

Ако Битърблу се бе съмнявала дали Саф наистина е моряк, езикът му сега, докато носеше оцъкления си, дишащ на пресекулки приятел, изпари всичките й колебания. Саф остави Теди на земята, смъкна ризата си през глава и я раздра на две. С едно движение, което накара и Теди, и Битърблу да извикат, издърпа острието от корема му. После притисна сгънато парче от ризата върху раната и просъска на Битърблу:

— Знаеш ли къде се пресичат Уайт Хорс и Боу Стрийт?

Кръстовището се намираше близо до източната стена на замъка.

— Да.

— На втория етаж на сградата в югоизточния ъгъл живее лечителят Роук. Тичай да го събудиш и го доведи в печатницата на Теди.

— А тя къде е?

— До фонтана на Тинкър Стрийт. Роук знае къде е.

— Значи е на една крачка от тук. Няма ли лечител по-наблизо…

Теди се раздвижи и простена.

— Роук! — извика той. — Тилда… Кажете на Тилда и Брен…

— Роук е единственият лечител, на когото се доверяваме. Не губи време! Тичай! — пролая Саф на Битърблу.

Тя се обърна и хукна между дърветата с надеждата Дарбата на Саф — каквато и да е — да му помогне да опази Теди жив през следващите трийсет минути, защото толкова щеше да продължи маратонът й. Мислите й кръжаха трескаво. Защо мъж с качулка в стая за истории ще напада писател и крадец на водоливници и вече откраднати неща? Какво бе сторил Теди, та да искат да му отмъстят толкова жестоко?

После, след няколко минути бягане, въпросите секнаха, умът й се поохлади и тя започна да осъзнава колко отчаяно е положението. Битърблу разбираше каква опасност крият раните от нож. Катса я бе научила да ги нанася, а от братовчед си — принц Рафин, наследник на мидлънския трон и знахар — знаеше, че способностите на лечителите не са безгранични. Ножът бе забит ниско в корема на Теди. Белите му дробове, черният му дроб и вероятно даже стомахът му бяха непокътнати, но червата му сигурно бяха пробити. Това значеше смърт дори ако достатъчно умел лечител зашие прорезите, защото съдържанието на червата му навярно вече се изливаше в корема и щеше да причини инфекция — треска, подуване, болка — от каквато малцина се възстановяват. Ако се стигнеше, разбира се, дотам, а не издъхнеше от кръвоизлива.

Битърблу не беше чувала за лечителя Роук и нямаше как да прецени възможностите му. Познаваше обаче лечител, спасявал живота на хора с ножове в корема — личната й Даровита лечителка Мадлен, прочута с чудодейни лекарства и невероятни хирургически успехи.

Битърблу стигна пресечката на Уайт Хорс и Боу Стрийт, но продължи да тича.

Дворцовата лечебница се намираше на приземния етаж, източно от голямата градина. Чудейки се накъде да свърне, Битърблу се щураше като миша сянка по коридора. Решила да си опита късмета, протегна пръстена на Ашен пред лицето на монсийски страж, задрямал под стенен фенер.

— Мадлен? — попита тя. — Къде е?

Стреснат, мъжът прочисти гърло и посочи.

— Надолу по онзи коридор. Втората врата вляво.

След миг нахълта в тъмната спалня и раздруса лечителката си, изтръгвайки я от съня. Мадлен се събуди и замърмори странни, неразбираеми думи.

— Мадлен, кралицата е — прекъсна я остро Битърблу. — Събуди се и се облечи удобно, защото ще тичаме. Вземи всичко необходимо за човек с нож в корема.

Чу се шумолене, после блесна искра и Мадлен запали свещта. Скочи от леглото, впи в Битърблу единственото си кехлибарено око и се заклатушка към гардероба, откъдето измъкна чифт панталони. С краища на нощницата, усукани около коленете й, и с лице, по-бледо от нощницата, лечителката започна да хвърля в чанта стъкленици, пакети и страховити метални инструменти.

— Коя част на корема?

— Ниско долу и вдясно, мисля. Острието е дълго и широко.

— На колко години е пациентът, колко е едър и колко далеч отиваме?

— Не знам. На деветнайсет-двайсет. Нормално телосложение — нито висок, нито нисък, нито пълен, нито слаб. Близо до сребърните докове. Зле ли звучи, Мадлен?

— Да. Водете ме, кралице. Готова съм.

Не беше готова в традиционния дворцов смисъл на думата. Не си сложи превръзката на окото, която обичайно прикриваше празната й очна кухина, а бялата й коса стърчеше на възли и бухнали кичури. Напъха обаче краищата на нощницата в колана на панталоните си.

— Тази нощ няма да ме наричаш „кралице“ — прошепна и Битърблу, след като профучаха по коридора и заобиколиха тичешком храстите в големия двор. — Пекарка съм в дворцовата кухня и се казвам Искрица.

Мадлен изпуфтя изненадано.

— И най-вече не бива да казваш нито дума на никого какво се е случило тази нощ. Говоря ти като кралица, Мадлен. Разбираш ли?

— Разбирам кристално ясно — увери я Мадлен, — … Искрице.

На Битърблу й се прииска да благодари на моретата, задето са изпратили буйната, удивителна лечителка в двора й. Стори й се обаче твърде рано да отправя благодарности.

Втурнаха се към сребърните докове.

До фонтана на Тинкър Стрийт Битърблу спря задъхана и се завъртя в кръг, търсейки осветени прозорци и присвивайки очи към табелите над магазините. Тъкмо различи думите „Тедрън“ и „Печатница“ над тъмен свод, когато вратата се отвори и златото в ушите на Саф проблесна пред нея.

Ръцете му бяха окървавени до лактите, голите му гърди се спускаха и надигаха, а щом Битърблу дръпна Мадлен напред, паниката, изписана по лицето му, се превърна в гняв.

— Това не е Роук! — посочи към бялата грива на Мадлен — очевидно частта от анатомията й, изтъкваща най-ясно разликата.

— Това е Даровитата лечителка Мадлен — обясни Битърблу. — Сигурно си чувал за нея. Най-добрата е, Саф, най-доверената лечителка на кралицата.

Той се смая.

— Довела си лечителка на кралицата тук!

— Ще запази видяното в тайна, кълна се. Давам ти дума!

— Даваш ми дума? Та аз не ти знам истинското име!

Мадлен, по-млада, отколкото подсказваше косата й, и силна, както се полага на лечител, блъсна с длани гърдите на Саф и го тласна обратно в магазина.

— Истинското ми име е Мадлен и вероятно съм единствената в Седемте кралства, способна да спаси умиращия тук! А помоли ли ме това момиче да си мълча — посочи назад към Битърблу, — съм гроб! Сега се махни от пътя ми, глупако!

Сръга го с лакът да й направи път и тръгна към светлината, процеждаща се от открехнатата врата в дъното. Влетя през нея и я захлопна.

Саф се пресегна зад Битърблу да затвори вратата на магазина и ги потопи в мрак.

— Какво, в името на великите морета, се мъти в замъка ви, Искрице! — възкликна той горчиво, присмехулно, обвинително и с всички други противни чувства, които съумя да вложи в гласа си. — Личната лечителка на кралицата изпълнява заповеди на пекарка? Що за лечителка е всъщност? Не ми харесва акцентът й.

Саф миришеше на кръв и пот — кисела, металическа комбинация. Битърблу тутакси я позна. Саф миришеше на страх.

— Как е той? — прошепна тя.

Саф не отговори. Издаде само звук, наподобяващ отвратено хлипане. Сграбчи я за ръката и я повлече през стаята към вратата, от чиито ръбове се процеждаше светлина.

 

 

Времето тече бавно, когато няма как да го запълниш, докато лечителят преценява дали ще успее да закърпи тялото на умиращия ти приятел. Битърблу наистина нямаше какво да прави, защото макар Мадлен да искаше разжарен огън, кипнала вода, светлина и още чифтове ръце, докато човъркаше с инструментите си в корема на Теди, помощниците бяха предостатъчно. Ето защо Битърблу наблюдаваше Саф и двете му приятелки. Реши, че русокосата е сестра му. Не носеше лиенидско злато, разбира се, очите не бяха пурпурни, но светлата коса и чертите й напомняха неговите, а гневните им изражения си бяха лика-прилика. Другата явно бе сестрата на Теди. Имаше същата гъста кафява коса и ясни лешникови очи.

И преди Битърблу бе виждала жените в стаите за истории. Разговаряха, отпиваха от чашите си, смееха се, а когато братята им излизаха, не даваха ни най-малък знак, че ги познават.

Двете, заедно със Саф, не се отделяха от Мадлен и изпълняваха точно разпорежданията й — миеха си старателно ръцете до лактите, изваряваха инструментите, подаваха й ги, без да ги докосват директно, заставаха, където им посочеше. Не изглеждаха смутени от странното хирургическо облекло на Мадлен, покрило я почти изцяло, включително шал, увит около косите, и втори — завързан пред устата й. Сякаш не се и изморяваха.

Битърблу стоеше наблизо, чакаше и понякога се бореше да задържи очите си отворени. Напрежението в стаята бе изтощително.

Помещението бе тясно, без украса, грубо обзаведено с няколко дървени стола и дървена маса, върху която лежеше Теди.

Малка печка, две затворени врати и тясно стълбище нагоре. Теди дишаше на пресекулки, изпаднал в несвяст, с влажна и обезцветена кожа. Битърблу се опита веднъж да се съсредоточи по-внимателно върху работата на лечителката и я видя как с наклонена глава, за да компенсира липсващото око, прокарва игла и конец през слузеста маса, стърчаща от корема на Теди. След това Битърблу остана нащрек, готова да помогне, но предпочете да не гледа.

Веднъж качулката се смъкна, докато вдигаше казан с вода, и откри лицето й. Дъхът й секна — не от тежкия товар — ала след миг-два разбра, че единствено Мадлен я е видяла.

Призори Мадлен остави шишенцето с мехлем, което използваше, и завъртя врат наляво и надясно.

— Повече не можем да направим. Ще зашия раната, а после ще чакаме. За всеки случай ще постоя тук още няколко часа.

Стрелна с дързък, прям поглед Битърблу и тя разбра, че й иска разрешение. Кимна й.

— Колко ще чакаме? — попита сестрата на Теди.

— Вероятно ще разберем скоро дали ще умре — отговори Мадлен. — Дали ще живее, ще разберем със сигурност едва след няколко дни. Ще ви дам лекарства срещу инфекция и за възстановяване на силите. Трябва да ги взема редовно. Иначе ще умре.

Сестрата на Теди, толкова хладнокръвна по време на операцията, сега заговори с невъздържаност, която стъписа Битърблу.

— Невнимателен е! Говори твърде много. Сприятелява се с неподходящи хора. Винаги е бил такъв. Предупреждавах го, умолявах го! Умре ли, сам ще си е виновен, и никога няма да му простя!

По страните й рукнаха сълзи и уплашената сестра на Саф я прегърна. Отчаяната жена захлипа, притиснала лице о гърдите на приятелката си.

Битърблу внезапно се почувства като натрапник, прекоси стаята и отиде в магазина, затваряйки плътно вратата зад себе си. Облегна се на стената и задиша дълбоко, объркана, че плачът на жената е напълнил и нейните очи със сълзи.

Вратата до нея се отвори. Саф застана в полумрака, вече облечен и с чисти ръце, стиснали мокра бяла кърпа.

— Проверяваш дали не шпионирам? — попита Битърблу с одрезгавял глас.

Саф избърса кръвта по дръжката на вратата. Почисти и дръжката на входната врата на печатницата. Върна се към светлината и тя видя ясно изражението му, ала не успя да го разгадае, понеже й се стори едновременно ядосан, щастлив и озадачен. Той спря до нея, затвори вратата към задната стая и светлината помръкна.

Битърблу не искаше да остава в тъмното сама с него, каквото и да бе изписано по лицето му. Ръцете й се плъзнаха към ножовете в ръкавите и тя отстъпи крачка встрани. Блъсна се в нещо остро и извика.

Саф проговори, сякаш не забелязва уплахата и.

— Мехлемът намали кървенето! — възхити се той. — Разряза корема му, извади нещо отвътре, поправи го и го върна обратно. Даде ни толкова лекарства, че не знам кое за какво е, а когато Тилда поиска да й плати, взе само няколко медни.

Да, Битърблу споделяше удивлението му. И беше доволна, задето Мадлен е взела монетите, защото все пак тя бе лечителка на кралицата. Откажеше ли да й платят, щеше да изглежда, че е работила от името на кралицата.

— Искрице, Роук нямаше да му помогне както Мадлен — призна Саф, изненадвайки я с разпаления си тон. — Изпратих те при Роук, но знаех, че няма да го спаси. Не очаквах някои лечител да успее.

— Не знаем дали е спасен — напомни му кротко тя.

— Тилда е права — продължи Саф. — Теди е невнимателен и твърде доверчив. Ти си отличен пример. Недоумявах защо споделя с теб, след като изобщо не те познава. После разбрахме, че работиш в двореца, и се счепкахме не на шега. Не го убедих, разбира се. Той не спря да разговаря с теб. А всъщност, ако ме беше послушал, сега щеше да е мъртъв. Твоята Даровита лечителка спаси живота му.

В края на дългата нощ, изпълнена с принудително безсъние и тревоги, мисълта, че двамата приятели са врагове на кралицата я сломи. Де да можеше да пусне по дирите им шпионите си, без да събуди подозрението на Хелда откъде ги познава!

— Не е необходимо, предполагам, да те предупреждавам да запазиш в тайна идването на Мадлен тук — напомни тя. — Погрижи се никой да не я забележи, когато си тръгва.

— Ти си истинска загадка, Искрице.

— Кой го казва! Защо някой ще иска да убие крадец на водоливници?

Саф стисна устни.

— Откъде…

— Наблюдавах ви.

— Промъкваш се по-тихо от сянка.

— А ти обичаш да се биеш. Виждала съм. Не замисляш някакво глупаво отмъщение, нали? Заразмахваш ли ножове…

— Не размахвам ножове, Искрице — прекъсна я Саф. — Освен, за да се защитя.

— Добре — кимна тя с облекчение. — И аз.

При тези думи Саф се засмя — тих смях, който постепенно заромоли по-силно и накрая Битърблу също се усмихна. Сивкава светлина се процеждаше иззад кепенците на прозорците. В стаята започнаха да се очертават форми: маси, отрупани с купища хартия; високи етажерки със странни цилиндрични подпори; същински кораб, издигнал се над тъмни вълни, огромна структура в средата на помещението просияваше смътно, сякаш е от метални части.

— Какво е това? — посочи тя. — Печатната преса на Теди?

— Пекарите започват работа преди изгрев-слънце — напомни й Саф, пренебрегнал въпроса й. — Ще закъснееш, Искрице, и кралицата няма да има пухкав хляб за закуска.

— Не ти ли доскучава в магазина след волния живот в морето?

— Сигурно си изморена. Ще те изпратя до вкъщи — отсече той.

Чудно, но недоверието му я успокояваше.

— Добре — съгласи се тя. — Но да видим първо Теди.

Тя се оттласна от стената. С натежали крака влезе след Саф във вътрешната стая и едва се сдържа да не се прозее. Предстоеше й дълъг ден.

* * *

Докато вървяха към замъка, Битърблу си отдъхна, защото Саф не очакваше да запълват мълчанието. Под просветляващото небе лицето му изглеждаше зорко изопнато. Ръцете му се размахваха нашироко под силните, прави рамене. Сигурно за една нощ си отспива повече, отколкото аз — за цяла седмица, помисли си горчиво Битърблу. Или пък след безсънните нощи се прибира вкъщи и спи до залез-слънце. Разбойниците не стават в шест, за да започнат да подписват харти в седем.

В същия момент той разчорли трескаво коса, докато тя щръкна като перушина на подплашена речна птица, и промърмори нещо под нос, прозвучало и отчаяно, и гневно. Раздразнението й се стопи. Теди изглеждаше съвсем малко по-добре от мъртвец, когато отидоха да го нагледат: с лице като маска, с посинели устни. Мадлен бърчеше мрачно чело.

— Саф — Битърблу протегна ръка да го спре. — Почини си днес. Погрижи се за себе си, ако искаш да помогнеш на Теди.

Едното ъгълче на устата му се повдигна.

— Нямам голям опит с майките, Искрице, но думите ти прозвучаха доста майчински.

В светлината на изгрева едното му око аленееше кадифено. Другото, също меко и дълбоко, беше синкаво-пурпурно.

Чичо й бе подарил огърлица с камък в същия синкаво-пурпурен оттенък. На дневна светлина или озарен от пламък, скъпоценният камък оживяваше и затрептяваше в пенливи отблясъци. Аленидски сапфир.

— Дали са ти името, след като очите ти са се оцветили констатира тя. — Лиенидите са те нарекли така.

— Да — кимна той. — Имам и монсийско име, разбира се. Избрали са го родителите ми. Отдавна обаче съм свикнал със Сапфайър.

Очите му са твърде красиви, помисли си тя. Невинното му, луничаво лице е твърде красиво за човек, комуто не бива да поверявам нищо, ако се надявам да го видя пак. Саф не приличаше на очите си.

— Каква е Дарбата ти, Саф?

Той се усмихна широко.

— Цяла седмица ли събираш смелост да попиташ, Искрице?

— Търпелива съм.

— Да не споменаваме, че вярваш само на себе си.

— Както е редно, ако питат теб — изсумтя Битърблу.

— Не знам каква е Дарбата ми.

Тези думи му спечелиха скептичен поглед.

— Какво значи това?

— Каквото казах. Не знам.

— Как не! Нали дарбите се проявяват през детството?

Той сви рамене.

— Каквато и да е, досега не съм имал полза от нея. Като… ами, да речем, да си в състояние да изядеш торта колкото варел, без да те присвие коремът. Само дето не е, защото съм пробвал. Повярвай ми, опитвал съм всичко — той подбели очи и разпери многострадално и апатично ръце.

— Ясно. Знам поне, че не е да лъжеш убедително, понеже не ти вярвам.

— Не те лъжа, Искрице — възрази Саф, но не изглеждаше особено обиден.

Битърблу замълча и тръгна отново. Не беше виждала източния град на светло. Мръсна каменна цветарница се бе килнала опасно настрани, подпряна с дървени колони и намазана тук-там с ярка бяла боя. На друго място изкорубени дървени дъски покриваха дупка в алуминиев покрив, боядисани в сребристо, за да му подхождат. По-нататък счупени дървени кепенци бяха позакърпени с ивици брезент, като и дървото, и брезентът бяха боядисани в небесносиньо.

Кой би си правил труда да боядисва кепенци — къща или каквото и да било — преди първо да го ремонтира, както се полага?

 

 

Когато Битърблу показа пръстена си на лиенидския страж през портата и влезе в двореца, вече се бе развиделило напълно. Смъкнала ниско качулката, тя показа отново пръстена и прошепна вчерашната шпионска парола — кленова торта — на войниците пред покоите й. Свели глави, те й отвориха големите врати.

В преддверието тя спря да се огледа. Надолу по коридора вратата вляво към жилището на Хелда бе затворена. От дневната вдясно не долиташе никакъв шум. Битърблу сви наляво и влезе в спалнята си, смъквайки пелерината през глава. Когато очите й се подадоха от дрехата, тя подскочи и едва не изпищя, защото По седеше върху сандъка до стената, скръстил ръце. Озарен от златото, блещукащо по ушите и пръстите му, той я измерваше с безизразен поглед.