Кристин Кашор
Лазурна (39)

37.

Тя се събуди и я обля странната сиво-зеленикава светлина на утрото, огласяно от пискливия вятър, който обикаляше в кръг около замъка.

В дневната Хава изглеждаше залепена до огъня, толкова близо се бе свила до камината, увита в одеяла и стиснала чаша, над която се вдигаше пара.

— Страхувам се, че Хава носи лоши новини, кралице. По-добре седнете — предложи Хелда.

— За Тиел ли?

— Да. От Сапфайър още нямаме вест — уточни Хелда, отговаряйки на въпроса, който всъщност задаваше Битърблу.

— Кога…

— Лорд Гидън прекара нощта навън по друга работа и обеща да не се връща без сведения.

— Добре. — Битърблу прекоси стаята и седна пред камината до Хава. Намести се, та сабята да не й убива, и се подготви да чуе думите, които някак предчувстваше, че ще сломят сърцето й. Трудно събра сили. Изнемогваше под бремето на грижите. — Слушам те, Хава.

Хава се втренчи в чашата си.

— От другата страна на Крилатия мост и на запад по брега на реката, кралице, има черна пещера под земята. Мирише на… на нещо гъсто и разложено, а в дъното има купища кости.

— Кости — отрони Битърблу. — Още кости.

Болницата му е под реката.

— Снощи, много късно, Тиел излезе от двореца през тунела от източния коридор — продължи Хава. — Прекоси моста, влезе в пещерата и напълни кутия с кости. Качи се пак на моста, отиде до средата и изсипа костите в реката. После се върна още два пъти…

— Тиел е хвърлял кости в реката — повтори вцепенено Битърблу.

— Да. По-късно дойдоха Дарби, Руд, двама чиновници, съдия Куол и вуйчо ми.

— Вуйчо ти! — извика Битърблу. — Холт!

— Да, кралице. — Странните очи на Хава блеснаха тъжно. — Всички пълнеха кутии с кости и ги хвърляха в реката.

— Там е била болницата на Лек. Опитват се да я скрият — прецени Битърблу.

— Болницата на Лек? — Хелда застана до Битърблу и й пъхна чаша с горещо питие в ръцете.

— Да. „Влагата и сводестият таван осигуряват добра акустика…“.

— Аха… — Хелда сведе глава за миг. — В последния превод се споменаваше нещо за миризмата в болницата. Държал е телата там, вместо да ги изгори или погребе. Харесвал е вонята на разложена плът, но тя е поболявала другите, разбира се.

— Тиел е виждал какво става и иска да изтрие спомена. Както всички останали. О, колко глупава съм била!

— Има още, кралице. Проследих Тиел, Дарби и Руд. Отидоха в Източния град. Срещнаха се с неколцина мъже в срутена къща. Съветниците ви има дадоха пари, а мъжете дадоха на съветниците ви документи и вързопче. Не размениха нито дума, кралице, но нещо падна от вързопчето. Потърсих го, след като си тръгнаха.

Външната врата се отвори. Битърблу подскочи и се поля с горещото питие, ала въобще не забеляза. Внушителната фигура на Гидън запълни рамката на вратата. Очите му се насочиха право към нейните.

— Сапфайър е жив и свободен — съобщи мрачно той.

Битърблу седна отново до камината с омекнали колене.

— Каза ми само добрата новина, нали? — попита тя, разтълкувала думите му. — Свободен е, но се крие. Жив е, но е ранен. И короната не е у него. Тежко ли е пострадал, Гидън?

— Не повече от обикновено, кралице. Призори го видях на търговските докове. Слезе от Зимния мост и пое невъзмутимо към двореца. Мина покрай мен, видя ме и кимна едва забележимо. Зарязах своята задача, за да го наглеждам. Доковете бяха оживени — на реката работата започва отрано. Той мина край малобройна група мъже, които товареха бриг. Ненадейно трима от тях го последваха. Той ускори крачка. Единият хукна, затичах и аз и гонитбата започна. Не успях обаче да ги изпреваря. Саф и мъжете се счепкаха. Той видя, че ще изгуби схватката, измъкна короната изпод палтото си и я вдигна с две ръце пред очите на всички. Бях на две крачки от тях, когато я хвърли.

— Хвърли я? На теб? — попита обнадеждено Битърблу.

— В реката — отвърна Гидън, отпусна се до масата и разтърка лице с длани.

— В реката! — Битърблу проумя думите му след миг. — Защо всички хвърлят проблемите си в реката?

— Надвиха го. Щяха да му вземат короната — обясни Гидън. — За да отнеме на Спук и Фокс средството да те изнудват, го хвърли в реката и побягна.

— Изобличавайки себе си! — извика Битърблу. — Какво престъпление е да хвърлиш корона в реката?

— По-голямото престъпление е, че е била у него, преди да я хвърли в реката — уточни Гидън. — Монсийски страж, да не говорим за мнозината други свидетели, го видя. Стражът разпита тримата главорези на Спук и те съчиниха история как преследвали Саф и го нападнали, защото им откраднал нещо, което им дал преди месеци.

— Историята не е съчинена — поправи го мрачно Битърблу.

— Да. Предполагам — кимна Гидън.

— Признали са обаче, че короната е била у тях и са се опитвали да си я върнат?

— Да. Поели са вината. За да защитят Спук и Фокс, кралице, и да преиначат информацията. Главорезите на Спук са в затвора, но монсийските стражи няма да се задоволят, докато не заловят и Саф.

— Ще ги обесят ли?

— Вероятно. Зависи какво ще успее да направи Спук. Обесят ли ги, Фокс ще се погрижи семействата им да живеят охолно. Сигурно сделката е такава.

— Няма да позволя да обесят Саф — заяви Битърблу. — Къде е отишъл? В кулата на моста ли е?

— Не знам — поклати глава Гидън. — Останах да видя какво ще стане. Ще проверим, щом се стъмни.

— Ще чакаме цял ден? — смая се Битърблу. — Ще разберем едва през нощта?

— После отидох в печатницата, кралице — продължи Гидън. — Той не беше там, разбира се. Другите трима обаче бяха. Нямаха представа, че е възнамерявал да краде короната.

— Ще го убия.

— Те си имат свои проблеми. Снощи в печатницата лумнал пожар, кралице. Преди Саф да тръгне. Брен и двама лиенидски стражи пострадали от пушека, защото останали вътре да гасят огъня.

— Какво? Добре ли са? — извика Битърблу.

— Ще се оправят, кралице. Саф е извадил сестра си от къщата.

— Ще изпратя Мадлен. Хелда, ще се погрижиш ли? Ами печатницата, Гидън?

— И нея ще възстановят. Тилда обаче ми каза да ти предам, че ръкописните книги са изгорели, а за буквените шаблони ще се наложи да почакате. Вчера Брен работила цял ден и смятала да ви донесе няколко за одобрение, но не ги намират в бъркотията.

— О! — Хава остави чашата върху плочника пред камината, бръкна в джоба си и подаде нещо на Битърблу. — Това падна от вързопа.

Битърблу се вгледа в дребния предмет в средата на дланта й — дървен шаблон на първата буква от делийската азбука. Сви пръсти, изправи се и тръгна вцепенена към вратата.

 

 

В кабинета в кулата небето сияеше странно отвъд прозореца. Снегът се блъскаше в стъклата.

Тиел се обърна да я поздрави.

Спомни си думите му. Ранмуд се е замесил в нещо ужасно. Мислех, че ще го вразумя, ако се опитам да разбера защо го е направил. Единственото ми обяснение е, че е полудял, кралице.

— Добро утро, кралице — поздрави Тиел.

Битърблу нямаше сили да се преструва. Безчувственото й тяло бе неспособно да поеме онова, което съзнанието й започваше да разбира.

— Само Ранмуд ли участваше, Тиел? — попита тихо тя.

— Какво, кралице? — Тиел замръзна на място и впи в нея стоманеносивите си очи.

Битърблу не искаше да се бори повече, не искаше да я гледат в лицето и да я лъжат.

— Помниш ли писмото, в което исках съвет от Рор как да обезщетя поданиците си? Поверих го на теб, Тиел. Изпрати ли го, или го изгори?

— Изпратих го, разбира се, кралице!

— Не го е получил.

— Понякога писмата се губят в морето, кралице.

— Да. А сградите пламват случайно и престъпниците се избиват безпричинно по улиците.

Освен объркване, по лицето на Тиел започваше да се изписва отчаяна безпомощност. В очите му се четеше ужас.

— Какво се е случило, кралице? — попита предпазливо той.

В същия момент Дарби влетя през вратата и му подаде бележка. Тиел я погледна разсеяно. Застина и я прочете по-внимателно.

— Кралице, тази сутрин призори — подхвана той все по-объркано — младият Даровит с лиенидските украшения — Сапфайър Бърч — е забелязан да бяга по търговските докове с короната ви. После я хвърлил в реката.

— Невъзможно — възрази с равен тон Битърблу. — Короната е в дневната ми.

Тиел сключи подозрително вежди.

— Сигурна ли сте, кралице?

— Разбира се. Бях там преди малко. Претърсват ли реката?

— Да, кралице…

— Но не са я намерили.

— Не, кралице.

— Няма и да я намерят, защото е в дневната ми. Сигурно е хвърлил нещо друго в реката. Знаеш отлично, че той ми е приятел. Приятел е и на принц По. Никога не би хвърлил короната ми в реката.

Тиел никога не бе изглеждал толкова смаян. Дарби я наблюдаваше с присвити и пресметливи очи — жълто и зелено.

— Ако е откраднал короната ви, кралице, наказанието е смърт чрез обесване — отбеляза той.

— Ще ти се понрави ли това, Дарби? Ще разреши ли проблемите ти? — попита Битърблу.

— Не ви разбирам, кралице — тросна се Дарби.

— Сигурен съм, че кралицата е права — намеси се Тиел. — Приятелят й не би направил такова нещо. Явно някой е сгрешил.

— Някой е допуснал много сериозни грешки — констатира Битърблу. — Връщам се в покоите си.

Спря в чиновническите кабинети и се взря в лицата на приближените си. Руд, писарите, стражите. Холт. Спомни си Теди с нож, забит в корема; Теди, който искаше просто да учи хората да четат. Представи си как Саф бяга от убийците, как го набеждават за убийство, как се гмурка в мразовитата вода, за да вади кости, а на брега го напада мъж с нож; как Брен се бори да спаси печатницата от огъня.

Помисли за администрацията си, устремила поглед към бъдещето.

Но Тиел ми спаси живота. Холт ми спаси живота. Нещо не съм доразбрала. Хава ме лъже.

Седнал зад бюрото си, Руд впи очи в нейните. Битърблу си спомни шаблона на буквата, който стискаше в шепата си. Хвана го с два пръста и го показа на Руд.

Той присви учудено очи. После разбра и сведе глава. Заплака.

Битърблу се обърна и побягна.

 

 

Искаше да поговори с Хелда, с Гидън и Бан, но когато влезе в дневната, тях ги нямаше. Върху масата лежаха нови преводи и доклад, написан със спретнатия почерк на Дийт. В момента това бе последното, което искаше да види.

Изтича в преддверието, прекоси коридора и влетя в покоите на Хелда. Хелда обаче не беше и там. На връщане спря за миг, втурна се в своята спалня и коленичи пред сандъка на майка си. Вкопчи се в ръбовете на капака и насили сърцето си да побере думата за постъпката на Тиел. Предателство.

Мамо, помисли си тя, не разбирам. Как е възможно Тиел да е лъжец, щом си го обичала и си му вярвала? Помогнал ни е да избягаме, нали? Беше толкова мил и грижовен към мен и ми обеща повече да не ме лъже. Не разбирам какво става. Как е възможно?

Външната врата се отвори с проскърцване.

— Хелда? — прошепна тя. — Хелда? — повтори по-силно.

Отговор не последва. Тя стана и тръгна към вратата на спалнята. Долови странен звук откъм дневната. Нещо метално тупна върху килима. Битърблу се втурна в преддверието и се закова на място. Тиел излезе тичешком от дневната. Той също я забеляза и спря. Държеше листове, очите му блестяха диво и засрамено. Впери ги в нейните.

— Откога ме лъжеш? — попита Битърблу.

— Откакто станахте кралица — прошепна той.

— И ти си като татко! — извика Битърблу. — Мразя те. Разби сърцето ми!

— Битърблу, прости ми за стореното и за това, което трябва да направя — отрони той.

И излезе.