Кристин Кашор
Лазурна (35)

33.

Ноември и декември

Книгите бяха трийсет и пет. На Битърблу й трябваше помощ — незабавно. Нуждаеше се от Хелда, Гидън и Бан. Заключи всички врати и отиде да ги събуди един по един.

В отговор на настойчивото й почукване трима души отвориха три врати, изслушаха трескавото й обяснение и се облякоха.

— Ще намериш ли стража ми Холт? — помоли тя Бан, който, облегнат върху рамката на вратата си, имаше вид, сякаш ще падне в несвяст на пода, стига да му позволят. — Кажи му да откърти дъските пред входа към дневната ми. И да работи тихо, защото искам да пренесем дневниците в покоите ми, без никой да разбере. И побързай, мътните го взели!

Холт дойде с Хава, защото Бан бе открил и двамата в художествената галерия. С лампи в ръце Битърблу, Хава, Холт, Гидън и Бан се спуснаха по стълбите към лабиринта. Приличаха на странни, безшумни следотърсачи. Свърнаха във върволица по завоите и застанаха пред вратата на Лек.

Битърблу забрави да ги предупреди; отключи вратата и ги избута вътре, без да спомене на Хава и Холт, че стаята е пълна със скулптури на Беламю. Стъписана, Хава се вторачи в тях, тутакси се превърна в статуя и после пак в момиче.

— Унищожил ги е — прошепна гневно тя, повдигайки фенера си пред най-близката фигура. — Намазал ги е с боя.

— И така са красиви — каза тихо Битърблу. — Опитал се е да ги унищожи, но според мен не е успял, Хава. Разгледай ги. Не е необходимо да ми помагаш за книгите. Остани тук при тях.

Холт стоеше пред скулптура на дете, на което му израстваха криле и пера.

— Това си ти, Хава. Спомням си — отбеляза задавено той.

— Ела с мен, Холт! — прекъсна го Битърблу. — Трябва да ми помогнеш.

Холт обходи с очи стаята. Задържа ги върху празната рамка за легло и после срещна погледа на Битърблу. Побиха я тръпки, защото съзря нещо неусмиримо, което не би искала да вижда в очите на мъж, Даровит със сила и известен с непредсказуемото си поведение.

— Холт? — Протегна му ръка. — Ела с мен.

Холт улови ръката й. Тя го поведе като дете към дъното на стаята и нагоре по стълбите. Показа му дъските, заковани върху вратата на дневната й.

— Ще ги свалиш ли тихо? Ако в лабиринта има монсийски стражи, не искам да ни чуят?

— Да, кралице. — Холт сграбчи първата дъска с две ръце, дръпна я леко и тя се отдели от стената с едва доловимо проскърцване.

Доволна, Битърблу го остави да работи и слезе при Гидън и Бан, които я чакаха, за да минат под гоблена и да им покаже по кой тунел се стига до книгите на Лек.

Влязоха в килера с дневниците и Битърблу помоли Гидън да продължи напред, за да разбере докъде води проходът. Налагаше се някой да провери, а тя не искаше да се отделя от книгите. Двамата с Бан започнаха да ги свалят от рафтовете. Пренасяха ги в покоите на Лек и ги трупаха върху килима. Приглушени звуци издаваха, че Холт продължава да смъква дъски от вратата. Хава сновеше между скулптурите, докосваше ги мълчаливо, бършеше праха по тях.

Битърблу вземаше последните книги от килера, когато Гидън се върна.

— Продължава надолу, кралице, и свършва пред врата. Едва открих лоста, с който се отваря. Води към коридор в източното крило на двореца, където започва тунела към Източния град. Скрит е зад гоблен както всички други тайни врати. Видях гоблена отзад, но ми заприлича на огромна зелена дива котка, разкъсваща врата на мъж. Надникнах в коридора. Мисля, че никой не ме видя.

— Надявам се никой, освен нас да не е разкрил връзката между пъстрите животни и тунелите — прошепна Битърблу. — Яд ме е на По, задето не се е досетил.

— Не е честно, кралице — защити го Гидън. — По не вижда цветове, а и нямаше време да картографира двореца ви.

Сега Битърблу се ядоса на себе си.

— Бях забравила за цветовете. Ама че съм магаре!

Преди Гидън да отговори, ги прекъсна гороломен, далечен трясък. Спогледаха се тревожно.

— Вземи ги! — Битърблу натика в ръцете му по-голямата купчина от останалите дневници, а другите пъхна под мишница.

Шумът не стихна; долиташе отгоре, откъм покоите на Лек. Гидън и Битърблу се втурнаха по тунела.

В стаята Холт повдигаше рамката от леглото във въздуха и я стоварваше върху килима, трошейки я на парчета.

— Вуйчо! — викаше Хава и се опитваше да го хване за ръката. — Престани! Спри!

Бан се боричкаше с Хава, мъчейки се да я отдръпне. Всеки път обаче той я изпускаше, щом тя се преобразеше, накрая простена и се хвана отчаяно за главата.

— Той я уби! — повтаряше Холт като хипнотизиран, повдигаше останките от леглото и ги блъскаше в пода. — Унищожи я! Позволих му да погуби сестра ми!

Рамката, солидна, грамадна, се разлиташе на трески, из стаята хвърчаха отломки, блъскаха се в статуите и вдигаха облаци прахоляк. Хава се препъна и падна, ала той дори не я погледна. Бан я хвана и я изтегли от обсега на Холт. Тя се сви разплакана на пода.

— Свалил ли е всички дъски от вратата? — попита Битърблу, надвиквайки шумотевицата. Бан кимна задъхан. — Пренесете книгите в покоите ми, преди монсийската стража да нахлуе тук! — нареди тя на него и на Гидън.

После клекна до Хава и я прегърна, затворила очи, понеже й призляваше от непрекъснатите преобразявания на момичето.

— Нищо не можем да направим — каза й Битърблу. — Ще почакаме сам да се укроти, Хава.

— После ще се ненавижда — отрони през сълзи Хава. — Това е най-лошото. Опомни ли си, осъзнава, че е обезумял, и се ядосва на себе си.

— Тогава няма да му се пречкаме, за да не излее гнева си върху нас. После ще го уверим, че е наранил единствено някакво си легло.

Не дойдоха стражи. Най-сетне Холт раздроби рамката на трески, рухна сред парчетата по пода и се разплака. Хава и Битърблу седнаха до него, а той започна да се извинява, почервенял от срам. Двете се опитваха да облекчат бремето му с нежни думи.

 

 

На другата сутрин Битърблу влезе в библиотеката с дневник под мишница и спря пред писалището на Дийт.

— Дарбата ти е да четеш и да запомняш — подхвана тя. — Работи ли със символи, които не разбираш, или само с познати букви?

Дийт сбърчи нос, ала сякаш цялото му лице се сбръчка.

— Нямам никаква представа какви ги говорите, кралице.

— Шифър. Пренаписал си стотици страници от книгата за шифрите, унищожена от Лек. Разгадаваше ли шифрите, или умееш да запомняш поредици от букви, чието значение не разбираш?

— Сложен въпрос — отвърна Дийт. — Ако им придам значение — дори да е глупаво и да не е истинското — успявам да запомня сравнително кратки пасажи. Колкото до шифрите в книгата, кралице, възстанових ги по памет, понеже ги разбирах. Затруднявам се с дълги поредици от букви или цифри с непонятен смисъл. За щастие лесно разчитам шифри.

— Лесно разчиташ шифри… — повтори замислено Битърблу, говорейки повече на себе си, отколкото на него. — Имаш Дарба да различаваш модели и да разгадаваш значението на привидно несвързани нанизи от букви.

— Да, кралице, нещо такова.

— А ако шифърът се състои от символи, а не от букви?

— Буквите са символи, кралице — изсумтя Дийт.

Битърблу му подаде книгата, която носеше, и зачака. Той я разгърна и при вида на първата страница повдигна удивено вежди. На втората зяпна. Облегна се поразен назад и я погледна. Примигваше твърде бързо.

— Къде я намерихте? — попита с дрезгав, гърлен глас.

— Разбираш ли какво представлява?

— Познах почерка му — прошепна Дийт.

— Почеркът му! Как така, след като нито една буква не напомня нашите?

— Почеркът му е особен, кралице. Сигурно помните. Изписваше странно някои букви. Изглеждат подобно, а на места са досущ като символите в книгата. Вижте.

Тънкият показалец на Дийт посочи символ, приличащ на U с опашка.

Лек наистина винаги изписваше буквата с необичайна опашница под горната дясна линия. Битърблу осъзна внезапно, че е доловила сходството още при първото отваряне на книгата.

— Разбира се! Мислиш ли, че символът отговаря на нашето „У“.

— В такъв случай няма да е шифър.

— Този шифър е новата ти задача — заяви Битърблу. — Дойдох да те помоля да прочетеш дневника. Надявах се само да го запомниш или дори да го препишеш, та да не го изгубим. Сега разбирам, че си способен да разгадаеш шифъра. Не е прост шифър със заместване, защото има трийсет и два символа. Преброих ги. А книгите са трийсет и пет.

— Трийсет и пет!

— Да.

Особените очи на Дийт овлажняха. Той придърпа книгата и я притисна към гърдите си.

— Разчети шифъра. Моля те, Дийт — настоя Битърблу. — Навярно няма друг начин да разбера какво се е случило. И аз ще работя. Ще ми помагат двама шпиони с талант да „пробиват“ шифри. Задръж тук колкото искаш дневници, но за нищо на света никой, освен теб не бива да ги вижда. Ясно?

Дийт кимна мълчаливо. После Обичливко се надигна от скута му и подаде глава над писалището. Както винаги козината му изглеждаше щръкнала напосоки, все едно не му е по мярка. Битърблу дори не бе разбрала, че е тук. Дийт прегърна Обичливко и притисна и него, и книгата до гърдите си, сякаш се опасяваше някой да не му ги вземе.

— Защо Лек те е пощадил? — попита тихо Битърблу.

— Защото се нуждаеше от мен — отвърна Дийт. — Не би съумял да контролира познанието, без да има представа какво е и къде е. Лъжех го при всяка възможност. Преструвах се, че Дарбата му ми въздейства по-силно. Запазих, написах наново и скрих каквото успях. Не беше достатъчно. — Гласът му пресекна. — Той опустоши дворцовата библиотека и другите библиотеки в Монсий. Бях безпомощен да го спра. Заподозреше ли, че го лъжа, ме порязваше, а уловеше ли ме в лъжа, измъчваше котките ми.

По лицето на Дийт се търкулна сълза. Обичливко се бореше да се измъкне от твърде силната му прегръдка. Битърблу осъзна, че котешката козина може да стърчи необичайно, ако кожата е порязвана с нож. А духът на човек може да трепти неприятно около тялото му, ако твърде дълго е живял сам в ужас и страдание.

Нямаше начин да облекчи страданието му. Не искаше и да го плаши с показни жестове. В никакъв случай обаче не биваше да си тръгва, все едно не е чула думите му. Как беше редно да постъпи? Или имаше само хиляди погрешни възможности?

Битърблу заобиколи писалището, застана до него и положи нежно длан върху рамото му. Той си пое пресекливо дъх, а тя се подчини на удивителен порив и целуна сухото му чело. Той пак си пое дълбоко дъх.

— Ще разчета шифъра, кралице — промълви накрая.

 

 

В кабинета, оглавен отново от Тиел, документите преминаваха по-гладко през писалището й.

— Вече е ноември — напомни му тя. — Надявам се скоро да получа отговор от крал Рор как да възмездя ограбените от Лек хора. Писах му в началото на септември, нали? С облекчение ще се заловя с тази задача. Най-сетне ще усетя, че наистина правя нещо.

— Костите в реката най-вероятно са от тела, изхвърлени от крал Лек, кралице — отвърна Тиел.

— Какво? — сепна се Битърблу. — Имат ли връзка с обезщетяването?

— Не, кралице. Хората обаче задават въпроси и се питах дали да не разпространим изявление, че Лек е хвърлил костите в реката. Така ще прекратим слуховете, кралице, и ще се съсредоточим върху проблема с обезщетенията.

— Разбирам — кимна Битърблу. — Предпочитам да почакаме Мадлен да приключи с разследването, Тиел. Още не знаем как костите са се озовали там.

— Разбира се, кралице — съгласи се сговорчиво Тиел. — Междувременно ще напиша чернова на изявлението, та да е готово да го разпространим незабавно.

— Тиел — тя остави писалката и го погледна, — предпочитам да отделиш повече време на въпроса кой опожарява сгради и избива хора в Източния град, вместо да пишеш изявления, които вероятно няма да разпространим! След като капитан Смит е заминал — опита се да не произнася думата твърде саркастично, — разбери кой отговаря за разследването. Искам да ми докладват ежедневно както преди. Уведомявам те също, че вече не се доверявам на монсийската стража. За да ме впечатлят, ще се наложи да открият отговори, съответстващи на информацията на личните ми шпиони, и то бързо.

Шпионите й, естествено, нямаха сведения. Никой в града не знаеше нищо полезно; шпионите, изпратени да проучат имената от списъка на Теди, не бяха разкрили нищо. Не бе необходимо обаче нито Тиел, нито монсийските стражи да разбират истината.

После, седмица след като Мадлен и Саф бяха заминали за Силвърхарт, Битърблу получи писмо, обясняващо — евентуално — защо шпионите й все още не намират отговори.

Първата част от писмото бе написано със странния, детински почерк на Мадлен.

„Откриваме стотици кости. Хиляди, кралице. Сапфайър и хората му ги носят по-бързо, отколкото успявам да ги преброя. Боя се, че засега наблюденията ми не са задълбочени. Повечето кости са от по-малките. Намерих парчета от поне четиридесет и седем черепа и се опитвам да сглобя скелетите. Импровизираната ни лаборатория се помещава в стаите за гости в странноприемницата. Провървя ни — съдържателят проявява интерес към науката и историята. Съмнявам се друг да би се съгласил да напълним стаите му с кости.

Сапфайър иска да ви напише един ред. Казва, че знаете ключа за шифъра.“

Следваше пасаж с най-нечетливия почерк, който Битърблу бе виждала. Заради засуканите букви едва след миг установи със сигурност, че е написан в шифър. Хрумнаха й два възможни ключа. За да пощади сърцето си, първо изпробва обидния. Лъжкиня. Не проработи. Вторият обаче разкри смисъла на посланието:

„С право изпрати лиенидската стража и ти благодаря за това. Спряха мъж с нож, който ме нападна в лагера ни. Мокър и премръзнал, не бях в състояние да се защитя. Обезумял мъж, бръщолевеше несвързано, не успя да обясни защо ме е нарочил и кой го е наел. Джобовете му бяха пълни с монети. Така действат, та да представят престъплението за случайност. Избират изгубени души да им вършат работата, отчаяни безумци, неспособни да ги разпознаят, дори да поискат. Внимавай, отваряй си очите на четири. Стражите пазят ли печатницата?“

„Стражите пазят печатницата“, отговори Битърблу със същия шифър. Поколеба се и добави: „И ти внимавай в студената вода, Саф“.

Ключът бе „Искрица“. У Битърблу неволно припламна плаха надежда, че й е простено.

 

 

Междувременно бродерията на Ашен лежеше позабравена на купчини върху пода в спалнята й. Под нея бяха скрити три от дневниците на Лек. Тя прекарваше всяка свободна минута, забила нос в страниците им, изписваше лист след лист, напрягаше ум да си спомни всички видове шифри, за които бе чувала. Никога не се беше сблъсквала с такъв проблем. Пишеше послания със сложни шифри и се наслаждаваше колко бързо и гладко работи мисълта й. Дешифрирането обаче бе съвсем друго нещо. Разбираше основните принципи на кодирането, ала опиташе ли се да ги приложи към символите на Лек, всичко се разпадаше. Откриваше уж полезни повтарящи се модели — редици от четири, пет и дори седем символа, появяващи се в една и съща последователност. Повторението на символи в кодиран текст означава повтаряща се дума. Повторенията обаче се срещаха изключително рядко — тоест, Лек вероятно бе използвал повече от една шифрована азбука. Не й помагаше никак и фактът, че символите бяха общо тридесет и два. Трийсет и два символа за тридесет и шестте букви в монсийската азбука? Дали за липсващите оставяше празни места? Или заместваше най-често използваните букви, за да затруднят разчитането чрез установяване на честотата на използване на буквите? Дали представляваха съчетания от съгласни като „тр“ и „ст“? Битърблу усещаше как я заболява главата.

Дийт също не отбелязваше напредък с шифъра и беше по-изпит и по-раздразнителен от всякога.

— Според мен използва шест различни азбуки, следователно ключът се състои от шест букви — каза му Битърблу една вечер.

— Забелязах го отдавна! — извика той. — Не ме разсейвайте!

Наблюдавайки как Тиел снове из кабинета й в кулата, Битърблу се питаше каква е основната причина да крие от него съществуването на дневниците. От вмешателството му ли се страхуваше? Или от пораженията, които ще нанесе на крехката му душевност, съобщавайки му, че тайните писания на Лек са намерени? Ядосваше му се, задето я брани от истината, а сега я движеше същият инстинкт.

Руд се беше върнал. Крачеше бавно напред-назад и се задъхваше. Дарби, от друга страна, тичаше из кабинетите и нагоре-надолу по стълбите, подхвърляше документи и думи, миришеше на старо вино и накрая, един ден, припадна на пода пред писалището на Битърблу.

Мърмореше нечленоразделно, докато лечителите го свестяваха и изнасяха от стаята. През цялото време Тиел стоеше като вкаменен пред прозореца. Очите му изглеждаха впити в небитието.

— Тиел — отрони Битърблу, търсейки думите. — Тиел, как да ти помогна?

Отначало й се стори, че не я е чул. После той се обърна към нея.

— Дарбата му пречи да спи като нас, кралице — обясни тихо. — Понякога единственият начин да изключи съзнанието си е да се напие до смърт.

— Сигурно е възможно да облекча състоянието му? Да му възлагам по-лека работа или да му предложа да се оттегли? — разсъждаваше Битърблу.

— Работата го успокоява, кралице — поклати глава Тиел. — Успокоява всички ни. Най-благородно е да ни позволите да продължим да работим.

— Да — кимна тя. — Добре.

Работата обуздаваше и нейните мисли. Разбираше го.

Същата вечер седна на пода в спалнята с двамата шпиони, които умееха да разчитат шифри. Дневниците лежаха отворени пред тях, те споделяха предположения, спореха, предаваха си един на друг умората и отчаянието. От изтощение Битърблу не осъзнаваше колко е грохнала и колко непосилна е задачата.

В периферията на зрението й едра фигура запълни рамката на вратата. Тя се обърна, опитвайки се да не изпуска нишката на мисълта си, и видя Гидън. Бан бе облегнал брадичка на рамото му.

— Дали има начин да ви убедим да се присъедините към нас, кралице? — попита Гидън.

— Какво правите?

— Седим в дневната ви — отговори Гидън. — Говорим за Естил. Оплакваме се от Катса и По.

— И от Рафин — допълни Бан. — Има сметанова торта.

Тортата представляваше стимул, разбира се, но най-вече й се прииска да разбере как Бан се оплаква от Рафин.

— И без друго не стигам доникъде с това — призна изморено тя.

— А на нас си ни необходима — добави Гидън.

Препъвайки се с чехлите, Битърблу тръгна след тях по коридора.

— Първо обаче ще се изтегнеш на дивана — каза Бан, когато влязоха в дневната.

Предложението се стори подозрително на Битърблу, но го прие и изпита особено задоволство, щом Хелда изникна отнякъде и сложи със замах чиния с торта върху корема й.

— Провървя ни с войниците в Южен Естил. Мнозина са склонни да дезертират — подхвана Гидън.

— Малиновият пълнеж е разкошен — въодушеви се Битърблу и заспа с уста, пълна с торта, и вилица в ръката.