Кристин Кашор
Лазурна (2)

Пролог

Той сграбчва мама за китката и я тегли към гоблена на стената. Сигурно я боли. Тя не вика. Крие болката си от него, но ме поглежда и по лицето й се изписва ясно какво чувства. Ако татко разбере, че я боли и ми показва болката си, ще отнеме болката й и ще я замени с нещо друго.

Ще каже на мама:

— Скъпа, всичко е наред. Не те боли и не си изплашена.

По лицето на мама ще се изпише съмнение и объркване.

— Погледни прекрасното ни дете — ще продължи той. — Погледни в каква красива стая живееш. Щастливи сме. Всичко е наред. Ела с мен, скъпа.

Мама ще се втренчи смутено в него, после ще погледне към мен — към красивото си дете в красивата стая — очите й ще се изпразнят и тя ще се усмихне щастливо. И аз ще се усмихна, защото съзнанието ми не е по-силно от нейното.

— Забавлявайте се! — ще им пожелая. — Върнете се скоро.

Сетне татко ще извади ключовете, ще отключи вратата зад гоблена и мама ще мине спокойно през нея. Тиел, висок, притеснен, объркан в средата на стаята, ще се спусне след нея. Накрая ще ги последва татко.

Ключът ще се превърти зад тях и аз ще остана сама, опитвайки се да си спомня какво се е случило преди това. Преди Тиел, главният съветник на татко, да влезе в покоите на мама да търси татко. Преди Тиел, изпружил разтрепераните си ръце край хълбоците, да понечи да обясни нещо на татко, което го разгневи. Той скочи от масата, разпиля листовете, изпусна писалката и извика:

— Тиел, ти си неразумен глупак! Ела с мен. Ще ти покажа какво става, когато се опитваш да мислиш самостоятелно.

Отиде до дивана и сграбчи светкавично ръката на мама. Тя ахна и изпусна бродерията си, но не извика.

— Върнете се скоро! — възкликвам ведро аз, когато скритата врата се затваря зад тях.

 

 

Взирам се в тъжните очи на синия кон от гоблена. Снежна пелена блъска по прозореца. Опитвам се да си спомня какво правех, преди всички да излязат.

Какво се бе случило? Защо не помня какво се е случило? Защо се чувствам толкова…

Числа.

Когато съм объркана и не успявам да си спомня, мама ме съветва да започна да смятам, защото числата са опора. Пише ми задачи, та да са ми под ръка в такива моменти. Стоят до листовете, които татко изписваше със странните си заврънкулки.

1058 делено на 46.

На лист ще получа резултата за две секунди, но мама настоява да смятам наум.

— Прочисти ума си от всичко, освен от числата. Престори се, че си сама с тях в празна стая.

Тя ме научи как да смятам по-лесно. Четиридесет и шест например е почти петдесет, а хиляда петдесет и осем е малко повече от хиляда. Петдесет се побира в хиляда точно двайсет пъти. Започвам от там и продължавам с остатъка. След минута намирам решението — хиляда петдесет и осем делено на четиридесет и шест е двайсет и три.

Решавам втора задача. 2850 делено на 75 е 38. Трета. 1600 делено на 32 е 50.

О! Мама е избрала хубави числа. Те досягат паметта ми и заплитат история, защото татко е на петдесет, а мама — на трийсет и две години. Женени са от четиринайсет години, а аз съм на девет и половина. Мама била лиенидска принцеса. Татко посетил островното кралство Лиенид и я избрал за своя съпруга, когато била едва на осемнайсет. Довел я тук и оттогава тя не се е връщала в Лиенид. Липсва й домът, тъгува за баща си, за братята и сестрите си, за брат си Рор, кралят. Понякога говори как ще ме изпрати там, където ще съм на сигурно място, а аз закривам устата й с длан, пъхвам ръка под шаловете й и се притискам до нея, защото никога няма да я напусна.

Не съм ли на сигурно място тук?

Числата и историята проясняват ума ми. Усещам, че падам. Дишам дълбоко.

Татко е крал на Монсий. Никой не знае, че има две различни очи на Даровит, защото ужасната му Дарба се крие зад превръзката върху окото му. Проговори ли, думите му замъгляват съзнанието на хората и те му вярват безусловно. Обикновено ги лъже. Затова числата са ясни, но другите неща в ума ми се объркват. Татко пак ни е излъгал.

Сега разбирам защо съм сама в стаята. Татко е отвел мама и Тиел в покоите си и измъчва Тиел, за да го научи да се подчинява и да не го ядосва. Не знам как го измъчва. Татко никога не ми показва какво прави, а мама никога не помни достатъчно, та да ми разкаже. Забранила ми е да слизам долу в покоите на татко. Прииска ли ми се, опитвам се да забравя желанието си и да решавам задачи. Казва, че ако не я послушам, ще ме изпрати в Лиенид.

Опитвам се. Наистина. Ала не искам да стоя сама с числата в празната стая. Внезапно надавам вик.

Започвам да хвърлям татковите листове в огъня. Притичвам до масата, събирам цял куп, прекосявам килима и ги мятам в пламъците. Викам и гледам как странните, красиви букви на татко изчезват. Изпращам ги в небитието с крясъци. Препъвам се в бродериите на мама — в чаршафите с пъстроцветните редици извезани звезди, луни замъци, цветя, ключове и свещи. Мразя бродериите. Те са израз на измамното щастие, което татко й внушава. Повличам ги към огъня.

Татко се втурна през скритата врата. Аз крещя с пълно гърло в стаята, изпълнена с острата миризма на горяща коприна. Крайчецът на килима също се е подпалил. Татко тъпче пламъците. Сграбчва ме за раменете и ме раздрусва силно. Прехапвам си езика.

— Битърблу! Полудя ли? — възкликва той, видимо уплашен. — Ще се задушиш!

— Мразя те! — изкрещявам аз и го заплювам с кръв.

Татко постъпва странно — окото му грейва и той се разсмива.

— Не ме мразиш. Обичаш ме и аз те обичам — казва.

— Мразя те — възразявам аз, но вече колебливо, объркано.

Той ме прегръща.

— Обичаш ме — повтаря той. — Ти си прекрасното ми, силно дете и един ден ще станеш кралица. Нали искаш да станеш кралица?

Прегръщам татко, който коленичи на пода пред мен в задимената стая. Едрите му длани ме притискат утешително. Тялото му излъчва приятна топлина, ризата му мирише особено — на нещо сладко и гнило.

— Кралица на цял Монсий? — удивлявам се аз.

Произнасям думите с удебелял глас. Езикът ме боли. Не помня защо.

— Някой ден ще станеш кралица — уверява ме татко. — Ще те науча на всички важни неща, за да те подготвя. Ще работиш усърдно, скъпа моя Битърблу. Нямаш моите предимства. Но аз ще те моделирам.

— Да, татко.

— Длъжна си да ми се подчиняваш. Унищожиш ли пак мои документи, ще отрежа един от пръстите на майка ти, Битърблу.

Обърквам се.

— Какво? Татко! Недей!

— Дръзнеш ли отново, ще ти подам ножа и ти ще й отрежеш пръста — продължава татко.

Пак падам. Сама съм в небето с думите, изречени от татко. Сгромолясвам се, проумяла смисъла им.

— Не — поклащам глава. — Невъзможно е да ме принудиш.

— Знаеш, че съм способен. — Той ме притиска към себе си, стиска лактите ми. — Ти си умно момиче. Знаеш отлично какво умея. Да се споразумеем ли, скъпа? Ще си обещаем ли отсега нататък да бъдем честни един към друг? Ще те направя най-сияйната кралица на света.

— Не си способен да ме накараш да нараня мама — упорствам аз.

Татко вдига ръка и ме зашлевява. Ослепявам, дъхът ми секва и залитам. Той обаче ме задържа права.

— Способен съм да те накарам да направиш всичко — отбеляза съвършено спокойно.

— Неспособен си да ме накараш да нараня мама! — изкрещявам, макар лицето ми да пари и по него да се стичат сълзи. — Някой ден ще порасна и ще те убия!

Татко пак се разсмива.

— Скъпа, съвършена си! Ще бъдещ моят шедьовър! — Притиска ме отново в обятията си.

Когато мама и Тиел влизат през тайната врата, татко ми шепне, а аз съм обронила глава върху силното му рамо, чувствам се в безопасност в прегръдката му и се питам защо стаята мирише на пушек и защо носът ме боли толкова.

— Битърблу? — Мама явно е уплашена.

Поглеждам я. Очите й се разширяват и тя ме отскубва от татко.

— Какво си направил? — просъсква му. — Ударил си я. Животно! Ще те убия!

— Не изглупявай, скъпа.

Татко се изправя и се извисява над нас. С мама сме дребнички, вкопчени една в друга, и аз се чудя защо тя се ядосва на татко.

— Не съм я ударил — казва й той. — Ти я удари.

— Знам, че не съм — възразява мама.

— Опитах се да те спра — обяснява й татко. — Не успях и ти я удари.

— Няма да ме убедиш — Мама произнася думите отчетливо, усещам как красивият й глас излиза от гърдите й, където съм опряла ухо.

— Интересно. — Татко ни оглежда, наклонил глава, и казва на мама: — Битърблу навлиза в прекрасна възраст. Време е да се опознаем по-добре. Ще започна да й давам уроци.

Мама застава между мен и татко. Ръцете й ме приклещват като железни решетки.

— Няма! Махай се! Махай се от покоите ми!

— Удивително! — възкликва татко. — Ами ако ти кажа, че Тиел я е ударил?

— Ти си я ударил. Върви си! — не отстъпва мама.

— Брилянтно! — Татко тръгва към мама. Юмрукът му изскача от нищото и се стоварва върху лицето й. Мама се просва на пода. Аз падам отново, този път наистина, върху мама. — Поразчистете тук — надвесва се той над нас и ни подритва. — Аз ще обмисля положението. Ще поговорим по-късно.

Татко излиза от стаята. Тиел коленичи до нас. От пресните рани върху скулите му капят кървави сълзи.

— Ашен… Съжалявам, Ашен. Прости ми, принцесо Битърблу.

— Не си я ударил ти, Тиел — успокоява го със задавен глас мама и се изправя на крака.

Взима ме в скута си и ме залюлява, шепнейки ласкави думи. Аз я прегръщам разплакана. Навсякъде има кръв.

— Помогни й, Тиел, умолявам те — казва мама.

Сигурните, нежни ръце на Тиел докосват носа ми, бузите, челюстта ми. Овлажнелите му очи обхождат лицето ми.

— Нищо не е счупено — констатира той. — Позволи ми да прегледам и теб, Ашен. О, простете ми, простете ми…

Тримата стоим прегърнати на пода и ридаем. Вкопчвам се в думите, които мама ми шепне. След малко тя проговаря отново на Тиел с изтощен глас:

— Не си направил нищо лошо по своя воля, Тиел. Не си я ударил. Лек я е ударил. Битърблу — мама се обръща към мен, — проясни ли се умът ти?

— Да, мамо — отронвам. — Татко ме удари, а после удари и теб. Иска да ме направи съвършена кралица.

— Искам да бъдеш силна, Битърблу. По-силна от всякога, защото ни предстоят по-страшни дни — предупреждава ме мама.