Кристин Кашор
Лазурна (36)

34.

След две седмици Мадлен и Саф се върнаха от Силвър харт, проправяйки пъртина през ноемврийския сняг с повече от пет хиляди кости и почти никакви отговори.

— Успях да сглобя три-четири цели скелета, кралице — похвали се Мадлен. — Повечето обаче са разпилени, а не разполагах с време и място да преценя коя на кого е. Не открих следи от изгаряне. Някои обаче сякаш са рязани с трион. Предполагам, че са от стотици хора, но нищо по-определено не мога да твърдя. Какво ще кажете да свалим гипса утре?

— Ще кажа, че е първата добра новина, която чувам от… — Опита се да пресметне дните, ала се отказа, — … от цяла вечност — уточни мрачно.

Излезе от лечебницата и в големия двор се озова лице в лице със Саф.

— О! Здравей…

— Здравей — изненада се и той.

Той явно тъкмо се канеше да се качи върху платформата за насмоляването на прозорците и с Фокс да се издигнат на съответната невъобразима височина, където щяха да работят днес. Саф изглеждаше добре — очевидно непокътнат от мразовитата вода — а позата и погледът му издаваха необяснимо смирение. Отшумяваше ли враждебността?

— Искам да ти покажа нещо и имам една молба — каза Битърблу. — Ще дойдеш ли в библиотеката до един час?

Саф кимна леко. Зад него Фокс завърза въже за колана си, сякаш не ги забелязва.

 

 

Дийт държеше картите с които Битърблу не работеше, в чекмеджето под писалището си. Битърблу го помоли да извади един, той отключи припряно чекмеджето и й го подаде.

Не след дълго Саф влезе в нишата й, повдигнал вежди, и тя му го показа. Той разлисти страниците и попита:

— Какво е това?

— Шифър, който не успяваме да разчетем. Записки на Лек. Имаме трийсет и пет книги.

— По една за всяка година от царуването му — пресметна Саф.

— Да — кимна Битърблу, придавайки си вид, че вече го е установила. Всъщност той й даде насока, която да сподели с екипа по дешифрирането. Ако всеки дневник е посветен на отделна година, щяха ли да открият сходства между съответстващи части от страниците? Дали в началото например не се споменава винаги думата „зима“?

— Искам да вземеш дневника, но го пази, Саф — предупреди го тя. — Покажи го само на Теди, Тилда и Брен. Не казвай никому и ако на тях не им хрумне нищо полезно, върни ми го веднага. Гледай да не те хванат с него.

— Не — поклати глава Саф и й го подаде. — Няма да го взема. Опасно е. Някой ще разбере. Ще ме нападнат, ще ми го отнемат и ще разкрият тайната ти.

Битърблу въздъхна.

— Май не бива да споря. Добре тогава, ще го разгледаш ли сега, за да го опишеш на другите и да ми кажеш какво мислят?

— Щом смяташ, че ще помогна — съгласи се той.

Косата му беше подстригана по-късо, изглеждаше по-тъмна и миловидно щръкнала в нови посоки. Услужливостта му я объркваше и тя усети, че се е втренчила в лицето му. Застана пред гоблена, докато той прелистваше отново дневника. Тъжните зелени очи на жената в бяло я успокоиха.

— Каква е молбата? — попита той.

— Какво? — извърна се тя.

— Нали искаш да ми покажеш нещо — Саф посочи книгата, — и имаш молба. Ще я изпълня, каквато и да е.

— Така ли? Вече няма да враждуваме?

Той срещна погледа й с откровеност, каквато не бе виждала от нощта, когато я целуна, а после я свари да плаче в гробището и й каза, че той е виновен. По лицето му се четеше смущение.

— Сигурно студената вода ми проясни ума… Каква е молбата? — повтори той.

Тя преглътна.

— Приятелите ми са намерили убежище. Ако с короната възникне криза и се наложи да се криеш, би ли отишъл в кулата на Крилатия мост?

— Да.

— Това е молбата.

— Тогава да се връщам на работа?

— Саф, не разбирам. Какво значи това? Приятели ли сме?

Въпросът явно го смути. Той остави дневника внимателно на масата.

— Вероятно сме нещо друго, на което още не сме дали име — отвърна.

— Пак не те разбирам.

— Осъзнах, че се държах като дете — прокара някак безпомощно пръсти през косата си. — Сега отново те виждам ясно. Ала нищо не може да бъде както преди. Ще си вървя, кралице, ако не възразявате.

Битърблу не отговори. Той се обърна и си тръгна. След малко тя се върна зад писалището и се опита с усилие на волята да се съсредоточи върху монархията и тиранията. Прочете нещо за олигархии и диархии, но умът й блуждаеше.

Не беше сигурна дали има представа кой е Саф сега, а обръщението „кралице“ сломи сърцето й.

 

 

На другата сутрин Битърблу отвори вратата на спалнята си и видя Мадлен, размахала трион.

— Не ме окуражаваш, Мадлен — оплака се Битърблу.

— Трябва ни само равна повърхност, кралице и всичко ще мине по мед и масло — увери я лечителката.

— Мадлен?

— Да?

— Какво се е случило със Саф в Силвърхарт?

— Как така какво се е случило?

— Вчера говорихме и ми се стори променен.

— А… — замисли се Мадлен. — Не знам, кралице. Беше мълчалив. Костите сякаш го отрезвиха. Навярно са го подтикнали да погледне другояче на вас, кралице, и на всичко, с което се сблъсквате.

— Вероятно — въздъхна Битърблу. — Да отидем ли в банята?

Един от дневниците на Лек лежеше разтворен до леглото, където Битърблу се бе опитвала да разбули тайната му. Мадлен спря и се втренчи в него.

— Умееш ли да разчиташ шифри, Мадлен? — попита я Битърблу.

— Шифри ли? — удиви се Мадлен.

— Не казвай никому — предупреди я Битърблу. — Лек е написал това шифровано и не успяваме да разгадаем шифъра.

— Шифър е, вярно — кимна Мадлен.

— Да — потвърди търпеливо Битърблу. — Досега не сме разгадали значението на нито един символ.

— Мм… Разбирам. — Мадлен се взря по-съсредоточено в страницата. — Смятате, че всеки символ замества буква.

Битърблу заключи, че Мадлен не е специалист по шифри.

— Да се залавяме ли с гипса? — попита тя.

— Колко символа е използвал, кралице? — осведоми се Мадлен.

— Трийсет и два — отговори Битърблу. — Хайде, ела!

 

 

Без гипса се почувства прекрасно. Отново можеше да докосва ръката си. Да я почеше, да я разтърка, да я измие.

— Повече няма да си чупя костите — заяви тя, докато Мадлен й показваше нова серия упражнения. — Обичам ръката си!

— Някой ден пак ще ви нападнат, кралице — предупреди я Мадлен. — Изпълнявайте старателно упражненията, за да укрепнете.

Битърблу и Мадлен излязоха от банята и свариха Фокс в стаята. Стоеше до леглото, вперила поглед в шифрованата книга на Лек и стискаше един от чаршафите на Ашен.

Битърблу взе мигновено решение.

— Фокс, нали знаеш, че не бива да тършуваш из покоите ми, когато ме няма? — напомни й благо тя. — Остави всичко и излез.

— Съжалявам, кралице. — Фокс пусна чаршафа, сякаш гори. — Срамувам се от себе си. Не намерих Хелда и…

— Достатъчно! Ела! — прекъсна я Битърблу.

— Вратата на спалнята ви беше отворена, кралице — продължи разпалено Фокс, докато вървяха. — Чух гласа ви и надникнах. Чаршафите бяха натрупани по пода. Онзи най-отгоре изглеждаше толкова красиво извезан, че се изкуших да го разгледам отблизо. Простете ми, кралице. Дойдох да ви докладвам.

Битърблу изпрати Мадлен и с Фокс влязоха в дневната.

— Добре — кимна спокойно тя. — Слушам те. Откри ли Грей?

— Не, кралице. Но в стаите за истории се носят все по-упорити слухове, че короната е у Грей, а крадецът е Саф.

— Хмм — Битърблу не се затрудни да изиграе загриженост, защото наистина се безпокоеше, макар в ума й да блуждаеха стотици други мисли.

Фокс винаги се навърташе наоколо, когато възникнеше деликатно положение, Фокс знаеше ужасно много тайни за Битърблу, а Битърблу не знаеше нищо за нея. Къде живееше Фокс, когато не е в двореца? Що за хора насърчаваха дъщеря си да работи посред нощ, да обикаля с шперцове в джоба си, да слухти, да дебне и да раболепничи?

— Как стана прислужница в двореца, Фокс, макар да не живееш тук? — поинтересува се Битърблу.

— Ние сме потомствени служители на благородници, кралице. Винаги сме живели обаче извън домовете им. Семейна традиция.

Битърблу отпрати Фокс и тръгна да търси Хелда. Откри я в спалнята й да плете, седнала в зелен фотьойл.

— Хелда, съгласна ли си да започнем да следим Фокс?

— Що за идея, кралице? — куките на Хелда продължиха да подрънкват спокойно. — До там ли се стигна?

— Просто… не й вярвам, Хелда.

— Защо?

Битърблу се замисли.

— Защото в нейно присъствие косъмчетата на тила ми настръхват.

 

 

След ден Битърблу слезе в кралската пекарна и се зае усърдно да меси топка тесто с отслабналата си ръка. Вдигна глава и видя Дийт да подскача пред нея.

— Дийт! — смая се тя. — Какво, в името на синевата…

Очите му пламтяха. От перодръжката, втъкната зад ухото му, капеше мастило и лекьосваше ризата му, по косата му имаше паяжини.

— Намерих книга — прошепна той.

Битърблу изтри длани, заведе го по-далеч от Анна и другите пекари, които се стараеха да не изглеждат твърде любопитни, и попита тихо:

— Още един шифрован дневник ли намери?

— Не. Намерих съвсем нова книга. С нея ще разчетем шифъра.

— Книга за шифри ли е?

— Не, но е най-невероятната книга на света! — възкликна той. — Не знам откъде се появи. Магическа е!

— Добре, добре. — Битърблу го поведе към по-шумната част на кухнята и към вратата.

Успокояваше го, шъткаше му и го усмиряваше да не запее и затанцува. Не се боеше за разсъдъка му, поне не повече, отколкото се тревожеше за здравомислието на всички в замъка. Знаеше, че някои книги наистина са магически.

Книгата беше голяма, дебела, червена и поразителна.

— Разбирам — прелисти я Битърблу, заразена от вълнението му.

— Едва ли — усъмни се Дийт. — Не прозирате истинската й същност.

Битърблу смяташе книгата за изчерпателен ключ, разкриващ значението на всяка дума, написана със символите на Лек. Причината да мисли така бе, че първата половина на книгата съдържаше страници с познати думи, последвани от дума, написана със символи.

Втората половина от книгата съдържаше същата информация на обратно — символни думи, последвани от истинските думи, които заместват. Интересно, но символите изглеждаха групирани съвсем напосоки. Четирибуквена дума като „грим“ се пишеше с три символа, а в друга, съдържаща също буквите г, р, и — „грижовен“, например — не се повтаряше нито един символ.

Чудно й се стори също защо някой ще поема риск с такава книга. Шифърът на Лек на практика бе неразбиваем, стига някой да не намери книгата.

— Къде я откри? — попита тя, внезапно уплашена да не я изгубят… да не изгори… да не я откраднат. — Има ли други екземпляри?

— Тя не е ключ за шифъра му, кралице — уточни Дийт. — Знам, че го мислите, ала грешите. Пробвах. Не сполучих.

— Невъзможно! Какво е тогава? — учуди се Битърблу.

— Речник за превеждане на нашия език на друг и обратно, кралице.

— Какво имаш предвид? — Битърблу остави книгата върху писалището до Обичливко. Тежеше й, ръцете й бяха изморени и започваше да се дразни.

— Имам предвид каквото казах, кралице. Символите на Лек са букви от чужд език. Това е лексикон на два езика — думите от нашия, преведени на техния, и думите от техния, преведени на нашия. Вижте тук — той разгърна на първата страница на книгата, където трийсет и двата символа бяха подредени в колони, а срещу тях имаше буква или съчетание от монсийски букви.

— Тази страница, предполагам, показва на хората, владеещи нашия език, как да произнасят буквите на новия език — продължи Дийт. — Разбирате ли?

Цял непознат език. Идеята се стори съвсем непонятна на Битърблу. Прииска й се да повярва, че това е собствен език на Лек, съчинен специално за шифъра му. Предишния път обаче, когато реши, че нещо е плод на въображението на Лек, Катса се втурна в кабинета й с кожа от плъх, обагрена като очите на По.

— Ако на изток има друго кралство — прошепна Битърблу, — хората там сигурно говорят друг език и пишат с различни букви.

— Да — Дийт отново заподскача развълнувано.

— Чакай! — Тя осъзна още нещо. — Книгата не е написана на ръка. Напечатана е!

— Да! — извика Дийт.

— Но къде има печатарска преса с шаблони на тези символи?

— Не знам! — извика отново Дийт. — Не е ли чудесно? Влязох в старата дворцова печатница, кралице, и я претърсих, но не открих нищо!

Битърблу дори не знаеше, че в замъка има затворена печатница.

— Е, поне си обяснявам паяжините в косата ти — констатира тя.

— Мога да ви кажа как е „паяжина“ на новия език, кралице! — въодушеви се Дийт и изрече нещо, което прозвуча като наименование на вкусна екзотична торта: — Хопкуепайн.

— Какво? Научи ли го вече? Небеса! Прочел си книгата и си научил цял език! — Коленете й се подкосиха, заобиколи писалището и рухна върху стола на Дийт. — Къде намери книгата?

— Ето там! — Дийт посочи рафта на пет-шест стъпки точно срещу писалището му.

— Там не е ли математическият раздел?

— Именно, кралице. Пълен е с тъмни, тънки книги. Червената подвързия веднага улови погледа ми.

— Но… кога…

— Появи се през нощта, кралице!

— Странно. Трябва да разберем кой я е оставил там. Ще говоря с Хелда. Твърдиш обаче, че с тази книга не може да се дешифрира смисъла на дневниците?

— Ако я използваме като ключ, кралице, ще получим безсмислица.

— Опита ли се да използваш правилата за произношението? Произнесени, навярно символите звучат като думи от нашия език.

— Пробвах, кралице. — Дийт коленичи до нея зад писалището и отключи чекмеджето под плота с ключа, които висеше на връв около врата му. Избра напосоки един от дневниците на Лек, отвори го по средата и зачете на глас: — Ваинг ез угхе мзхср аиф ипайзх — тире — кхф…

— Да. Разбрах, Дийт — прекъсна го Битърблу. — А ако транскрибираш звуковете с наши букви? Получава ли се разгадаем шифър?

— Не е толкова сложно, кралице. Според мен крал Лек е писал в шифър на този език.

Битърблу примигна.

— Както ние — на нашия? Само че на неговия?

— Точно така, кралице. Мисля, че усилията ни да открием шестбуквения ключ не са напразни.

— И това ти се струва по-лесно? — Битърблу простена и отпусна глава върху писалището. — За да разчетем шифъра, трябва не само да научим новия език, ами и да анализираме особеностите му. Кои букви се използват най-често и в какво съотношение спрямо другите. Кои думи обикновено се групират заедно. А ако не е азбучен шифър с шестбуквен ключ? Или има повече от един шестбуквен ключ? Как ще налучкаме ключ на чужд език? А успеем ли изобщо да дешифрираме нещо, текстът пак ще е на неразбираем език!

— Кралице, не съм се изправял пред по-трудно и по-важно интелектуално предизвикателство — призна Дийт със сериозен тон.

Битърблу го погледна в очите. Цялото му същество сияеше и тя внезапно го разбра; разбра колко всеотдайно ще се залови с тежката, но важна задача.

— Наистина ли си научил езика? — попита го.

— Не. В самото начало съм. Ще бъде бавен и труден процес.

— Не е по силите ми, Дийт. Възможно е да науча няколко думи, но не мисля, че умът ми е способен да следва твоя при дешифрирането. Няма как да ти помагам. И се ужасявам, че поемаш сам такава отговорност. Нещо толкова съществено не бива да зависи изцяло от един-единствен човек. Грози те опасност, ако някой узнае какво правиш. Има ли начин някак да те улесня?

— Дадохте ми всичко, Ваше Величество. Вие сте кралица мечта за всеки библиотекар.

 

 

Как копнееше да се научи да бъде кралица мечта и за хората с по-практична нагласа!

Най-сетне получи шифровано писмо от вуйчо си. С известно недоволство Рор съобщаваше, че ще пристигне в Монсий с внушителен контингент от лиенидската флота.

„Не се съгласявам охотно, Битърблу“, пишеше й той. „Знаеш, че отбягвам да се меся във въпросите на петте вътрешни кралства. Препоръчвам ти горещо да следваш примера ми и съм недоволен, че не ми оставяш друг избор, освен да те защитя с флотата си от прищевките им. Ще поговорим сериозно, когато дойда.“

Имаше писмо и от братовчед й Скай. Както винаги осемнайсетите букви от всяко изречение в шифрованото му послание образуваха ключа за следващото писмо на Рор.

„Татко е готов на почти всичко за теб, братовчедке, но този път определено му настръхнаха космите. Заминах на дълга ваканция на север, за да не слушам крясъците му. Продължавай в същия дух. Не бива да му позволяваме да се отпуска на стари години. Как е малкият ми брат?“

Положението едва ли бе трагично, щом Скай се шегуваше. Битърблу изпита огромно облекчение, както защото е в положение да влияе на Рор, така и защото Рор е достатъчно своенравен да негодува. Съзираше възможност някой ден помежду им да настъпи баланс на силите — ако успее да го убеди, че вече е пораснала, и понякога има право.

Смяташе, че Рор допуска грешки. Лиенид се намираше на остров, наистина откъснат от петте вътрешни кралства, ала Битърблу намираше политиката на изолация на Рор за малко недалновидна. Племенницата му бе кралица на Монсий, а синът му — водач на Съвета. Кралството на Рор бе най-богатото от седемте и с най-справедлив порядък, а във времена, когато детронират владетели и се раждат нови, тепърва прохождащи кралства, Рор можеше да се превърне в могъщ пример за останалия свят.

Битърблу мечтаеше да бъде могъщ пример заедно с него. Търсеше начин да създаде владение, служещо за образец на другите нации.

Колко странно, че Рор не споменаваше нищо за обезщетенията, понеже писмото с молба за съвет бе изпратено преди второто, в което му обясняваше необходимостта да доведе флотата си. Дали е забравил въпроса й, обсебен и разстроен от темата за флотата? Дали изобщо е необходимо да изчаква? Защо с помощта на малцината, на които се доверява, да не реши как да постъпи? Представи си колко различно щеше да бъде, ако имаше съветници, чиновници и министри, склонни да се вслушват в мнението й. Съветници, които не се страхуват от болката си и от незаздравелите рани в кралството. Ако не се бори непрестанно с хората, чиято задача е да й помагат.

Колко е странно да си кралица, мислеше си понякога, особено през минутите, когато Мадлен й позволяваше да меси тесто за хляб. Ако Лек е роден в незнайна земя на изток, а мама е лиенид, как съм станала владетел на Монсий? Как е възможно, щом в жилите ми не тече нито капка монсийска кръв? И все пак не можеше да си представи това да е мястото на друг; изглеждаше й немислимо да се раздели с царствената си роля. Толкова бързо се случи — с едно хвърляне на кама. Видя баща си да се свлича мъртъв в отсрещния край на стаята и разбра с всяка фибра на тялото си. Произнесе го гласно: „Аз съм кралицата на Монсий“.

Обградеше ли се с подходящи хора, благонадеждни и способни да й помогнат, щеше ли да осъществи истинската си мисия на кралица?

Ала нали монархията е тирания? Лек го бе доказал. Ако намереше достойни помощници, щеше ли да успее да промени и това? Възможно ли е властна кралица да преустрои администрацията си така, че поданиците й също да притежават власт и да отстояват нуждите си?

Нещо в месенето на хляб приземяваше Битърблу. Както скиталчествата из града и проучването на двореца. Веднъж й потрябваха свещи за нощната масичка и тя отиде лично при свещаря. Забелязала бързо разрастващия се асортимент от поли-панталони в дрешника си и възстановената мода на ръкавите без копчета, тя помоли Хелда да я запознае с шивачите. Водена от любопитство, една вечер заговори момчето, което разтребваше масата, а после й се прииска да бе обмислила по-мъдро постъпката си. Момчето се оказа стъписващо красив млад мъж със смугло лице, изящни рамене и деликатни ръце, а тя носеше яркочервен халат с възголеми розови чехли, косата й беше чорлава, а на върха на носа й чернееше мастилено петно.

Усърдната деятелност в двореца я изпълваше със задоволство. Когато прекосяваше големия двор в режещия студ, виждаше Саф върху платформата и работниците, почистващи леда от водосточните тръби. Виждаше как снегът пада върху стъклата и се стича разтопен във фонтана. Посред нощ в коридорите мъже и жени търкаха подовете с меки кърпи, а снегът се трупаше върху прозрачните тавани над тях. Битърблу започна да разпознава хората, които минаваха край нея. Нямаше напредък в издирването на човека, донесъл червения речник, но когато посещаваше Дийт в библиотеката, тя учеше азбуката на новия език, гледаше го как чертае диаграми с букви и му помагаше да изчислява колко често се срещат.

— Наричат езика си делийски, кралице. А Лек нарича нашия грейслингски.

— Делийски като мнимото име на реката? Река Дел?

— Да, кралице.

Успокояваше я дори работата на Мадлен, която сглобяваше скелети, завзела всички лаборатории в лечебницата и едно отделение за пациенти. Костите бяха истина за нещо, направено от Лек, и Мадлен се опитваше да възстанови целостта им. Битърблу го тълкуваше като начин да им засвидетелстват уважение.

— Как е ръката ви, кралице? — попита я Мадлен, която стискаше наръч ребра и ги гледаше, все едно очаква да й проговорят.

— По-добре. Месенето ме сваля на земята.

— В докосването има сила, кралице. — Думите на Мадлен подеха като ехо мислите на Битърблу. Тя й подаде ребрата. Битърблу ги взе. Усети странната им гладкост. Прокара показалец по тънка издатина върху едното.

— Костта е била счупена, кралице, и е заздравяла — обясни й Мадлен. — Както ръката ви.

Битърблу знаеше, че Мадлен е права — в докосването наистина имаше сила. Държейки зарасналата кост, тя почувства болката на човека, когато е била счупена. Долови тъгата на живота, приключил твърде рано, и на тялото, захвърлено като ненужна вещ. Почувства и смъртта, която някой ден ще отнесе и нея. И пак я прониза тъга. Битърблу не бе успяла да се помири с идеята за смъртта.

В пекарната, надвесена над тестото, тя го мачкаше и овалваше, за да го превърне в еластична топка. Мислите й постепенно се избистряха. Разбра, че досущ като Дийт има слабост към трудната, невъзможната, бавната и хаотична работа. Зарече се да промени кралската роля, а променяйки я, да преобрази кралството си.

После, един ден в началото на декември, докато изцеждаше последните капчици сила от отмалелите си ръце над плота за месене, Дийт застана пред нея. Не се наложи да го пита. Прочете отговора по светналото му лице.