Кристин Кашор
Лазурна (12)

10.

Същата нощ, джапайки през големия двор, Битърблу се опитваше да овладее безпокойството си.

Доверяваше се на приятелите си. Ала за хора, твърдящи, че са загрижени за сигурността й, проявяваха особена склонност да насърчават метежи срещу монарси. Е, утре в полунощ щеше да разбере какво замислят.

Дъждът се бе превърнал в мъгла, когато почука на вратата на Тинкър Стрийт. Дрехите и косата й бяха покрити с безброй капчици и от нея се стичаха ручейчета като за цяла гора. Почака доста, докато й отворят. Саф я дръпна за ръката и я повлече през печатницата.

— Хей! Пусни ме!

Тя се опита да огледа стаята, осветена толкова ярко, че я заболяха очите. Сутринта пак я бе извел в галоп оттук. Сега тя видя навсякъде хартия, рула, листове; високи маси, отрупани със загадъчни предмети; редици с буркани, вероятно пълни с мастило; голямото, странно приспособление в средата на помещението, което проскърцваше, бумтеше и миришеше на масло и метал толкова привлекателно, че Битърблу ритна Саф — не силно — за да спре да я тегли.

— Ох! — извика той. — Всички ме бият!

— Искам да видя пресата — настоя тя.

— Не ти позволявам — поклати глава той. — Ритнеш ли ме още веднъж, и аз ще те ритна.

Тилда и Брен стояха до печатната преса и работеха задружно. Обърнаха едновременно глава да видят на какво се дължи суматохата, а после се спогледаха, подбелвайки очи.

След миг Саф я издърпа в задната стая и затвори плътно вратата. Едва тогава тя го огледа внимателно. Едното му око беше подуто, тъмномораво и полузатворено.

— Проклятие. Какво стана?

— Уличен бой.

Тя вирна брадичка.

— Кажи ми истината.

— Защо? Това ли е третият ти въпрос?

— Моля?

— Ако се налага да излизаш пак, Саф, отбягвай Календър Стрийт — гласът на Теди долетя немощно откъм леглото. — Момичетата ми казаха, че рухнала сграда и затрупала двамина.

— Срутила се е трета сграда?! — изуми се Битърблу. — Защо Източният град е толкова разнебитен?

— Това ли е третият ти въпрос? — попита Саф.

— Ще ти отговоря и на двата, Лъки — обеща Теди и в резултат Саф избяга в друга стая и отвратен захлопна вратата.

Битърблу приближи до леглото на Теди в ъгъла и седна в малкия му кръг светлина. По цялото легло бяха разхвърлени листове. Някои бяха паднали на пода.

— Благодаря — каза той, когато Битърблу се наведе да ги събере. — Знаеш ли, че тази сутрин Мадлен дойде да ме прегледа, Лъки? Каза, че ще живея.

— О, Теди! — Битърблу притисна купчината листове към гърдите си. — Това е чудесно!

— Питаше защо Източният град се руши?

— Да. И защо има странни ремонти. Повредени, но пребоядисани неща.

— Аха. Е, отговорът и на двата въпроса е един и същ. Деветдесет и осемте процента трудова заетост на Короната.

— Какво?!

— Нали знаеш колко се старае администрацията на кралицата да намира работа на хората? Част е от философията им за възстановяване.

Битърблу си спомни как Ранмуд я уверяваше, че почти всеки в града има работа. Напоследък не приемаше толкова бързо статистиката му за чиста монета.

— Искаш да кажеш, че деветдесетте и осем процента заетост са истина?

— Горе-долу. И част от новите работни места са свързани с ремонтите на постройки, занемарени по времето на Лек. Във всеки район на града работят различни строителни бригади, ръководени от инженери. Главният инженер в Източния град, Лъки, е абсолютно побъркан. Както и заместникът му, и неколцина работници. Просто са безнадеждни.

— Как се казва главният инженер? — попита Битърблу, макар да знаеше отговора.

— Айвън. Навремето бил феноменален инженер. Той построил мостовете. Сега ще се смятаме за късметлии, ако не ни избие до крак. Правим всичко възможно да ремонтираме сами сградите, но както знаеш, имаме си и друга работа. Никой няма време.

— Но защо му позволяват да продължава?

— Кралицата също няма време — обясни лаконично Теди. — Управлява кралство, което се събужда след трийсет и пет годишна хипноза под властта на безумец. Сега кралицата не е толкова малка, но се изправя срещу повече главоблъсканици, усложнения и неясноти, отколкото в другите шест кралства, взети заедно. Сигурен съм, че ще се заеме с проблема, щом намери кога.

Трогна я вярата му, но и я озадачи. Ще успея ли, почуди се вцепенено. Наистина съм изправена срещу неясноти. Изникват отвсякъде, но всъщност не оставам с усещането, че се справям с каквото и да било. И как да разреша проблеми, за чието съществуване дори не подозирам?

— Колкото до раните на Саф — продължи Теди, — понякога пътищата ни се пресичат с група от четирима-петима идиоти. Мозъците им са по-дребни от копчета. Не харесват Саф, понеже е лиенид и заради очите… а и нравът му ги дразни. Една нощ настояха да демонстрира Дарбата си и той, разбира се, не успя да им я покаже. Решиха, че крие нещо. Взеха го за четец на мисли, имам предвид — уточни Теди. — Видят ли го сега, го наказват ей така, за всеки случай.

— О… — прошепна Битърблу. Не съумя да възпре въображението си да й нарисува картината: ритниците и юмруците, съставляващи вероятно наказанието им. Ритници и юмруци по Саф, по лицето му. Отпъди образа. — Значи не са същите, които нападнаха теб?

— Не са, Лъки.

— А кой те нападна, Теди?

Теди й отговори с тиха усмивка.

— За какъв трети въпрос говореше Саф? Игра ли играете двамата?

— Нещо такова.

— Искрице, на твое място не бих се съгласил да участвам в игрите на Саф.

— Защо? — учуди се Битърблу. — Да не би да ме мами?

— Не. Но смятам, че може да е опасен за теб, без да изрече нито една лъжа.

— Теди, омръзнало ми е от недомлъвки — въздъхна Битърблу. — Не ме затруднявай с главоблъсканици.

— Добре — усмихна се Теди. — За какво искаш да говорим?

— Какви са тези листове? — подаде му ги тя. — Книгата ти с думи или книгата с истини?

— Думите ми — Теди прегърна закрилнически купчината с листове. — Безценните ми думи. Днес мислех за „п“. О, Лъки, как ще се сетя за всяка дума и дефиниция? Понякога не обръщам внимание какво ми казват, защото разчленявам изреченията и се стремя да запаметя всичко чуто. В речника ми неизбежно ще липсват значения.

Липсващи значения, повтори наум Битърблу, пое си дъх и издиша продължително. Да…

— Ще се справиш чудесно, Теди! — увери го тя. — Само човек с истинско призвание да съставя речници би се косил в леглото за думите с „п“ три дни след като са го наръгали в корема.

— В това изречение използва само една дума с „п“ — констатира унесено Теди.

Вратата се отвори, Саф подаде глава и се намръщи на Теди.

— Изпя ли всичките ни тайни?

— В това изречение няма дума с „п“ — отрони сънено Теди.

— Излизам — изсумтя ядно Саф.

Теди се разсъни тутакси, опита се да се изправи и разкриви лице от болка.

— Не отивай да си търсиш белята, Саф!

— Кога се е налагало да я търся?

— Поне си превържи ръката — настоя приятелят му, сочейки марлите върху малката масичка до леглото му.

— Ръката? И нея ли ти нараниха? — Още преди да довърши изречението обаче, Битърблу забеляза как е присвил ръка пред гърдите. Стана и приближи до него. — Дай да видя — настоя.

— Махай се.

— Ще ти помогна да я превържеш.

— Мога и сам.

— С една ръка?

След миг Саф изсумтя недоволно, отиде до масата и дръпна стола с крак. Седна, нави левия си ръкав до лакътя и изгледа свъсено Битърблу, която се опитваше да не издава чувствата си при вида на раната му. Цялата ръка бе насинена и подута. Дългият, гладък прорез по цялото й протежение бе зашит умело с конци, чийто тъмночервен оттенък несъмнено се дължеше на кръвта на Саф.

Значи тази нощ гневът на Саф произтичаше от болката. А вероятно и от унижението? Дали го бяха притиснали и порязали нарочно? Разрезът изглеждаше дълъг и равномерен.

— Дълбок ли е? — попита Битърблу, докато го превързваше. — Някой почисти ли както трябва раната ти? Дадоха ли ти лекарства?

— Роук не е лечител на кралицата, Искрице, но умее да спасява пациенти с повърхностни рани — отвърна язвително Саф.

— Къде ще ходиш, Саф? — попита предпазливо Теди.

— На сребърните докове. Имам работа.

— Искрице, ще ми олекне, ако отидеш с него — помоли я Теди. — По-вероятно е да се държи прилично, ако знае, че трябва да се грижи за теб.

Битърблу бе на друго мнение. Докосвайки ръката на Саф, усещаше напрежението, изопнало тялото му. Тази нощ инстинктите му бяха подвластни на безразсъдство, подклаждано от ярост.

Затова тя тръгна с него — не за да има за кого да се грижи Саф, а за да има кой, макар и дребен и с неохота, да се погрижи за него.

 

 

Добре беше, че е силен бегач. Иначе щеше да изгуби дирите на Саф.

— Говорят, че днес лейди Катса пристигнала в града? — подхвърли й той. — Вярно ли е? А принц По още ли е в двореца?

— Защо се интересуваш? Да ги ограбиш ли си решил?

— Искрице, по-скоро бих ограбил себе си, отколкото моя принц. Как е майка ти?

Странната, настойчива любезност, с която се осведомяваше за майка й, тази нощ й се стори почти забавна заради разбойническия му вид и щурия галоп по мокрите улици, сякаш търси да блъсне нещо.

— Добре е — отговори Битърблу. — Благодаря — добави, несигурна отначало за какво е признателна. После осъзна, кипнала от срам, че причината е пламенната му вяра в майка й.

На сребърните докове речният вятър ги обсипа с дъждовни капки, пронизващи като иглички кожата им. Подгизналите кораби трепереха със здраво навити и завързани платна. Не бяха толкова високи, колкото изглеждаха в тъмнината. Битърблу знаеше, че не са пригодени да плават в океана, а по реката, пренасяйки от мините и рафинериите на юг тежки товари на север срещу течението на Дел. Нощем обаче сякаш се уголемяваха, надвиснали над кейовете с палуби, върху които се открояваха силуетите на войници. Охраняваха зорко доковете, понеже тук акостираха богатствата на кралството.

А съкровищницата, където пазят богатствата, е моя, помисли си Битърблу. И корабите са мои. Войниците на борда също са мои. Пренасят от мините и рафинериите моите богатства. Всичко е мое, понеже аз съм кралицата. Колко странна мисъл.

— Питам се възможно ли е да се нападне кораб със съкровищата на кралицата — сподели Саф.

Битърблу вирна горделиво брадичка.

— От време на време край рафинериите им налитат пирати… така чувам… Опитите им завършват катастрофално. Катастрофално за пиратите, имам предвид.

— Ясно — каза Саф с леко раздразнение. — Корабите на кралицата разполагат с малки армии, разбира се, а и пиратите не са в безопасност с плячката, докато не избягат в морето. Обзалагам се, че протежението на реката от рафинериите до залива гъмжи от водни патрули. Не е лесно да скриеш пиратски кораб в река.

— От къде знаеш? — разтревожи се ненадейно Битърблу. — Велики морета! Не ми казвай, че си пират! Родителите ти са те оставили на борда на пиратски кораб! Нали! По лицето ти познавам!

— Не, разбира се — възрази той с многострадална въздишка. — Не изглупявай, Искрице. Пиратите убиват, изнасилват и потапят кораби. За такъв ли ме смяташ?

— О, влудявате ме! — сопна се Битърблу. — Когато не крадете и не ви наръгват с ножове, пишете измислени книги или печатате Лиенид-знае-какво в печатницата си! Нищо не ми казвате, а после се сърдите, когато се опитвам да разбера нещо сама.

Саф се отдалечи от доковете и свърна в тъмна непозната уличка. Близо до врата, зад която очевидно се помещаваше стая за истории, се обърна към нея и се усмихна широко В мрака.

— Търсил съм съкровища — рече.

— Съкровища ли?

— Но не съм бил пират и никога няма да бъда, както бих искал да се досетиш, без да е необходимо да ти го казвам, Искрице.

— Какви съкровища?

— Знаеш, че потъват кораби. Поглъщат ги бури, пожари, рифове. Ловците на съкровища се гмуркат на дъното и търсят потънали ценни предмети.

Битърблу се втренчи в насиненото му лице. Гласът му звучеше дружелюбно, дори ласкаво. Обичаше да разговаря с нея. Ала гневът му не изглеждаше уталожен. Нещо твърдо и болезнено прозираше в очите му; държеше ранената си ръка близо до тялото.

Редно би било този моряк, търсач на съкровища, крадец — какъвто и да беше — тази нощ да спи в топло, сухо легло, за да зараснат и раните, и накърненият му дух. Не да краде, да търси съкровища или заради каквото там бе дошъл.

— Звучи опасно — въздъхна тя.

— Да. Но не е незаконно — поясни той. — Хайде, да не протакаме. Днес откраднатото ще ти хареса.

Той отвори вратата и я подкани да влезе сред жълтата светлина, дима, миризмата на тела и плесенясало дърво и гърления дрезгав глас, който притегли Битърблу навътре — глас на разказвач.

По тезгяха и масите в стаята канчета и кофи подрънкваха звънливо в ритъма на падащите капки. Битърблу погледна подозрително тавана и се намести до стената.

Разказвачът, набита жена с дълбок, мелодичен глас, повтаряше една от историите с животни на Лек: за момче в лодка върху замръзнала река и за пъстроцветна хищна птица със сребърни нокти като куки на котва — великолепно, омайващо, злосторно създание. Битърблу мразеше приказката. Помнеше как Лек й я разказваше — същата или подобна. Почти го виждаше, застанал на бара, с превръзка на едното око, а другото — сиво, зорко и втренчено.

В същия момент в ума й изплува ярък образ — ужасните останки от око зад превръзката на Лек.

— Хайде, да тръгваме — подкани я Саф. — Готов съм, Искрице. Да вървим.

Битърблу не го чу. Лек си бе свалил превръзката само веднъж пред нея; обясни й през смях как някакъв кон се вдигнал на задните си крака и го ритнал. Тя видя подутата и поморавяла от кръв очна ябълка и помисли, че алената зеница е кърваво петно, а не разковниче за истината — издайнически знак защо често се чувства толкова мудна, глупава, особено всеки път, когато е с него и иска да му покаже колко добре чете, за да го зарадва.

Саф я улови за китката и я дръпна. Тя се събуди внезапно, понечи да се отскубне от него, но той сграбчи и другата й китка, задържа я в двойната си хватка и просъска:

— Недей да ми се противиш тук, Искрице. Почакай да излезем навън. Хайде!

Кога стаята бе станала толкова препълнена и гореща? Мъж, прокраднал се твърде близо до нея, промърмори с твърде гладък глас:

— Тормози ли те златното човече, момче? Имаш ли нужда от приятел?

Саф се извърна и се озъби на мъжа. Онзи отстъпи назад, вдигнал вежди и ръце да покаже, че се предава, и сега Битърблу се вкопчи в Саф, който се хвърли срещу мъжа. Тя стисна нарочно ранената му ръка, за да му причини болка, да обърне гнева му срещу себе си. Знаеше, че не би я наранил, ала не беше толкова сигурна за всички други в помещението.

— Престани! Да тръгваме! — процеди през зъби тя.

Саф дишаше тежко. Сълзи пълнеха очите му. Беше му причинила по-силна болка, отколкото искаше, но навярно не повече от необходимото. Както и да е, нямаше значение, понеже в крайна сметка излязоха, провирайки се между хората, и изскочиха навън под дъжда.

Саф затича, сби в тясна уличка и приклекна на сушина под навес. Битърблу го последва и застана до него. Той проклинаше кръвожадно и притискаше ръката си към гърдите.

— Извинявай — каза тя, когато потокът от думи най-сетне секна и той задиша дълбоко.

— Искрице — още няколко пъти си пое дълбоко дъх, — какво стана там? Къде се отнесе? Изобщо не ме чуваше.

— Теди беше прав — констатира тя. — Хубаво е, че имаше за кого да се грижиш. И аз бях права. Някой трябваше да се грижи за теб. — После тя чу думите си и тръсна глава да я проясни. — Наистина съжалявам, Саф. Зареях се нанякъде. Историята ме отплесна.

— Е, ще ти покажа нещо, което ще те върне тук — Саф се изправи предпазливо.

— Успя да ограбиш някого ли?

— Искрице, отнема секунди.

Той извади златен диск от джоба на палтото си, задържа го под мъждукащата улична лампа и повдигна капака. Битърблу го хвана за дланта и я нагласи, та да огледа по-ясно това, което мислеше, че вижда: голям джобен часовник с циферблат не с дванайсет, а с петнайсет часа и не с шейсет, а с петдесет минути.

— Ще ми обясниш ли?

— О, това е една от игричките на Лек. Имал бижутерка, която боравела брилянтно с дребни механизми и обичала да се занимава с часовници. Лек я карал да изработва джобни часовници, разделящи денонощието на петнайсет часа, ала избързващи, за да наваксат разликата. Явно му харесвало хората край него да объркват времето и да вярват на глупостите си. „Четиринайсет и половина е, ваше величество, да ви сервирам ли обяда?“. Такива неща.

Думите му й прозвучаха зловещо познато. Не извикаха спомен, нито конкретен образ, а чувството, че винаги е знаела за съществуването на джобните часовници, ала не се е сещала за тях от осем години.

— Имаше извратено чувство за хумор — подхвърли тя.

— Сега са популярни в определени кръгове. Търсят се и струват скъпо — обясни тихо Саф. — Ала са крадени вещи. Лек принуждавал жената да ги изработва безплатно. После я убил, както повечето си дворцови майстори, и заграбил часовниците. След смъртта му се появили на черния пазар. Връщам ги на семейството на жената.

— Точни ли са?

— Да, но се изискват сложни изчисления, за да разбереш колко е наистина часът.

— Да — кимна Битърблу. — Вероятно всичко се превръща в минути. Дванайсет по шест е седемстотин и двайсет, а петнайсет по петдесет е седемстотин и петдесет. Значи седемстотин и двайсет минутното ни полуденонощие се равнява на седемстотин и петдесетминутното. Да видим… Сега часовникът показва два и двайсет и пет. Тоест седемстотин и петдесет, разделено на сто двайсет и пет минути трябва да се равнява на седемстотин и двайсет, делено на нашето време в минути… Седемстотин и двайсет по сто двайсет и пет е… момент… деветдесет хиляди… делено на седемстотин и петдесет… сто и двайсет… което значи… ясно! Сега е два часа след полунощ. Трябва да се прибирам вкъщи.

Саф се разкиска по средата на речитатива. Когато като по даден знак камбаната на далечна часовникова кула удари два пъти, той избухна в смях.

— Аз лично бих предпочела да запаметя кой час на какво съответства — уточни Битърблу.

— Естествено — продължи да се кикоти Саф.

— Защо се смееш?

— Вече не бива да се изненадвам нито от думите, нито от постъпките ти, а, Искрице?

Гласът му прозвуча необяснимо нежно. Закачливо. Стояха един до друг. Главите им бяха сведени над часовника, пръстите й още докосваха дланта му. Внезапно тя разбра нещо — не с разума, а по въздуха, който издраска гърлото и я накара да потрепери, когато погледна насиненото му лице.

— А… Лека нощ, Саф — избърбори тя и се отдалечи бързо.