Кристин Кашор
Лазурна (16)

14.

В „Книга за шифрите“ имаше малко информация, която вече да не й е известна. Не беше сигурна дали защото я е чела, или просто защото различните видове шифри бяха част от ежедневието й. Личната й кореспонденция с Рор, Скай, с приятелите й от Съвета, дори с Хелда бе кодирана. Боравеше лесно с шифри.

Книгата разглеждаше историята на шифрите, изобретени преди векове от секретаря на сундерския крал, който един ден установил, че уникалните фигури от дърворезбата по стенната ламперия наброяват двайсет и осем, колкото били буквите от азбуката по онова време. Така на света се появил първият прост заместващ шифър — всяка фигура символизирала буква от азбуката. Системата работела успешно, докато някой не забелязал как кралският секретар се взира в стената и пише. Следваше идеята за разбърканата азбука — тя заменя истинската и изисква ключ за дешифриране. Битърблу използваше този метод с Хелда. Например ключът „СОЛЕН КАРАМЕЛ“. Първо, от него се отстраняваха повтарящите се букви — тоест, оставаше „СОЛЕНКРМ“. Второ, буквите от азбуката продължаваха от мястото, където свършваше ключът, като се прескачаха вече използваните букви и се започваше от А, след като се стигне до Я. Получената азбука: С, О, Л, Е, Н, К, Р, М, П, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ю, Я, А, Б, В, Г, Д, Ж, З, И, Й се използваше за написването на кодираното съобщение.

Тайното послание: „Пристигна писмо от лейди Катса“ изглеждаше така: „Чшмщъмехс чмщфц цъ укпнм тсъщс“.

Шифърът на Битърблу в писмата й до Рор започваше със същото условие, но действаше на няколко нива едновременно и използваше няколко азбуки в едно и също послание, като броят и редът им зависеха от променлива серия от ключове. В шифрованите си послания до Битърблу Скай вмъкваше ключовете така, че само тя да го разбере.

Битърблу бе поразена — до дъното на душата си — от Дарбата на Дийт. За пръв път осъзнаваше на какво е способен библиотекарят. Държеше го в ръцете си — възстановена книга, описваща дванайсетина различни видове шифри, илюстрирани с примери, повечето от които изглеждаха безсмислен низ от написани напосоки букви. Разбира ли всичко, което чете? Или запомня само външния вид на символите и как са разположени върху страницата?

В „Книга за шифрите“ нямаше кой знае какво за разучаване. И все пак тя четеше всеки ред, обмисляше го и се опитваше да съживи спомена как седи пред огъня с Ашен и разлиства книгата.

Успееше ли да намери време, Битърблу продължаваше да излиза нощем. В средата на септември Теди вече бе поукрепнал, седеше, дори се придвижваше с помощ от стая в стая. Един ден когато не печатаха нищо, Теди й показа как се работи с машината. Трудно се боравеше с миниатюрните шаблони на буквите.

— Бързо схващаш — похвали я Теди, докато се бореше с „и“, което не искаше да застане с главата надолу в матрицата.

— Не ме ласкай. Пръстите ми са непохватни като наденички.

— Вярно, но не се затрудняваш да подреждаш думите отзад напред. Тилда, Брен и Саф имат сръчни пръсти, но винаги разместват буквите и объркват огледалните. Ти не сгреши нито веднъж.

Битърблу сви рамене и ръцете й заработиха по-бързо с по-тежките букви — м-тата, о-тата и у-тата.

— Все едно използвам шифър. Част от мозъка ми се съсредоточава и превежда.

— Често използваш шифър, а, пекарке? — попита Саф, току-що влязъл през външната врата. Сепна я и тя изпусна едно „у“ на грешно място. — За тайните рецепти на дворцовата кухня?

 

 

Седмица по-късно една сутрин Битърблу изкачи стълбите до кулата, влезе и видя стража Холт, кацнал върху перваза на отворен прозорец. С гръб към стаята той се надвесваше надолу, уловил се небрежно за рамката.

— Холт! — извика тя в първия безразсъден момент, решила, че някой е паднал през прозореца и Холт гледа тялото. — Какво стана?

— О, нищо, кралице — отговори й спокойно той.

— Нищо ли? — изкрещя Битърблу. — Сигурен ли си? Къде са всички?

— Тиел е някъде долу — заизрежда той, все така надвесен рисковано през прозореца, с ясен и отчетлив глас, та да го чуе. — Дарби е пиян. Ранмуд е на среща в града, а Руд уточнява графика на съдиите от Дворцовия съд.

— Но… — сърцето на Битърблу бумтеше като чук и се опитваше да изскочи от гърдите й. Прииска й се да сграбчи стража и да го дръпне в стаята, но се страхуваше да не го хване неправилно и да го блъсне в бездната. — Холт! Слизай от там! Какво те прихваща?

— Питах се какво ще се случи, кралице — обясни той, надничайки надолу.

— Връщай се веднага в стаята — нареди му тя.

Холт сви рамене и скочи на пода точно когато Тиел влезе в кабинета.

— Какво има? — попита той, поглеждайки ту Битърблу, ту Холт. — Какво става тук?

— Питал си се какво ще се случи ли? — възмути се Битърблу, пренебрегвайки въпроса на Тиел.

— Не ви ли е чудно, кралице, какво ще се случи, ако скочите от висок прозорец? — поинтересува се Холт.

— Не! — извика Битърблу. — Не се чудя какво ще се случи! Знам какво! Ще се разбия на пух и прах. Ти — също. Дарбата ти е сила, Холт, нищо друго!

— Не смятах да скачам, кралице. — Нехайният му тон започваше да я вбесява. — Исках само да видя какво би се случило.

— Холт — процеди през зъби Битърблу, — забранявам ти, абсолютно ти забранявам да се качваш по первазите на прозорците и да гледаш надолу, питайки се какво ще се случи. Разбираш ли?

— Наистина! Опомни се, човече! — Тиел сграбчи Холт за яката и го повлече към вратата. Изглеждаха почти комично, понеже стражът бе по-едър от него, двайсет години по-млад и неизмеримо по-силен. Той обаче просто сви рамене и не оказа съпротива. — Спри да плашиш кралицата!

Съветникът отвори вратата и избута Холт навън. Затръшна я и се обърна към Битърблу.

— Добре ли сте, кралице?

— Не разбирам никого — призна отчаяно тя. — И нищо. Тиел, как да съм кралица на откачалки?

— Наистина необичайна приумица, кралице — съгласи се Тиел, взе куп харти от писалището си, изпусна ги на пода, вдигна ги отново и й ги подаде с мрачно лице и треперещи ръце.

— Тиел? Ранен ли си? — попита Битърблу, забелязала изпод ръкава му да се подава превръзка.

— Дреболия, кралице. Порязах се.

— Прегледа ли те лечител?

— Не е необходимо, кралице. Сам се оправих.

— Искам Мадлен да провери дали раната не се нуждае от шевове.

— Не се нуждае от нищо.

— Лечителят ще прецени, Тиел.

Тиел изопна рамене и се изправи в цял ръст.

— Заши я лечител, кралице — заяви той.

— Нима? А защо ми каза, че сам си се справил?

— Справих се, като отидох при лечител.

— Не ти вярвам. Покажи ми шевовете.

— Кралице…

— Руд! Помогни на Тиел да развърже бинта, за да видя шевовете — нареди тя на белокосия съветник, влязъл стаята, запъхтян от изкачените стъпала.

С доста учудено изражение Руд се подчини на нареждането. След миг тримата се втренчиха в дългия, диагонален прорез върху вътрешната страна на китката на Тиел и основата на дланта му. Изглеждаше умело зашит.

— Как го направи? — попита Руд, очевидно потресен.

— Счупено огледало — отвърна безизразно Тиел.

— Оставена без грижи, такава рана влече сериозни последствия — прецени Руд.

— Въпросната рана е свръх обгрижена — успокои го Тиел. — А сега ме извинете. Чака ме много работа.

— Тиел — обади се бързо Битърблу, чудейки се как да задържи вниманието му. Дали въпрос за името на реката ще подобри положението, или ще го влоши. — Името на река…

Взря се за миг в него, търсейки пролука в крепостта на лицето му, в стоманените ровове на очите му. Намери само необяснима, съкровена злочестина. Руд сложи длан върху рамото на Тиел и зацъка с език. Тиел се отърси от ръката му и застана до писалището си. Битърблу забеляза, че накуцва.

— Тиел? — реши да го попита друго.

— Да, кралице? — прошепна Тиел с гръб към нея.

— Знаеш ли от какво се прави хлябът?

След миг Тиел се обърна към нея.

— Мая, кралице, за да бухне — подхвана. — Брашното е основната съставка, мисля. Вода или мляко — продължи, набрал увереност. — Сол вероятно? Да ви намеря ли рецепта, кралице?

— Да, Тиел, ако обичаш.

Тиел тръгна да търси рецепта за хляб — нелепа задача за главен съветник на кралицата. Докато го наблюдаваше как изкуцуква през вратата, тя видя, че косата му е оредяла на темето. За пръв път го забелязваше и й се стори непоносимо. Помнеше Тиел с тъмна коса. Помнеше го самонадеян и уверен; помнеше го и съсипан и разплакан, объркан, окървавен на пода в стаята на майка й. Помнеше го по много начини, ала никога не бе мислила за него като за остаряващ мъж.

 

 

После тя се запъти към библиотеката, първо обаче спря в покоите си. Измъкна списъка със загадки от странната илюстрована книга, препрочете го, свъсила вежди, и предположи, че списъкът също е вид шифър, защото всяка част от него има значение, но още не го е разкрила. Борейки се с напиращите сълзи, усетила колко й е дотегнало от тревогите, а и от чудатостите и лъжите на хората, написа „ПРОКЛЯТИЕ“ с големи букви в долния край на листа — заключение, обобщаващо недоволството й от положението. Представи си колко благословено лесно щеше да е, ако списъкът наистина бе шифър, а „проклятие“ — ключ за разгадаването му.

По, помисли си, устремена към библиотеката и въоръжена със списъка. Тук ли си? Имам въпроси към теб.

В библиотеката писалището на Дийт беше празно, ако не броим котката, свита на кълбо, с изпъкнали гръбначни прешлени — остри и видими до един. Битърблу я заобиколи отдалеч. Защура се от стая в стая, докато най-сетне откри Дийт, застанал между два реда рафтове. Използваше празната полица пред него за плот и пишеше яростно. Запълваше страница след страница. Стигна до края на една, вдигна я, развя я да изсуши мастилото и я остави настрани, вече подхванал следващата. Битърблу се удиви с каква бързина пише. Дийт стигна края на страницата и веднага започна друга. Изписа и нея, взе нова, ала внезапно изпусна писалката, изправи се със затворени очи и заразтрива ръката си.

Битърблу прочисти гърло. Дийт подскочи и впи в нея ококорените си разноцветни очи.

— А, кралице… — сви устни като човек, забелязал дупка в ябълката, който констатира: „А, червеи“.

— Дийт, имам списък с въпроси — Битърблу размаха листа пред него. — Искам да разбера дали ти, като мой библиотекар, знаеш отговорите или как да ги открия.

По лицето на Дийт се изписа отвратено изражение, сякаш го отклонява от истинската му работа. Разтърка пак ръка и тя си пожела мълком схванатите мускули да го стягат като менгеме. Накрая той се пресегна без предупреждение и грабна листа.

— Хей! — стресна се Битърблу. — Върни ми го!

Той го погледна отпред и отзад и й го подаде, без дори да вдига очи, втренчени в празното пространство. Сбърчи замислено чело и Битърблу си спомни с тревога, че прочете ли нещо, Дийт го запомня завинаги. Тя препрочете двете страници отново, опитвайки се да прецени щетите.

— Немалко въпроси, кралице, са доста общи — отбеляза Дийт, продължавайки да се взира във въздуха. — Например „Защо всички са шантави?“. И въпросът защо навсякъде се натъквате на липсващи части от…

— Дойдох да те попитам друго — прекъсна го сприхаво Битърблу. — Дали знаеш какво е правел Лек и кой ме лъже?

— Колкото до въпроса за причините да откраднеш водоливник, кралице — продължи Дийт, — престъпността е естествено проявление на човешката природа. Всички сме отчасти светлина и отчасти сянка…

— Дийт, не ми губи времето — предупреди го Битърблу.

— „Проклятие“ въпрос ли е, Ваше Величество?

Битърблу усети как всеки момент ще направи нещо непростимо — ще се засмее. Прехапа устни и смени тона.

— Защо ми даде онази карта?

— Карта ли, кралице?

— Малката, от мека кожа — напомни му Битърблу. — Защо щом работата ти е толкова важна и не търпи отлагане, дойде лично в кабинета ми да я донесеш?

— Защото принц По ме помоли, кралице — отговори Дийт.

— Разбирам. И?

— Какво „и“, кралице?

Битърблу зачака търпеливо, вперила очи в неговите.

Най-сетне той отстъпи.

— Нямам представа дали някой ви мами и кой е той, кралице. Не виждам друго обяснение, освен естествената склонност на човека да лъже. А ако ме питате какво е правил тайно крал Лек, редно е вие да знаете по-добре от мен. Виждали сте го по-често.

— Не съм посветена в тайните му.

— Нито пък аз, кралице, а вече споменах, че не знам да е оставил писмени свидетелства, документирани лично от него или от другиго.

Не искаше да доставя на Дийт удоволствие, показвайки му колко я е разочаровал. Понечи да се обърне, за да не види лицето й.

— Известен ми е отговорът на първия въпрос, кралице — уведоми той гърба й.

Битърблу се закова на място. Първият въпрос бе: „Кои са «приближените» ми?“.

— Въпросът съвсем очевидно е свързан с думите, написани на втората страница, нали, кралице?

Думите на Теди.

— Да — Битърблу се обърна отново към него.

— „Надявам се малката кралица да е в безопасност без теб днес, понеже приближените й са ловки като теб“ — издекламира Дийт. — „Научиш ли се веднъж да режеш и шиеш, възможно ли е да го забравиш с времето? Дори да е времето на Лек? Притеснявам се за нея. В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?“. Пред някой от лечителите ви ли са изречени тези думи, кралице?

— Да — прошепна Битърблу.

— Да предположа ли тогава, кралице, че сте в неведение как преди четирийсетина години, преди Лек да се възкачи на трона, съветниците ви Тиел, Дарби, Ранмуд и Руд бяха брилянтни млади лечители?

— Лечители! Обучени лечители?

— После Лек уби стария крал и кралицата — продължи Дийт, — короняса се и назначи лечителите за съветници, вероятно с надежда да застане между тях и медицинската им професия. Думите значат, че лечителят си остава лечител — преди четирийсет години и сега. Тоест, вие сте в безопасност в обкръжението на „приближените си“, кралице, дори когато официалните ви лечители не са на разположение.

— Откъде знаеш?

— Не е тайна, кралице, за всеки, който си спомня. Медицинските наръчници, написани от Тиел, Дарби, Ранмуд и Руд, когато са били студенти по медицина, опресняват паметта ми. Съдейки по тях, четиримата са били многообещаващи лечители.

Битърблу си спомни как преди малко Руд и Тиел се взираха в раната на Тиел. Спомни си спора с Тиел, който първо заяви, че сам е превързал раната си, а после — как я е зашил лечител.

И двете ли твърдения бяха верни? Би ли успял да я зашие сам? А после да скрие умението си от нея, както я е заблуждавал открай време?

— Съветниците ми са били лечители… — повтори гласно тя, обзета от внезапна умора. — Защо Лек е избрал лечители за политически съветници?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна припряно Дийт. — Знам само, че го е направил. Искате ли да прочетете медицинските наръчници, кралице?

— Да — кимна тя без особен ентусиазъм.

В същия момент между рафтовете изникна По, понесъл котката и — удивително! — шепнейки гальовно в дрипавата й козина.

— Дийт, Обичливко мирише чудесно днес. Къпал ли си го?

— Обичливко? — поразена, Битърблу се втренчи в Дийт. — Котката се казва Обичливко? Не можа ли да й измислиш по-иронично име?

Дийт изсумтя презрително. Пое нежно Обичливко от ръцете на По, събра листовете си и се отдалечи с отсечена крачка.

— Не бива да обиждаш котките на хората — укори я меко По.

Битърблу разтърка плитките си, все едно не го чува.

— Благодаря ти, че дойде, По. Ще ми помогнеш ли?

— Вероятно. Какво си намислила?

— Два въпроса за двама души — обясни Битърблу.

— Да? За Холт ли? — предположи По.

Битърблу въздъхна леко.

— Искам да разбера какво го е прихванало. Попитай го защо днес беше кацнал върху перваза на прозореца ми и виж как ще почувстваш отговора му.

— Кацнал ли? Как така?

Битърблу отвори съзнанието си да му покаже спомена.

— Хм. Странно наистина — съгласи се По и очите му заблестяха кротко. — Не си сигурна какъв въпрос искаш да задам на Тиел?

— Да — призна тя. — Обърква ме. Непредсказуем е. Лесно се разстройва, а днес имаше ужасна рана на ръката. Настоях за обяснение, но той ми отговаряше уклончиво.

— Сигурен съм, че е загрижен за теб, Бръмбарче. Ако имаш обаче основателна причина да се съмняваш в благонадеждността му, ще му задам цяла книга с въпроси, независимо дали искаш, или не.

— Всъщност му се доверявам — сбърчи чело Битърблу. — Просто ме тревожи, а не съм сигурна защо.

По извади малка кесия от джоба си и я отвори. Битърблу бръкна в нея и си взе ментово драже с шоколадова глазура.

— Научих, че Данзол има роднини и приятели в Естил, Бръмбарче. Какво мислиш? — попита я По, докато се клатеше напред-назад и смучеше дражето си.

— Мисля, че е мъртъв и няма значение — отвърна глухо Битърблу.

— Има значение — възрази По. — Ако е смятал да те продаде на някого в Естил, значи имаш врагове там и това е важно.

— Да — въздъхна Битърблу. — Знам.

— Знаеш, но ти е все едно.

— Не ми е все едно, По. Просто са ме налегнали и други грижи. Ако е възможно…

— Да?

— Питай Тиел защо куца.