Кристин Кашор
Лазурна (17)

15.

На другия ден Битърблу намери доказателство, за да убеди Саф колко е полезна.

Беше в библиотеката — отново — и се чудеше колко ли пъти ще й се отдава да напуска работното си място и да се крие в нишата, преди съветниците й да изгубят напълно търпение. Върху масата пред нея на високи купчини бяха натрупани двеста четиридесет и четири ръкописа, увити в мека кожа и завързани с меки кожени върви. Под вървите Дийт бе пъхнал картонче със заглавието на книгата, автора, датата на първото издание, датата на унищожаването и датата на възстановяването. Битърблу разместваше ръкописите и ги пренареждаше, за да прочете всички заглавия. Книги за монсийските обичаи и традиции, за монсийските празници, съвременна монсийска история преди управлението на Лек. Книги от философи, претеглящи достойнствата на монархията и републиката. Медицински книги. Странен биографичен справочник за Даровити, прославили се като укриватели на Дарбата си, преди истината да излезе наяве.

Затрудняваше се да избере откъде да започне. Трудно ми е, защото не знам какво търся, помисли си тя и в същия миг откри нещо. Не голяма мистерия, а дреболия, но важна. Сграбчи я, удивена как изобщо я е намерила. „Традиционни монсийски целувки“.

Заглавието бе в списъка, показан й от Саф — описа на откраднатото, което той се опитваше да върне на хората на Данзол. И ето я книгата — цяла-целеничка пред нея, оживяла отново.

Защо да не я разгледам, рече си тя и развърза ръкописа. Разчисти място върху слънчево петно, седна и зачете.

* * *

— Кралице.

Битърблу подскочи, вглъбена в описанието на четирите монсийски празника на тъмнината и светлината — пролетното и есенното равноденствие и зимното и лятното слънцестоене. Знаеше, че около датата на зимното слънцестоене се чества завръщането на светлината, ала очевидно преди Лек в Монсий бяха празнували и четирите явления. Хората обличали ярки дрехи, украсявали лицата си с боя и се целували, както повелявала традицията. Въображението на Битърблу се бе потопило в частта с целуването. Ето защо не се зарадва да види киселото лице на Дийт.

— Да? — подкани го тя.

— Съжалявам, но се оказа, че не мога да ви предоставя медицинските наръчници на съветниците ви, кралице.

— Защо?

— Липсват, кралице — натърти той всяка сричка.

— Липсват ли? Как така?

— Няма ги на мястото им, кралице, и сега ще се наложи да ги търся, вместо да върша по-важната си работа.

— Хм — сви устни Битърблу, обзета от ненадейно недоверие към него.

Наръчниците едва ли бяха съществували някога. Прочел въпросите й, Дийт вероятно бе съчинил цялата история, за да се позабавлява. Надяваше се опасенията й да са безпочвени, разбира се, понеже той твърдеше, че възстановява точно истините, заличени от Лек.

Следващият път, когато Дийт я стресна, Битърблу бе задрямала, подпряла буза върху „Традиционните монсийски целувки“.

— Кралице?

Битърблу ахна сепнато, изправи се твърде бързо и вратът й се схвана. О… Къде…

Сънуваше. Събуди се, ала сънят избяга, както имат навик да правят сънищата, и тя се опита да го улови — майка й бродира, чете. И двете едновременно? Не, Ашен бродираше, пръстите й се стрелкаха като светкавици, а Битърблу четеше на глас от книга, избрана от нея — трудна книга, но омайваща в моментите, когато я разбираше. Лек обаче влезе в стаята и я попита какво чете, изслуша обяснението й, засмя се и я целуна по бузата, врата и гушката. Взе книгата и я хвърли в огнището.

Да. Спомни си унищожението на „Книгата за шифрите“.

Битърблу избърса с длан гърлото си, все едно е мръсно. Разтри схванатите мускули на врата си, леко замаяна от избледняващия сън и с чувството, че не е съвсем на този свят.

— Сега пък какво има, Дийт?

— Извинете, че прекъснах дрямката ви, кралице — каза той, втренчен във върха на носа си.

— О, не ми го натяквай, Дийт.

Той прочисти шумно гърло.

— Кралице, ще продължавате ли да препрочитате книгите от детството си? Ако възнамерявате, донесъл съм сборник с небивалици за чудодейно изцеляване.

— Написани от Лек?

— Да, кралице.

Битърблу изопна рамене и затършува из книгите върху масата, търсейки двете медицински книги, възстановени от Дийт. Те не бяха небивалици, а истински.

— Значи е унищожавал медицински книги, а ми е давал да чета другите?

— Щом съществуват в ума ми, кралице, не са унищожени — обиди се Дийт.

— Разбира се — въздъхна тя. — Добре. Ще намеря време да я прочета. Колко е часът? Ще се връщам в кабинета си, преди да дойдат да ме търсят.

С влизането в големия двор обаче, Битърблу видя Гидън. Седеше на ръба на фонтана, подпрял се с лакти върху коленете. Разговаряше непринудено с жена, която подкастряше с градински ножици хълбоците на коня храст. Даян — главната градинарка. Недалеч от тях Фокс се крепеше върху високите клони на дърво и подрязваше цъфнал бръшлян, сипейки дъжд от потъмнели, съсухрени листа.

— Фокс, работиш навсякъде, а? — подвикна Битърблу, проточила врат над купчината книги и листове в ръцете й.

— Където съм необходима, кралице — примижа срещу нея Фокс с разноцветните си сиви очи и блеснала под листата коса. Усмихна й се.

Зеленият кон, който Даян оформяше, се издигаше от основата на два храста, засадени близо един до друг. Разцъфнал бръшлян се виеше около гърдите му и се спускаше надолу по краката му.

— Не ставайте — Битърблу възпря Даян и Гидън, но той вече се бе изправил и протегнал ръце да поеме товара й. — Добре, ето — тя му подаде двете медицински книги, а после седна да прибере страниците на „Традиционни монсийски целувки“ на сигурно място в кожената им подвързия. — Кой направи зелените скулптури? Ти ли, Даян? — попита тя, поглеждайки към коня, който изглеждаше наистина внушително.

— Не, градинарят на Лек, кралице — отвърна сухо Даян. — По идея на Лек. Аз просто ги поддържам.

— Не си ли била градинарка на Лек?

— Баща ми беше градинар на Лек, кралице. Мъртъв е — Даян изохка, стана и тръгна към зелена статуя на мъж с цъфнала в синьо коса в другия край на двора.

— Е, винаги е приятно да чуеш, че и бащата на някой друг е убит — смути се Битърблу.

— Отнесе се грубо към теб — отбеляза извинително Гидън и седна до нея.

— Не прекъснах важен разговор, надявам се.

— Не, кралице. Разказвах й за родния си дом.

— Мидлънските равнини, нали?

— Да, кралице, на запад от града на Ранда.

— Красиво ли е там?

— Така мисля, кралице. Любимата ми земя във всички седем кралства — той се облегна назад и по лицето му пробяга усмивка.

Чертите му се преобразиха и внезапно в съзнанието й изплуваха приятните традиции на монсийските празници. Почуди се дали Гидън дели постелята на жена, или на мъж тук, в двореца й. Поруменяла, попита припряно:

— Как напредва работата ви?

— Добре. — Гидън сниши глас и повдигна многозначително вежди към дървото, където Фокс продължаваше да почиства изсъхналите цветове и листа. Бълбукането на фонтана заглушаваше думите му. — Ще изпратим някого през тунела на Пайпър, за да се свържем с естилските бунтовници, които поискаха помощ. Възможно е да има и втори тунел в източните естилски планини, близо до мястото, където е разквартирувана една от армиите на Тигпен. Ще проверим дали наистина съществува. Обхождан е в двата края, но явно никой не го е изминавал целият.

— Катса? — предположи Битърблу. — Или По?

— Катса ще търси във втория тунел. По или аз, а най-вероятно и двамата ще тръгнем по първия да установим контакт.

— По няма ли да привлече внимание, ако се появи ненадейно в Естил, започне да се среща с простолюдието и да задава очебийни въпроси? Той е като светещ лиенидски паун, нали?

— Невъзможно е да се дегизира — съгласи се Гидън. — Но и умее да се промъква незабелязано. И притежава странна способност да развързва езиците на хората — добави той с многозначителен тон, който накара Битърблу да се втренчи за момент в дланите си, вместо в очите му, страхувайки се какво ще издаде погледът й.

Порица мислено По. Та Гидън се излага на опасност редом с теб. Не е ли редно да знае каква Дарба притежава приятелят му? Мислиш ли, че някой ден няма да разбере? И че когато разбере, няма да се наскърби? После закри лице с длани и зарови пръсти в косата си.

— Добре ли си, кралице?

Не беше добре; прималя й не от лъжите на По, а от нейните.

— Гидън, ще те подложа на експеримент, който не съм пробвала с другиго.

— Чудесно — кимна ведро той. — Налага ли се да нося шлем?

— Вероятно — усмихна се тя, — ако в експеримента участваше Катса. Аз просто искам да има един човек, пред когото да не изричам лъжа. Отсега нататък този човек ще си ти. Дори няма да ти отговарям уклончиво. Ще ти казвам истината или няма да казвам нищо.

— Ха! — Гидън се почеса по главата. — Ще си измисля много нетактични въпроси.

— Не злоупотребявай. Не бих ти предложила, ако имаше навик да задаваш нетактични въпроси. Добре е също, че не си ми съветник, братовчед или прислужник. Понеже не си и монсиец, нямаш морален дълг да се замесваш в делата ми. А и не смятам, че ще споделяш с По всичко, което ти казвам.

— Даже не бих помислил да споделям чутото с По.

От съвършено нехайния тон на Гидън косъмчетата по тила й настръхнаха._По_, изрече мълком тя, кажи му каквото вече знае.

— Разбирам, кралице — продължи Гидън. — Възприемам доверието ти като дар, защото не съм го заслужил. Обещавам да пазя ревностно в тайна всичко, което решиш да разкриеш пред мен.

— Благодаря, Гидън — отвърна поласкана тя и заподръпва вървите на „Традиционните монсийски целувки“ с пълното съзнание, че е време да стане, защото някъде Ранмуд кипи от гняв, а Тиел се претоварва с работа, за да навакса с изоставените от нея документи. — Гидън…

— Да, кралице.

Глупаво е да се доверяваш, помисли си тя. Защо всъщност реших да му се доверя? Несъмнено защото работи за Съвета и умее да избира приятели. Ала не е ли и заради гласа му? Обичам да го слушам. Харесва ми дълбокият тембър, с който произнася: „Да, кралице“.

Тя издаде звук — наполовина изсумтяване, наполовина въздишка. После, преди да успее да изрече въпроса си, Ранмуд изскочи от голямото преддверие, видя я и тръгна към нея.

— Кралице! — възкликна рязко и се надвеси над нея, принуждавайки я да извие врат нагоре, за да го погледне. — Отсъствате недопустимо дълго от кабинета си в работно време!

Днес съветникът й изглеждаше много сигурен в себе си, прокарвайки окичените си с пръстени ръце през тъмната коса, която изглежда не възнамеряваше да олисява.

— Нима? — присви коварно очи Битърблу.

— Боя се, че не съм снизходителен колкото Тиел — усмихна й се той. — Днес и Дарби, и Руд са неразположени, а на връщане от града ви намирам да бърборите с приятели, да се припичате на слънце и да разлиствате прашни стари ръкописи. С Тиел изнемогваме заради занемарената ви работа, кралице. Разбирате ли ме?

Битърблу подаде „Монсийските традиционни целувки“ на Гидън и се изправи, като принуди Ранмуд да отскочи назад, за да не се сблъскат. Разбра го, долови и обидния му високомерен тон. Не й хареса и как очите му обхождат книгите в ръцете на Гидън — сякаш всъщност не ги смята за безобидна отживелица, а ги преценява и не одобрява видяното.

Прииска й се да му каже, че дори дресирано куче е способно да навакса занемарената от нея работа. Прииска й се да му обясни, че някак си — по начин, който не е в състояние нито да обоснове, нито да оправдае — времето извън кабинета й е също толкова важно за кралството, колкото очакващите я в кулата харти, разпоредби и закони. Някакъв инстинкт обаче й подшушна да не споделя мислите си. За да защити книгите, които Гидън притискаше до гърдите си.

— Ранмуд, подочух, че си ловък манипулатор. Постарай се да ме убедиш да те харесам — каза му тя вместо това. — Аз съм кралицата. Животът ти ще бъде по-спокоен, ако те харесвам.

Изненадата на Ранмуд я изпълни със задоволство. Той замръзна с вдигнати вежди и устни, оформили „о“. Приятно й стана да види глупавото му изражение и как се бори да възвърне достолепното си самомнение. Най-сетне той просто се върна в двореца.

Битърблу седна отново до Гидън, който се мъчеше не съвсем успешно да прикрие усмивката си.

— Преди да дойде Ранмуд, се канех да ти задам неприятен въпрос — призна Битърблу.

— Целият съм в слух, кралице — окуражи я Гидън, продължавайки да се бори с лицето си.

— Хрумва ли ти причина Лек да избере четирима лечители за съветници?

Гидън се замисли.

— Ммм… да.

— Кажи ми. Едва ли ще ме изненадаш — подтикна го тъжно тя.

— Е, всички знаят как Лек се е отнасял с животните. Наранявал ги, изчаквал раните им да зараснат и пак ги намушквал. Ами ако е изтезавал и хора по същия начин? Колкото и противно да изглежда, щом политиката му е включвала такива методи, изглежда логично да са му необходими лечители.

— Лъжат ме — прошепна Битърблу. — Твърдят, че не знаят какво е вършел тайно, но ако са лекували жертвите му, са виждали ясно злодеянията му.

Гидън замълча.

— Твърде болезнено е да обсъждаш някои теми — констатира тихо той.

— Знам, Гидън, знам. Би било жестоко да ги разпитвам. Но как да помогна на хората си, при положение че не разбирам какво се е случило тогава? Не е ли ясно колко ми е необходима истината?