Кристин Кашор
Лазурна (15)

13.

Сутринта Битърблу извади списъка си от книгата и го прочете за кой ли път. Бе отговорила на някои въпроси, а други оставаха загадка.

Думите на Теди. Кои са „приближените“ ми? Какво означава „рязане“ и „шиене“? В опасност ли съм? Чия жертва съм?

Думите на Данзол. Какво е ВИДЯЛ? Какво се опитваше да ми каже?

Описът на Дарби. Излъга ли ме, че водоливниците никога не са били там?

По-общи загадки. Кой нападна Теди?

Неща, които видях с очите си. Защо Източният град се разпада, ала е украсен? Защо Лек толкова старателно е декорирал замъка?

Какво е правел Лек? Изтезавал животни. Похищавал хора и те изчезвали. Режел. Опожарявал печатници. (Строял мостове. Преустроил двореца.) Всъщност как да управлявам кралството си, след като нямам представа какво се е случвало по времето на Лек? Как да науча от какво се нуждаят поданиците ми? Как да разбера повече? В стаите за истории?

Спря до тук. Снощи срещата на приятелите й я бе довела в най-голямата стая за истории в кралството. Ами ако има още книги като „Книга с истински неща“, която бе намерила, и те й проговорят? Възможно ли е някои да докоснат паметта й и да запълнят дълбоките пропасти от безсмислие? Дали ще научи повече за Лек? Ако разбере какво е правил и защо, по-лесно ще си обясни постъпките на хората сега.

Добави още два въпроса в списъка си: Защо навсякъде има толкова много липсващи части от мозайката? Ще намеря ли отговори в библиотеката?

Катса я измъкна от леглото за тренировката със сабя и тя откри, че е довела не само Бан и Рафин, а и Гидън и По. Всички чакаха в дневната на Битърблу и похапваха от закуската й, докато се облича. Гидън, кален и в омачканите дрехи от снощи, явно бе скитосвал до зори. Строполи се на дивана и мигновено заспа.

Рафин и Бан дремеха, облегнати на стената и един на друг. Без да подозира, че го наблюдава един дребен, любопитен свидетел, Рафин целуна сънено Бан по ухото.

Битърблу се беше питала неведнъж за тях двамата. Приятно бе нещо в света й да се изясни. Особено щом е хубаво нещо.

 

 

— Тиел, помниш ли лудия инженер с дините? — попита тя в кабинета си по-късно сутринта.

— Айвън ли, кралице?

— Да, Айвън. Вчера, на връщане от процеса за убийството, подочух разговор, който ме притесни. Очевидно Айвън отговаря за обновяването на Източния град, но прави налудничави, безполезни неща. Някой ще провери ли? Останах с впечатление, че има опасност сградите да рухнат и прочее.

— О… — Тиел седна на най-близкия стол и разтърка разсеяно чело.

— Добре ли си, Тиел?

— Простете, кралице. Чувствам се отлично. Проблемът с Айвън е ужасно недоглеждане от наша страна. Веднага ще се погрижим.

— Благодаря — тя го погледна колебливо. — Къде ще ходя днес? Пак в съда ли? Или ще се впусна в ново приключение?

— Днес няма нищо интересно в съда, кралице. Нека помисля каква друга задача извън кабинета да ви предложа…

— Не е необходимо, Тиел.

— О? Да не би да изгубихте пътешественическата си страст, кралице? — попита обнадеждено той.

— Не. — Тя стана. — Отивам в библиотеката.

 

 

Обичайният начин за влизане в библиотеката бе през северния вестибюл на големия двор, който водеше право до вратите й. В първата зала имаше стълби към галерии с парапети, свързани с мостове. Безчет високи рафтове с книги прорязваха светлината, струяща през прозорците като тъмни дървесни стволове. В слънчевите снопове, нахлуващи през високите прозорци, танцуваха прашинки. Както предишната нощ, доловила познато чувство, Битърблу се завъртя в кръг, опитвайки си да си спомни.

Защо толкова отдавна не бе идвала тук? Кога спря да чете, ако не броим хартите и докладите, прекосяващи писалището й? Когато стана кралица и съветниците поеха грижата за образованието й ли?

Мина край бюрото на Дийт, покрито с листове и една спяща котка — най-кльощавото, най-окаяното създание, което Битърблу бе виждала. То вдигна посивялата си глава и й изсъска.

— С Дийт сигурно се спогаждате чудесно — предположи Битърблу.

Множеството стъпала — по едно-две тук-там — изглежда представляваха част от интериора на библиотеката. Колкото по-навътре влизаше, по толкова повече стълби се катереше или спускаше. Сред дълбините на рафтовете пейзажът ставаше по-тъмен и по-прашен. Накрая се наложи да се върне и да вземе фенер от стената, за да осветява пътя. Стигна до ниша, където мъждукащи лампи стърчаха от стените върху дълги подпори. Вдигна ръка и прокара пръст по резбования ръб на дървения рафт до нея. После осъзна, че дърворезбата всъщност е любопитно оформен надпис с едри, разлети букви: „Истории и открития в Монсийския Изток“.

— Кралице? — проговори някой зад нея.

Беше се замислила за стаите за истории, където разказваха за странни планински създания. Озъбеното лице на библиотекаря й я върна безцеремонно в действителността.

— Дийт…

— Да ви помогна ли да намерите каквото търсите, кралице? — предложи Дийт с осезаемо неуслужлив тон.

Битърблу се взря в очите му — зелено и пурпурно — мятащи враждебни искри.

— Неотдавна видях тук книга, която си спомних, че съм чела като малка — обясни тя.

— Не се учудвам, кралице. Насърчаваха ви да посещавате често библиотеката — и баща ви, и майка ви.

— Така ли? Дийт, откакто съм се родила ли отговаряш за библиотеката?

— От петдесет години се грижа за библиотеката, кралице.

— Има ли книги, разказващи за управлението на Лек?

— Нито една. Доколкото знам, Лек не пазеше архиви.

— Добре тогава. Да се съсредоточим върху последните осемнайсет години. На колко бях, когато започнах да идвам тук?

— На около три, кралице — изсумтя Дийт.

— И какви книги четях?

— Главно баща ви насочваше интересите ви, кралице. Избираше ви всякакви книги. Истории, написани от него, истории от други автори, дневници на монсийски изследователи, наръчници за монсийското изкуство. Някои държеше да прочетете непременно. Струваше ми доста усилия да ги намеря. Или той ги пишеше сам.

Думите му блещукаха като светлинки, които й убягват на косъм.

— Дийт, помниш ли точно заглавията?

Той започна да бърше с носна кърпичка праха по книгите на рафта пред него.

— Кралице, в състояние съм да ги изброя в реда, по който ги прочитахте, и да ви издекламирам съдържанието дума по дума.

— Не, Дийт. Искам да ги прочета отново — реши Битърблу. — Донеси ми онези, които е настоявал непременно да прочета, в реда, по който съм ги чела.

Навярно щеше да открие липсващите парченца от мозайката, започвайки от себе си.

 

 

През следващите няколко дни Битърблу четеше във всеки свободен момент и като будуваше до късно нощем, крадейки от съня си, успя да прегледа немалко книги, в които илюстрациите бяха повече от думите. Много от тях се вкопчваха в нея, докато разлистваше страниците, и се настаняваха в ума й по смътно познат начин, сякаш се чувстват удобно там, защото помнят как са идвали преди. Случеше ли се така, тя запазваше книгата в дневната си, вместо да я връща в библиотеката. Имаше две-три неразгадаеми като „Книгата с истински неща“. Повечето бяха образователни. Едната описваше с прости думи, изписани върху дебели кремави листове всяко от седемте кралства. Имаше цветна илюстрация на лиенидски кораб, яхнал вълна, нарисуван от птичия поглед на моряк върху платната — всички моряци на палубата под него имаха пръстени по ръцете и обеци на ушите, изобразени с най-микроскопичната четчица на света и с боя от истинско злато. Битърблу си спомни как като малка я препрочиташе отново и отново и колко я запленяваше рисунката.

Освен ако не я свързваше с пътешествието си на лиенидския кораб и с бягството от Лек, тя сякаш досягаше нещо уютно у нея. Колко потискащо бе да усеща близост, ала да е неспособна да открие къде се корени чувството. На всекиго ли се случваше, или бе специално наследство от Лек? Битърблу изгледа с присвити очи празните рафтове по стените на стаята, сигурна, че когато тук живееше майка й, те не бяха празни. Какви книги държеше Ашен там и къде бяха сега?

Цяла седмица библиотеката служеше на Битърблу като извинение да излиза от кабинета, понеже Руд нямаше интересни случаи в съдебната зала, а тя не искаше да инспектира дренажите с Ранмуд, да разглежда помещението, където Дарби складира документите, и прочее задачи, предложени й от Тиел.

На четвъртия ден влезе в библиотеката и свари котката да стои на стража пред входа. Създанието оголи зъби и дрипавата козина щръкна по гърба му, осеян със смесица от петна и ивици, които някак не подхождаха на тялото му. Все едно носеше палто с неточен размер.

— Библиотеката е моя — тропна с крак Битърблу.

Котката побягна уплашено.

— Имаш симпатична котка — каза Битърблу на Дийт, когато стигна до писалището му.

Дийт й протегна книга, стиснал я с два пръста, все едно вони.

— Какво е това? — попита Битърблу.

— Следващото четиво от опреснителното ви начинание, кралице. Истории, написани от вашия баща, краля.

След мимолетно колебание тя взе книгата. Излезе от библиотеката, неволно носейки я по същия начин, на известно разстояние от тялото си, а после я остави в най-далечния край на масата в дневната.

Успяваше да я поглъща на съвсем малки порции. Причиняваше й кошмари и се наложи да спре да я чете в леглото. За разлика от другите книги никога не я държеше върху нощната си масичка. Почеркът му с едри, леко килнати букви, й беше толкова познат, че сънуваше как всяка прочетена от нея дума е написана със същия почерк. Сънуваше и как вените й посиняват под кожата, издуват се и се извиват, оформяйки почерка му. Сънува и друго — Лек, надвесен като огромна стена над страниците, пише мятащи се и гърчещи се букви, ала опиташе ли се да ги прочете, се оказваше, че не са никакви букви. Този сън бе повече от сън — беше спомен. Веднъж Битърблу хвърли в огъня странните заврънкулки на баща си.

Лек разказваше обичайните фантасмагории — пъстроцветни летящи чудовища се разкъсват едно друго; пъстроцветни чудовища в клетки пищят кръвожадно. Някои истории обаче бяха истински. Беше писал за Катса! За счупени вратове и ръце, за отсечени пръсти; за братовчеда, който Катса бе убила неволно като малка. Историците описваха с нескрито благоговение способностите й. Битърблу потрепери при мисълта какво страхопочитание е изпитвал баща й към нещата, от които Катса толкова се срамуваше.

Имаше история и за жена с невероятна червено-златна розова коса; контролирала хората с отровното си съзнание и живеела самотно заради ненавистната си сила. Битърблу усети, че става дума за жената от гоблена в библиотеката, жената в бяло. В очите й обаче нямаше злост и ненавист. Успокояваха я, когато ги съзерцаваше. Или Лек я бе описал погрешно на художника, или той нарочно я бе променил.

Когато си лягаше вечер, понякога Битърблу се утешаваше с другия сън, който бе сънувала в къщата на Теди и Саф — тя е бебе в майчината прегръдка.

* * *

Едва след цяла седмица четене отново излезе в града. Опитваше се с книгите да прогони Саф от мислите си. Не успя. Двоумеше се за нещо, изпълващо я със смътна тревога, ала не бе сигурна какво е.

Върна се в печатницата не защото взе решение, а просто не се стърпя. Задушаваше се в стаята нощ след нощ, терзаеше се, задето не усеща досега на тъмните улици, а и Теди й липсваше.

Когато пристигна, Тилда работеше до пресата. Саф бе излязъл и я жегна леко разочарование. В задната стая Брен помагаше на Теди да изсърба купа с бульон. Битърблу забеляза колко блажено й се усмихва, когато обира капките от брадичката му. Почуди се какви чувства таи Теди към сестрата на Саф и дали тя ги споделя.

Брен проявяваше добросърдечна неотстъпчивост по отношение на вечерята.

— Ще изядеш всичко — заяви тя, когато Теди се размърда, завъздиша и извърна лице от супата — трябва да се обръснеш — отбеляза после. — С брадата приличаш на труп.

Не особено романтични думи, но Теди се усмихна широко. Брен също се усмихна, стана и го целуна по челото. После отиде в печатницата при Тилда и ги остави сами.

— Теди, преди ми каза, че пишеш книга с думи и книга с истини. Бих искала да прочета книгата с истини.

Теди се усмихна отново.

— Истините са опасни.

— Защо тогава ги записваш в книга?

— За да ги уловя между страниците и да не изчезнат — обясни Теди.

— Щом са опасни, не е ли по-добре да изчезнат?

— Изчезнат ли истините, оставят празни пространства, и те също са опасни.

— Твърде поетично се изразяваш, Теди — въздъхна Битърблу.

— Ще ти отговоря по-просто — кимна той. — Няма как да ти дам да прочетеш книгата ми с истини, защото още не съм я написал. Засега е само в главата ми.

— Ще ми обясниш ли поне какво представляват истините? За Лек ли се отнасят? Знаеш ли какво е направил с всички похитени хора?

— Искрице, мисля, че единствено похитените знаят. А тях ги няма — отвърна Теди.

В магазина се надигнаха гласове. Вратата се отвори, изпълни стаята със светлина и Саф влезе вътре.

— О, чудесно! — втренчи се в масичката до леглото. — Натъпка те с опиати и започна да те разпитва, нали?

— Наистина донесох лекарства. — Битърблу бръкна в джоба на пелерината. — Да облекчат болката ти.

— Или като подкуп? — предположи Саф и изчезна в малката ниша, която служеше за кухня. — Изгладнял съм като вълк — извика той и последва шумно дрънчене.

След миг подаде глава и помоли съвсем искрено:

— Искрице, благодари на Мадлен. Предай й, че не бива да отказва да й плащаме. Няма да се разорим.

Битърблу вдигна показалец пред устните си. Теди спеше.

 

 

По-късно Битърблу седеше до масата със Саф и го гледаше как маже сирене върху хляб.

— Дай на мен — протегна ръка, забелязала как стиска зъби.

— Ще се справя — поклати глава той.

— Аз също. И няма да ме боли.

Освен това беше начин да ангажира ръцете и ума си с нещо. Твърде много й харесваше Саф, седнал пред нея, насинен и дъвчещ. Харесваше й твърде много да е в тази стая и да му се доверява и същевременно да не му се доверява, готова да го излъже, ала и да му каже истината. Чувствата й не бяха разумни.

— Гложди ме любопитство какво печатат Брен и Тилда всяка нощ и защо не бива да го виждам.

Той й протегна ръка.

— Какво? — попита подозрително тя.

— Подай ми ръка.

— Защо?

— Искрице, страхуваш се да не те ухапя ли?

Дланта му бе широка и мазолеста като всяка моряшка ръка, която бе виждала. Носеше пръстен на всички пръсти не красиви и тежки като на По, не благороднически накити, но все пак от истинско лиенидско злато като обеците на ушите му. Лиенидите не се скъпяха в това отношение. Бе протегнал очаквателно ранената си ръка и сигурно го болеше.

Тя му подаде своята. Той я улови с двете си длани и я огледа извънредно старателно, прокарвайки върха на палеца си по всичките й пръсти, по кокалчетата, по ноктите й. Бе свел луничавото си лице и тя се почувства уловена натясно между горещината на дъха му и горещината на кожата му. Вече не искаше да отдръпне ръка. Той обаче се изправи и я пусна.

— Какво ти щукна? — тя съумя някак да вмъкне сарказъм във въпроса.

Той се ухили.

— Имаш мастило под ноктите, пекарке, а не брашно. Дланта ти мирише на мастило. Лоша работа! Ако миришеше на брашно, щях да ти кажа какво печатаме.

— Лъжите ти обикновено не са толкова очевидни — изсумтя тя.

— Искрице, не те лъжа.

— Нима? Никога нямаше да ми кажеш какво печатате.

— А твоята ръка никога не мирише на брашно — усмихна се той.

— Не, разбира се, понеже съм месила хляб преди двайсет часа!

— От какво се прави хлябът, Искрице?

— Каква е Дарбата ти? — отвърна на удара с удар Битърблу.

— О, сега накърняваш чувствата ми — провлече той, без да изглежда ни най-малко посърнал. — Казах го вече и ще повторя — не те лъжа!

— Това не значи, че ми казваш истината.

Той се облегна удобно назад, усмихна се, сви ранената си ръка пред гърдите и задъвка нов залък хляб.

— Защо криеш за кого работиш?

— Защо криеш кой нападна Теди?

— Кажи ми за кого работиш, Искрице.

Битърблу внезапно се натъжи и отчая от всички недомлъвки и неудържимо й се прииска да преодолее своенравието, с което заобикаляше въпросите й.

— Работя за себе си, Саф. Работя сама. Интересува ме истината и имам влиятелни приятели и възможности. Не ти вярвам, но няма значение. Не мисля, че постъпките ти са причина да враждуваме. Искам да разбера какво знаеш. Ако споделяш с мен, ще ти помогна. Ще си сътрудничим.

— Обиждаш ме, ако смяташ, че ще приема толкова смътно предложение.

— Ще ти донеса доказателство — обеща Битърблу; нямаше представа какво има предвид, ала отчаяно вярваше, че ще го измисли. — Ще те убедя, че съм в състояние да ти помогна. А и вече съм ти помагала, нали?

— Не допускам да работиш сама, но, мътните го взели, не се сещам за кого работиш. Замесена ли е майка ти? Знае ли, че излизаш нощем?

Битърблу се замисли как да отговори.

— Ако знаеше, не съм сигурна как щеше да го приеме — отрони най-сетне с нотка на отчаяние.

За миг меките и ясни пурпурни очи на Сапфайър се втренчиха съсредоточено в нея. Тя срещна погледа му, а после отвърна глава, обзета от желание да не е толкова податлива пред хора, които изглеждаха някак по-живи, по-дишащи, по-пламенни от други.

— Дали ако доказателството ти ни убеди да ти вярваме, с теб ще започнем да разговаряме по-прямо? — почуди се Саф.

Битърблу се усмихна.

Саф грабна още едно парче хляб, скочи на крака и кимна към вратата на печатницата.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Няма нужда.

— Приеми го като отплата за лекарствата, Искрице — залюля се на пети той. — Ще те заведа невредима при майка ти.

Жизнеността и думите му твърде често извикваха в съзнанието й представи за желаното, което не може да има. Нямаше как да отхвърли предложението му.

 

 

С дълбоко облекчение остави историите на Лек и премина към дневниците на Грела — древния монсийски изследовател. Книгата бе озаглавена „Тежката експедиция на Грела до извора на ХХХХХ“. Името на реката — Дел, както подсказваше контекста — бе заличено навсякъде. Странно.

Един ден в средата на септември тя влезе в библиотеката и видя Дийт да пише, седнал зад писалището си. Свита до лакътя му, котката я изпепели с очи. Битърблу спря пред тях и Дийт побутна нещо към нея, без да вдига глава.

— Следващата книга? — предположи тя.

— Какво друго, кралице?

Попита, защото свитъкът й заприлича по-скоро на купчина листове, увити в груба кожа и завързани с връв. После забеляза картончето, пъхнато под кожената връв: „Книга за шифрите“.

— О! Помня я! — Косъмчетата по тялото на Битърблу внезапно настръхнаха. — Татко наистина ли ми я е давал?

— Не, кралице. Реших, че ще ви е приятно да прочетете книга, избрана за вас от майка ви.

— Да! — Битърблу развърза връвта. — Помня как я четяхме с мама. „Така ще заострим ума си“, казваше. Но… — Битърблу прелисти объркано изписаните на ръка страници. — Не четяхме от тази книга. Онази имаше тъмна корица и беше напечатана. Какво е това? Не познавам почерка?

— Моят е, кралице — обясни Дийт, продължавайки да пише.

— Защо? Ти ли си авторът?

— Не.

— Тогава защо…

— Пренаписвам на ръка книгите, които Лек изгори, кралице.

Нещо заседна в гърлото на Битърблу.

— Лек е изгарял книги?

— Да, кралице.

— От дворцовата библиотека?

— Да. И от други библиотеки, включително частни. Решеше ли да унищожи книга, издирваше всички екземпляри.

— Какви книги?

— Различни. Исторически, медицински, философия на монархията…

— Изгарял е медицински книги?

— Няколко, кралице. И книги за монсийските традиции.

— Като погребването на мъртвите?

Дийт успя да съчетае кимване с намръщване, обагряйки съгласието с порядъчно количество несъгласие.

— Да, кралице.

— И книгите за шифрите, които четях с мама?

— Така изглежда, кралице.

— Колко книги?

— Колко книги какво, кралице?

— Колко книги унищожи!

— Четири хиляди трийсет и едно уникални заглавия, кралице — изрецитира Дийт. — Десетки хиляди отделни екземпляри.

— Небеса! — дъхът на Битърблу секна. — И колко си успял да пренапишеш?

— Двеста четирийсет и пет, кралице, през последните осем години.

Двеста четирийсет и пет от четири хиляди трийсет и една? Пресметна — малко над шест процента; около трийсет книги годишно. Дийт явно възстановяваше цяла книга на ръка — повече от една книга дори — за две седмици. Гигантски подвиг, ала абсурден — нуждаеше се от помощ, от печатари с деветдесет преси. Ако им рецитираше по десет книги наведнъж, по една страница на словослагател или по едно изречение… Колко бързо работеха печатарите? За колко време Брен или Тилда успяваха да отпечатат по няколко екземпляра и да преминат на следващата страница? И… о, това я ужаси! Ами ако Дийт се разболее? Ако умре? Три хиляди седемстотин осемдесет и шест книги съществуваха единствено и само в Даровития ум на този човек. Достатъчно ли спи? Добре ли се храни? На колко години е? С тази бързина начинанието щеше да му отнеме… над сто и двайсет години!

Дийт проговори отново. С усилие на волята тя насочи вниманието си към него.

— Освен унищожените книги Лек ме принуди да променя хиляда четиристотин и четирийсет и пет заглавия, кралице — обясни библиотекарят. — Отстранявах или замествах всички думи, изречения, пасажи, сторили му с неуместни. Поправката на грешките ще почака, докато приключа настоящото си, по-спешно занимание.

— Разбира се — кимна Битърблу.

Почти не чуваше, обсебена от убеждението, че най-важните книги в кралството, които неотложно ще прочете, са двеста четиридесет и петте, пренаписани от Дийт; двеста четиридесет и пет книги, разтърсили толкова дълбоко Лек, че е решил да ги унищожи. Сигурно защото са съдържали истини. Няма значение за какво. На всяка цена щеше да ги прочете.

— „Тежката експедиция на Грела до извора на ХХХХХ“ — добави тя, внезапно проумяла. — Лек те е принудил да задраскаш Дел навсякъде.

— Не, кралице. Задрасках думата „Сребърна“.

— Сребърна ли? Но книгата е за река Дел. Познах географията.

— Истинското име на река Дел е река Сребърна, кралице — уведоми я Дийт.

Битърблу го зяпна учудено.

— Но всички я наричат Дел!

— Да. Благодарение на Лек почти всички я наричат така. Грешат.

Тя облегна длани върху писалището, твърде зашеметена да остане права без опора.

— Дийт — отрони със затворени очи.

— Да, кралице — подразни се той.

— Знаеш ли нишата, където се намират гобленът с червенокосата жена и детето — замък?

— Разбира се, кралице.

— Искам да сложат там маса и върху нея да струпаш пренаписаните книги. Ще ги прочета и това ще е работното ми място.

Битърблу излезе от библиотеката, притиснала до гърдите си ръкописа за шифрите, сякаш не е съвсем веществен. Все едно, ако не го прегръща здраво, ще изчезне.