Кристин Кашор
Лазурна (45)

44.

През едно януарско утро, ден преди отпътуването на делсийците, Битърблу прочете поредния доклад на Дийт за превода на дневниците.

„Кралице, по моя преценка този дневник е от последната година на царуването на Лек. Споменава, че изпълнил заплахата си и убил Беламю“.

Фрогат доведе някого в кабинета й и тя дори не вдигна глава, защото периферното й зрение оприличи посетителя на По. После той се разсмя.

Очите й се стрелнаха към него.

— Скай!

— Помисли ме за По — ухили се сивоокият му брат.

Битърблу скочи на крака и го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя! Защо никой не ми каза, че сте акостирали? Къде е баща ти?

— Реших аз да те известя — обясни той. — Изглеждаш чудесно, братовчедке. Татко е в Монпорт с половината лиенидска флота.

— О, да… Бях забравила — призна Битърблу.

Скай повдигна вежди и се усмихна още по-широко.

— Забравила си, че помоли татко да доведе флотата си?

— Не, не… Просто се случват много неща. Пристигна навреме да се запознаеш с делсийците, преди да заминат.

— С кого?

— С Делсийците. Живеят в кралство на изток под планините.

— Битърблу, какви ги приказваш? — попита колебливо Скай.

Тя го улови за ръката.

— Да отидем да намерим По. Ще ти разкажа всичко.

 

 

Срещата между По и Скай и достави ненадминато удоволствие. Не разбра защо сърцето й се изпълни с такава радост, когато двамата братя се целунаха и прегърнаха, ала почувства, че светът не е безнадежден. Бяха в покоите на Катса, където Катса, По и Гидън разискваха положението в Естил. След размяната на поздравления и обяснения По прегърна Скай през рамо и го отведе в съседната стая. Затвори вратата.

Катса ги проследи с поглед. После скръсти ръце и ритна фотьойла.

Гидън я остави да порита мебелите, стените и пода и накрая отбеляза:

— Скай обича По. Няма да спре да го обича.

Катса се обърна към Гидън с просълзени очи.

— Ще се ядоса.

— Ще му мине.

— Така ли? На някои хора не им минава — заяви тя.

— Иска ми се да вярвам, че разумните не се гневят вечно.

Катса го изгледа странно, но не отговори. Скръсти отново ръце и заподритва каквото й попадне.

Макар и неохотно, Битърблу пое към кулата си. Имаше среща с Теди. Искаше да го попита дали ще пожелае да работи в новото й Министерство на образованието като официален представител на града. На свободна практика, разбира се. Не би го лишила от любимото му занятие.

 

 

Хаосът в монтийската стража отклоняваше временно Битърблу от тревогите й за короната. Макар и със свито сърце, тя позволи на Саф да се прибере у дома. Короната обаче наистина липсваше. Лежеше на дъното на реката, а имаше и свидетели. Точно сега, когато Дворцовият съд се стремеше да възстанови почтеността си, не изглеждаше редно Битърблу да лъже или да фалшифицира улики за изгубената вещ.

Не беше виждала Саф от нощта на моста. Сутринта той щеше да замине с делсийците. Затова след залез-слънце Битърблу се втурна през заснежения град към печатницата.

Теди отвори вратата, усмихна се, поклони се и отиде да извика Саф. Тя чакаше в печатницата. Зъзнеше. Предната стена и част от тавана бяха покрити с грубо одялани дъски, между които проникваше мразовит въздух. Студената стая миришеше на изгоряло; повечето мебели липсваха.

Саф влезе тихо и застана пред нея с ръце в джобовете. Гледаше я някак срамежливо и не продумваше.

— Утре заминаваш — наруши мълчанието тя.

— Да — кимна той.

— Саф, искам да ти задам един въпрос.

— Да?

Тя вдигна поглед и се взря в меките му очи.

— Ако нямаше неприятности с короната, пак ли щеше да тръгнеш?

Очите му заблестяха още по-меко.

— Да.

Знаеше отговора, преди да го попита. Ала все пак я заболя да го чуе, изречен гласно.

— Мой ред е. Би ли се отказала от трона заради мен?

— Не, разбира се.

— Ето, зададохме си един и същи въпрос.

— Не сме.

— Напротив — възрази той. — Ти ме помоли да остана, а аз — да дойдеш с мен.

Тя пристъпи замислено към него и улови ръката му. За миг си поигра с пръстените му и в студената стая попи топлината на кожата му. После, подчинявайки се на тялото си, го целуна, любопитна какво ще се случи. Той отвърна на целувката. Сълзи рукнаха по лицето й.

— Това е едно от първите неща, които ми каза — прошепна тя. — Че ще заминеш.

— Смятах да тръгна по-скоро — отговори тихо той. — Обмислях да се спася с бягство, когато положението с короната се затегна. Ала сърце не ми даде да се разделим като врагове.

— Радвам се, че остана.

— Получи ли съня си?

— Ходя по върха на света и не се страхувам. Красив сън, Саф.

— Кажи ми какъв друг сън искаш.

Искаше хиляди сънища.

— Нека сънувам, че се разделяме като приятели.

— Това не е сън, истина е.

* * *

Битърблу се върна в замъка късно вечерта. Влезе в покоите си и взе замислено фалшивата корона. Разгледа я и отиде да намери Катса.

— Ще ми помогнете ли с По? Имам особена молба.

Още по-късно Гидън дойде да я повика.

— Получи ли се? — попита го Битърблу, докато вървяха заедно към покоите на Катса.

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Не се притеснявай, когато видиш По. Насиненото му око е от Скай.

— О, не! Къде е Скай? Да говоря ли с него?

Гидън потърка брадичка.

— Скай реши да се присъедини към групата, която заминава за Делс. Като посланик на Лиенид — обясни Гидън.

— Какво? Тръгва ли? Та той тъкмо дойде!

— Сърцето му страда. В синхрон с насиненото око на По.

— Ще ми се да спрат да удрят По — прошепна Битърблу.

— Хмм… Надявам се Скай да върви по моите стъпки. Удряш По, заминаваш задълго, олеква ти, връщаш се и се сдобрявате.

— Е, поне намерихме короната — въздъхна Битърблу.

В покоите на Катса По седеше на леглото, мокър до кости, увит в одеяла. Приличаше на най-нещастната купчина водорасли на света. Катса стоеше в средата на стаята, изтръскваше върху изящния килим водата от косата си и изцеждаше дрехите си с вид на човек, спечелил плувно състезание. Гласът на Бан долетя от банята. Киснеше се във ваната. Рафин седеше до масата и почистваше короната й от тинята. Обливаше я с мистериозна течност от стъкленица, а после я търкаше с нещо, което много напомняше чорапите на Катса.

— Къде оставихте фалшивата корона? — попита Битърблу.

— По-близо до брега. Утре сутринта ще я извадим показно и шумно от водата.

Така Саф щеше да напусне Монсий с чисто име. Битърблу не бе сигурна дали да дадеш фалшива корона на лордовете на черния пазар, да я откраднеш от тях и да я хвърлиш в реката се смята за престъпление, ала не й изглеждаше сериозна простъпка. Поне не беше предателство. Някой ден Саф щеше да се върне в Монсий, спокоен, че няма да го обесят.

 

 

Струваше й се, че са изминали векове от днешната сутрин, когато Скай влезе в кабинета й. Всичките й дни протичаха така, докато накрая се строполеше в леглото.

Същата нощ тя дочете в спалнята си доклада на Дийт, който бе подхванала преди появата на Скай.

„Изпълнява заплахата си и убива Беламю. Убива я, защото я вижда с дете, уж мъртво от години. Детето изчезва тутакси от стаята и сякаш потъва вдън земя — нищо чудно, кралице, понеже вероятно става дума за Хава. Беламю отказва да издаде укритието на момичето. Лек отвежда майката в болницата, разгневен, задето го е лъгала, убива я по-бързо от обикновено, прибира се в покоите си и се опитва да унищожи скулптурите й, като ги нацапва с боя. Дни и седмици той търси дъщерята, ала не я намира. Същевременно желанието му да се усамотява с вас нараства. Пише как копнее да ви превърне в истинска кралица, а вие с Ашен ставате все по-неотзивчиви. Описва в каква степен сладостното предвкусване предизвиква търпеливото изчакване.

Обикновено пропускам подобна лична и болезнена информация, кралице, но този път заключенията от прочетените подробности ми изглеждат важни. Реших, че е редно да ви ги съобщя. Беламю и кралица Ашен са двете жертви, които Лек е пазел за себе си. А манията му по въпросното момиченце е поразителна“.

Поразителна, да. Но не изненадваща. Битърблу отдавна таеше подозрения. Веднъж дори бе попитала Хава, ала ги бяха прекъснали.

Тя стана от леглото и надяна халат.

 

 

В художествената галерия тя седна на пода до Хава, стараейки се да не я уплаши.

— Не исках да разбирате, кралице — прошепна Хава. — Не съм казвала на никого. Не смятах да разкривам тайната.

— Не ме наричай повече „кралице“.

— Моля ви, позволете ми да продължа да се обръщам така към вас. Ужасявам се другите да не научат. Не искам да ме смятат за ваша наследница. Предпочитам по-скоро да умра, отколкото да стана кралица!

— Хава, обещавам да узаконим волята ти с изричен указ!

— Кълна се, кралице, немислимо е да ви наследя! — паникьоса се още повече Хава.

— Хава, давам ти дума, че няма да се наложи. — Битърблу улови крепко ръцете й.

— Не искам да съм принцеса, кралице. Не бих понесла да се суетят край мен. Искам да живея в художествената галерия, където никой не ме вижда. Аз… — По лицето й се стичаха сълзи. — Кралице, бих направила почти всичко за вас. Но…

— Промените настъпват твърде бързо и не успяваме да ги проумеем — кимна Битърблу.

— Да, кралице — изхлипа Хава, превърна се мигом в статуя и после пак се преобрази в разплакано момиче. — Разбере ли някой, ще трябва да избягам и да се крия цял живот!

— Тогава няма да казваме на никого. Ще предупредим Дийт да пази тайната. Ще осмислим положението внимателно. Няма да те пришпорвам. Сама ще решиш какво искаш. Ако пожелаеш, никога няма да разгласяваме истината. Всъщност не е необходимо нищо да се променя. Ще знаем само ние двете. Хава? — Битърблу си пое дълбоко дъх да възпре порива си да прегърне момичето. — Хава, моля те, не си отивай.

— Не искам да ви напускам, кралице. Ще остана.

Отново в леглото Битърблу се опитваше да потъне в обятията на съня. Утре щеше да става рано, за да се сбогува с делсийците и пикийците, да поговори със Скай и да се постарае да го вразуми. Предстоеше поредният дълъг ден, изпълнен със срещи и решения. Не успяваше обаче да заспи. В ума й кръжеше дума, която се смущаваше да изрече гласно.

Най-сетне дръзна да я прошепне.

Сестра.

 

 

— Дали посочва делсийското време? — поинтересува се По два дни по-късно, отпуснат удобно във фотьойла в покоите на Битърблу. Въртеше между пръстите си часовника на Саф с петнайсетчасов циферблат и се опитваше да го задържи върху носа си. — Харесва ми. Движението на стрелката ме успокоява.

Саф бе дал на По часовника като прощален подарък и в знак на благодарност, че му е спасил живота.

— Странен начин да отмерваш времето — кимна Битърблу. — Петнайсет минути ще значат дванайсет и половина минути след кръглия час. И между другото е крадена вещ.

— Но нали такава е била целта на Лек? Да подражава на Делс.

— Поредната му нескопосана имитация — обади се Гидън.

— Гидън, какво ще правиш след Естил? — осведоми се Битърблу.

— Е… — замисли се той с помрачняло лице.

Тя знаеше къде иска да отиде Гидън след Естил. Питаше се дали това ще е следващата кауза на Съвета, а също и дали да посетиш нещо несъществуващо е добра идея. И дали разумните доводи имат значение за човешкото сърце.

— Зависи къде ще имат нужда от мен — отвърна той.

— Ако никъде не се нуждаят спешно от теб или ако искаш да отпътуваш за Делс, би ли се върнал после тук за известно време?

— Да — съгласи се без колебание той. — Ако никъде не се нуждаят от мен, ще се върна тук.

— Успокои ме. Благодаря ти — прошепна Битърблу.

След няколко дни приятелите й най-сетне щяха да заминат за Естил — главната им задача сега. Революционерите и неколцина естилски благородници се бяха съюзили, за да детронират краля и да променят живота на сънародниците си. Битърблу се радваше, че на юг е флотата на вуйчо й, а на изток са новите й странни приятели. Разбираше колко наложително е да прояви търпение, да чака и да види как ще се развият събитията. Знаеше и колко е важно да вярва на приятелите си и да не се бои как ще оцелеят в битките. Бан, старият й спаринг-партньор; По, който изцеждаше силите си до краен предел, а сега страдаше от разрива с брат си; Катса, чието сърце щеше да се пръсне, ако беда сполетеше По; Гидън. Стъписваше се колко бързо се пълнеха очите й със сълзи, когато си представи раздялата с него.

Рафин щеше да остане в Монсий като свръзка — мехлем за сърцето на Битърблу, макар че напоследък той мълчеше дълго и се взираше унило в стайните растения. Тази сутрин го свари в задната градина, клекнал сред снега да кастри изсъхнал храст.

— Знаеш ли, че в Нандер са решили да нямат крал? — погледна я той.

— Какво? Никакъв крал ли? — учуди се тя.

— Комитетът от благородници ще продължи да управлява с гласуване. Ще сформират и още един комитет със същата власт, съставен от представители, избрани от населението.

— Нещо като… аристократична и демократична република? — Битърблу използва термините от книгата за монархията и тиранията.

— Нещо такова, да.

— Удивително! Знаеш ли, че в Делс мъж може да стане съпруг на мъж, а жена — съпруга на жена? Файър ми каза.

— Хмм… — той се взря кротко в очите й. — Наистина ли?

— Да. А съпругата на краля е жена без капчица благородна кръв в жилите си.

Рафин помълча малко, ровейки с клонка снега. Битърблу се вгледа в живите очи на майка си, изваяна от Беламю. Докосна шала, увит около врата й, за да се зареди със сили.

— Не е така в Мидлънс — отрони най-сетне Рафин.

— Не е. Но в Мидлънс кралят има право да постъпва, както пожелае.

Рафин се изправи и приближи до нея.

— Татко е здрав мъж.

— О, Рафин… Може ли да те прегърна?

 

 

Сбогуването бе трудно.

— Да ти пиша ли с бродерия, та да четеш писмата ми с пръсти, По? — попита Битърблу.

Той се усмихна широко.

— Отчаяна ли е, Катса ми изпраща послания, изписани с букви, издълбани в дърво. Но ти не умееш да бродираш, нали? Май първо трябва да се научиш.

— Така си е — усмихна му се в отговор Битърблу и го прегърна.

— Ще се върна. Обещах ти — напомни й По.

— И аз ще се върна — обади се Катса. — Време е пак да давам уроци тук, Битърблу.

Катса я задържа дълго в прегръдката си и Битърблу разбра, че винаги ще бъде така. Катса ще си отива и ще се връща. Прегръдката обаче бе истинска и дълга, макар да имаше край. Завръщането бе истинско като отпътуването и винаги таеше обещание. Не биваше да иска повече.

През нощта, когато всички си тръгнаха, тя отиде в галерията, защото се чувстваше самотна.

Хава я поведе надолу, към място в замъка, където още не бе ходила. Седнаха заедно на стълбите към тъмницата и се вслушаха в приспивната песен, която Голди пееше на затворниците.