Кристин Кашор
Лазурна (28)

26.

— Изненадана съм да те видя — призна Битърблу на Руд на другата сутрин.

Той влезе в кабинета й в отсъствието на брат си, притихнал и мрачен, ала не изглеждаше нито раболепен, нито уплашен. Очевидно не смяташе да изпада в нервна криза.

— Изминалите двайсет и четири часа бяха мъчителни, кралице — обясни тихо той. — Никой не би го отрекъл. Снощи обаче Тиел дойде при мен и ме убеди колко съм нужен в момента.

Когато Руд страдаше, мъката му бе видима и осезаема; не се криеше зад празнота. Неприкритостта му вдъхна доверие на Битърблу.

— Знаеше ли нещо? — попита предпазливо тя.

— От години не съм довереник на брат си, кралице. Добре е, честно казано, че се е натъкнал на Тиел в прохода. Мен щеше да ме подмине, без да проговори, а думите му спасиха живота ви.

— Разпита ли те монсийската стража къде е възможно да е отишъл, Руд?

— Да, кралице. Боя се, че не им бях полезен. Аз, съпругата ми, синовете и внуците ми сме единствените му живи сродници, кралице, и откакто се помним, живеем в замъка. С него отраснахме тук. Родителите ни бяха дворцови лечители.

— Разбирам.

Мъжът, който ходеше на пръсти и се сгърчваше от всяка дреболия, имате съпруга, синове и внуци? Радваха ли го те? С тях ли вечеряше всеки ден? С тях ли се събуждаше сутрин и дали го успокояваха, когато се разболееше? Сравнен с него, Ранмуд изглеждаше ужасно студен и непристъпен. Битърблу не си представяше да има брат и да го подмине, все едно не го забелязва.

— Имаш ли семейство, Дарби? — попита тя жълто-зеленоокия си съветник, когато за пореден път изтрополи по стълбите.

— Навремето имах — сбърчи отвратено нос той.

— Не… — Битърблу се поколеба. — Не ги ли харесваше, Дарби?

— По-скоро отдавна не съм мислил за тях, кралице.

Тя се изкуши да го попита за какво изобщо мисли, докато търчи насам-натам като разбрицана машина за разнасяне на документи.

— Признавам, че съм изненадана да видя и теб в кабинета, Дарби.

Дарби се втренчи в нея и задържа погледа й. Тя се стъписа, понеже не помнеше да се е случвало досега. Забеляза колко ужасно изглежда съветникът й — с кървясали и ококорени очи, сякаш с мъка ги държи отворени. За пръв път й направи впечатление и как потрепват мускулите по лицето му.

— Тиел ме заплаши, кралице. — Подаде й документ и сгънат лист, грабна подписаните формуляри и ги прелисти със замах, все едно иска да накаже всеки лист в купчината, объркал полагаемото му се място. Битърблу си го представи как ги надупчва с нож за писма, а после ги държи над огъня, докато се разпищят.

— Странна птица си ти, Дарби — рече му.

— Хмм… — изсумтя Дарби и излезе.

Да седи в кабинета си в кулата без Тиел й внушаваше особено усещане за протяжност, сякаш чака работния ден да започне. Чака Тиел да се върне, изпълнил поредната задача, и да й прави компания. Колко му се ядосваше, задето простъпката му я принуди да го отпрати!

Последният документ, донесен от Дарби, съобщаваше резултатите от проучването на Ранмуд за грамотността. И за замъка, и за града статистиката сочеше около осемдесет процента. Нямаше никаква причина, разбира се, да се довери на точността й.

Бележката бе написана с графит. Позна едрите, старателно оформени букви на По. Съобщаваше й кратко, че Теди и Саф ще я чакат по обед в библиотеката.

Тя застана пред прозорец с изглед на изток, внезапно разтревожена как Теди ще успее да дойде до тук. Облегна чело на стъклото и задиша дълбоко, за да надмогне болката и замайването. Небето сивееше оловно — същинско небе през късна есен, макар да започваше едва октомври. Великолепни и внушителни, мостовете се възправяха над реката като миражи. Присви очи и разбра защо въздухът си променя цвета и се движи. Снежинки. Не вихрушка, а плах предвестник на зимата.

По-късно, на път за библиотеката, спря в долните кабинети да нагледа чиновниците, които работеха тук всеки ден. Наброяваха между трийсет и пет и четиридесет в зависимост от… е, не знаеше всъщност от какво зависи. Къде отиваха, когато не бяха тук? Из замъка ли обикаляха, проверявайки… каквото и да било? Дворецът бе пълен с неща, изискващи проверка, нали?

Битърблу си отбеляза мислено да пита Мадлен дали обезболяващите лекарства помътват разсъдъка й, или просто е природно глупава. Сравнително млад чиновник на име Фрогат — трийсетинагодишен навярно — с буйна тъмна коса седеше приведен над най-близката маса. Изправи се и я попита дали й е необходимо нещо.

— Не, благодаря — поклати глава тя.

— Всички изпитваме безкрайно облекчение, кралице, че сте невредима след нападението — увери я той.

Изненадана, тя се втренчи в лицето му, а после обходи и другите лица в стаята. Всички се бяха изправили, разбира се, когато тя влезе, и сега се взираха в нея, чакайки я да си тръгне, та да продължат да работят. Наистина ли изпитваха облекчение? Дали? Знаеше имената им, ала нищичко за живота им, за характерите им, за миналото им. Известно й бе само, че са работили В администрацията на Лек, кой по-дълго, кой по-кратко В зависимост от възрастта си. Изчезнеше ли някой от тях, нямаше да забележи липсата му, ако не й съобщят. Какво би почувствала тогава?

Всъщност не четеше облекчение по лицата им, а празнота, сякаш не я виждаха, а животът им съществуваше единствено заради документите, към които с нетърпение очакваха да се върнат.

* * *

В нишата и в библиотеката нямаше никого, освен жената от гоблена и младата версия на Битърблу, превръщаща се в замък.

Стори й се някак иронично да стои пред статуята в сегашното си състояние. Дясната ръка на момичето се преобразяваше в каменна кула с войници като непристъпна твърдина. Ръката от плът и кръв на Битърблу бе притисната до тялото й с връв. Отражение в потискащо, криво огледало, помисли тя.

Чу стъпки. Холт изникна между рафтовете с книги, влачейки за ръце Теди и Саф. Теди се въртеше в кръг и стигнеше ли края на повода, се обръщаше с очи, огромни като палачинки.

— „Лингвистична география на Естил, Изтока и Далечния Изток“! — възкликна той, пресягайки се да вземе книгата. Простена обаче, останал с празни ръце, понеже Холт го дръпна напред.

— По-внимателно, Холт — разтревожи се Битърбли. — Теди не заслужава такова отношение. А на Саф пък доставя твърде голямо удоволствие — добави тя, забелязала благото възмущение, което Сапфайър се опитваше да се отскубне от Холт. По лицето му имаше пресни синини, придаващи му хулигански вид.

— Ще остана тук, кралице. Извикайте ме, ако ви потрябвам — каза Холт. Сребристосивите му очи измериха за последен път Саф и той се отдалечи.

— Нали не те измори пътят до тук, Теди? — попита тя. — Не се наложи да вървиш пеш, надявам се.

— Не кралице — отговори Теди. — Взе ни удобна карета. А вие, кралице? Добре ли сте?

— Да, разбира се. — Битърблу отиде до масата и му дръпна стол с една ръка. — Седни.

Теди се намести внимателно, после докосна кожената подвързия на ръкописа върху писалището пред него. С ококорени очи прочете картончето със заглавието. Сетне още по-удивено зачете другите надписи.

— Ще вземеш колкото искаш, Теди — обеща му Битърблу. — Исках да те наема да ги отпечаташ. Ако имаш приятели с печатарски преси, ще включим и тях.

— Благодаря, кралице — прошепна Теди. — Приемам с радост.

Битърблу се осмели да погледне към Саф, който старателно си придаваше отегчен вид, пъхнал ръце в джобовете.

— Дължа ти благодарност — каза му тя.

— Обичам да се бия — отвърна кратко той. — Защо сме тук всъщност?

— За да ви съобщя новината за съветника ми Ранмуд.

— Знаем я — отсече Саф.

— Така ли?

— Щом монсийските войници, кралската стража и лиенидските стражи претърсват града за приближен на кралицата, опитал се да я убие, няма начин хората да не разберат — уведоми я студено Саф.

— Винаги знаеш повече, отколкото очаквам.

— Не се отнасяй снизходително към мен — сряза я Саф.

— Бих искала да поговорим — изопна лице тя, — а не да спорим. Понеже си толкова добре информиран, знаеш ли друго за Ранмуд? А именно — колко престъпления е извършил, защо го прави и къде е отишъл. Разбрах, че той те е набедил за убийството, Саф. Негови хора ли те намушкаха, Теди?

— Нямам представа, кралице — сви рамене Теди. — Не знам кой е отговорен за убийствата. Трудно е за вярване само един да стои зад всичко. Жертвите през последните години са десетки. От всякакви прослойки. Не само крадци като нас, а и хора, чието единствено престъпление е да учат другите да четат.

— Да учат другите да четат — повтори посърнала Битърблу. — Наистина ли? Значи затова криехте уроците от мен! Опасно е да ги печатате, предполагам? Но не разбирам. Нали хората се учат да четат в училищата?

— О, кралице, с малки изключения градските училища са съсипани. Назначените от Двореца учители не са подготвени. Децата, които могат да четат, са се научили вкъщи или от такива като мен, Брен и Тилда. Историята също е занемарена. Никой не изучава съвременна история на Монсий.

Битърблу се пребори с надигащия се гняв.

— Както обикновено нямах представа — призна тя. — За образованието в града отговаряше Ранмуд. Какво обаче значи това? Изглежда, Ранмуд е взел твърде присърце политиката да гледаме напред. Защо? Какво знаем за него? Кой му е повлиял?

Теди бръкна в джоба си.

— Щях да забравя, кралице. Написах ви нов списък, в случай че сте изгубили предишния, когато ви нападнаха.

— Списък ли?

— На лордовете и дамите, ограбвали най-жестоко хората по заповед на Лек. Спомнихте ли си ли, кралице?

— О, да — кимна Битърблу. — Разбира се. Благодаря ти. И, Теди, всичко, което знаете за положението в града, би ми помогнало. Не го виждам от кулата си. Истината за живота на хората липсва в документите, които прекосяват писалището ми. Ще ми подадеш ли ръка?

— Естествено, кралице.

— А короната? — попита тя, поглеждайки отново безизразното лице на Саф.

Той сви рамене.

— Не мога да открия Грей.

— Търсиш ли?

— Да, търся — подразни се той. — Но не е най-сериозната ми грижа в момента.

— Възможно ли е да има по-сериозна? — тросна му се тя.

— О, не знам… Лудият ти съветник например, който веднъж се опита да ме убие, а сега обикаля някъде из Източния град.

— Намери Грей — заповяда Битърблу.

— Непременно, ваше сияйно кралско височество.

— Саф, помисли дали е справедливо да продължаваш да наказваш нашата Искрица — прошепна Теди.

Саф се обърна и с няколко отсечени крачки застана пред гоблена, където се взря със скръстени ръце в жената със странната коса. А Битърблу затаи дъх, понеже не смееше и да мечтае да чуе отново това име.

— Ще вземеш ли тогава няколко книги, Теди? — попита тя след миг.

— Всичките ще ги вземем, кралице. Ала по две-три, не наведнъж, понеже Саф е прав. Не искам да привличам зловредно внимание. Получих достатъчно.

 

 

След като си тръгнаха, Битърблу поседя известно време при ръкописите на Дийт, опитвайки се да избере кой да подхване. Дийт се приближи, накуцвайки, размахал поредната книга за препрочитане.

— За какво се разказва? — попита го тя.

— За творческия процес, кралице.

— Защо е избрал такава тема?

— Откъде да знам, кралице? Той беше обсебен от изкуството и от творците си. Сигурно е искал да запали и вас.

— Обсебен? Наистина ли? — учуди се Битърблу.

— Кралице, със затворени очи ли ходите из двореца?

Битърблу притисна слепоочия и преброи до десет.

— Дийт, какво ще кажеш, ако дам няколко ръкописа на приятел, който има печатарска преса?

Библиотекарят примигна.

— Кралице, ръкописите са ваши. Разполагайте с цялата библиотека, както намерите за добре. — Замълча за миг. — Надявам се обаче да пожелаете да ги дадете всичките на приятеля си.

Битърблу впи очи в него.

— Бих искала да не разгласявам на кого ги давам, поне докато намерим Ранмуд и изясним мистерията. Ще пазиш тайната заради безопасността на приятеля ми, нали, Дийт?

— Разбира се, кралице — отвърна Дийт, очевидно обиден от въпроса. Остави книгата за творческия процес върху писалището и се оттегли намусен.

 

 

— Безпокоя се за Теди и Саф — сподели Битърблу с Хелда по-късно. — Неразумно ли ще бъде да помоля лиенидските си стражи да отделят неколцина войници, за да ги държат под око?

— Не, разбира се, кралице. Ще изпълнят всяка ваша заповед.

— Ще я изпълнят, знам, но това не значи, че е разумна.

— Имах предвид, че ще ви се подчинят от преданост, кралице, а не по задължение — смъмри я Хелда. — Тревожат се за вас. Благодарение на тях научавам за тайните ви пътешествия, знаете ли? Винаги ми съобщават.

Битърблу обмисли думите й с известно смущение.

— Не очаквах да ме познаят.

— От осем години ви охраняват, кралице — напомни й Хелда. — Наистина ли допускате, че не разпознават фигурата ви, походката, гласа?

Безброй пъти съм минавала покрай тях, помисли си Битърблу, възприемайки ги чисто и просто като тела до вратата. Приятни са, разбира се, защото изглеждат и говорят като мама.

— Кога наистина ще се събудя?

— Какво имате предвид, кралице?

— Колко неща още не виждам, Хелда?

Битърблу се намираше в спалнята на Хелда, защото искаше да разгледа всички шалове, които икономката вадеше от гардероба, за да прикрива синините й. Хелда отвори по-широко вратите и изложи на показ рафтове с материи като стрелички от спомени, пронизващи сърцето на Битърблу.

— Не разбирам защо са при теб? — учуди се тя.

— Когато дойдох да ви служа, кралице — заобяснява Хелда, докато измъкваше шалове и ги подаваше на Битърблу да ги докосне и да им се възхити, — установих, че прислужниците разтребват твърде ревностно шкафовете на майка ви. Крал Рор спаси няколко лиенидски вещи — шаловете например и ценностите. Другото обаче — роклите й, палтата й, обувките и изчезна. Взех запазеното и сложих скъпоценностите в сандъка ви, а шаловете реших да задържа тук, докато пораснете. Съжалявам, че тъкмо необходимостта да прикривате следи от нападение ми припомни за тях, кралице — добави тя.

— Така работи паметта — прошепна Битърблу. — Нещата изчезват без разрешение, а после се връщат без разрешение.

А понякога се появяваха откъслечни и изопачени.

Напоследък Битърблу се опитваше да се помири със спомен, твърде болезнен, за да успее да се изправи срещу него. Спомените й за Ашен представляваха серия проблясъци. В повечето присъстваше и Лек, а това означаваше, че дори не е била съвсем с ума си. А времето без Лек прекарваха предимно в борба срещу мисловната мъгла, разпръсквана от него. Лек не открадна Ашен от Битърблу само чрез убийството. Беше я откраднал отдавна. Битърблу не си представяше как би изглеждала Ашен сега, ако бе жива. Несправедливо й се струваше, че понякога я обземат съмнения доколко изобщо е познавала майка си.

Дори покоите на Хелда — семплата малка спалня в зелено и банята в тюркоазено — объркваха Битърблу, защото бяха нейни, докато Ашен бе жива. Сегашната й спалня някога бе на Ашен. Майка й я къпеше в същата тази тюркоазена вана. Заключваше вратата, за да не влезе Лек, и й разказваше какво ли не. За столицата на Рор, където бе живяла в кралския дворец — най-масивната сграда на света с куполи и кули високо в небето над Лиенидско море. За баща си, за братята и сестрите си, за племенниците си. За най-големия си брат Рор, краля. Скъпите й сродници, които Битърблу не бе виждала, ала някой ден щеше да срещне. Битърблу помнеше как пръстените на майка й просветваха във водата.

Всичко това е истинско, помисли си тя упорито.

Спомни си грапавина върху една от плочките на ваната, която одраскваше понякога ръката й. Спомни си как я посочи на Ашен. Отиде до ваната и веднага откри острия ръб.

— Ето! — показа го с ожесточен триумф.

Минутите в спалнята на Хелда, припомнили й чувства от друго време, пробудиха у Битърблу любопитство към друга липсваща част от мозайката и съмнение дали тя ще отговори на някои от въпросите й. Поиска, най-сетне, да види покоите на Лек.

 

 

Конят от гоблена в дневната, закриващ вратата към стаите на Лек, имаше тъжни зелени очи, вперени в нейните. Гривата му падаше в очите — по-виолетовосиня от тъмносинята му козина — и й напомняше Саф. Хелда й помогна да отметне гоблена.

Проучването на вратата зад него не продължи дълго. Дървесината бе солидна, неподатлива, здраво закрепена в рамката и явно заключена. Имаше ключалка и Битърблу си спомни, че Лек използваше ключ.

— Някой от познатите ни умее ли да отваря ключалки? — попита тя. — Не съм виждала Саф да влиза някъде с взлом, но едва ли се затруднява. Или пък По ще ни намери ключ?

— Кралице — долетя глас иззад тях и Битърблу подскочи. Обърна се и видя Фокс, застанала на прага.

— Не чух вратата да се отваря — изгледа я тя.

— Простете, кралице — Фокс пристъпи в помещението. — Не исках да ви сепна. Имам шперцове, кралице, и се уча да боравя с тях. Видя ми се полезно умение за шпионин. Орник ми предложи — добави леко отбранително тя, забелязала повдигнатите вежди на Хелда.

— Явно сте се сприятелили с красивия млад ковач — отбеляза безизразно Хелда. — Помни обаче, Фокс, че макар да е съюзник на Съвета и да ни помага за короната, той не е шпионин. Няма право да научава информацията ти.

— Разбира се, Хелда — засегна се Фокс.

— Е, носиш ли шперцовете? — попита Битърблу.

Фокс извади от джоба си връв, на която висяха пилички, метални пластинки и кукички, забързани така, че да не подрънкват. Докато издърпваше връвта, Битърблу забеляза издраскани и позахабени места по метала, явно почистван от ръжда.

Фокс се суети няколко минути с ключалката — внимателно, на колене, опряла ухо до вратата. Най-после се чу тежко изщракване.

— Готово — заяви тя, стана, натисна бравата и бутна. Вратата не помръдна, Фокс опита да я дръпне.

— Помня, че се отваряше навътре. И никога не ми е правило впечатление да заяжда — каза Битърблу.

— Тогава нещо я блокира, кралице — Фокс блъсна плоскостта по-силно с рамо. — Сигурна съм, че превъртях ключа.

— А! Вижте! — Хелда посочи място по средата на вратата, където остър връх на пирон се подаваше от дървото. — Навярно е препречена с дъски отвътре, кралице.

— Закована и заключена — въздъхна Битърблу. — Някоя от вас умее ли да се ориентира в лабиринти?

* * *

Докато слизаха по стълбището, отвело преди време Битърблу в лабиринта на Лек, Фокс й обясняваше теорията си за лабиринтите — влезеш ли вътре, избираш една ръка, лявата или дясната, опираш я в стената и следваш завоите до края. Така се стигало до центъра.

— Последния път стражът направи нещо такова — съгласи се Битърблу. — Няма да се получи обаче, ако започнем от стена, която образува остров, изолиран от другата част на лабиринта — добави замислено тя. — Ще тръгнем от дясната стена. Върнем ли се в началото, значи е остров. При първа възможност ще свием наляво и пак ще сложим ръка на дясната стена. Така ще стане. О… — тя се обърка съвсем. — Ако не се натъкнем на нов остров. Тогава ще започнем пак отначало, но трябва да помним откъде сме минавали вече. Проклятие. Защо не се сетихме да донесем нещо за отбелязване на пътя?

— Просто ще опитаме, кралице, и ще видим дали ще сполучим — успокои я Фокс.

Оказа се истинска главоблъсканица. Лабиринтите бяха направени за Катса с невероятното й чувство за ориентация, или за По, който виждаше през стените. За щастие Фокс предвидливо носеше лампа. Точно след четиридесет и три завоя с ръце върху дясната стена стигнаха до врата по средата на коридор.

Вратата, разбира се, беше заключена.

— Е, поне знаем, че тази не е закована с дъски отвътре — въздъхна Битърблу, когато Фокс коленичи отново и заработи търпеливо с инструментите си. — Освен ако някой не е заковал двете врати и е останал вътре да умре. Тогава ще намерим разложения му труп — изкиска се тя, доволна от зловещата си шегичка. — Възможно е, разбира се — изпуфтя мрачно, — да има трети вход към покоите на Лек. Таен проход, който още не сме открили.

— Таен проход ли, кралице? — промърмори разсеяно Фокс, опряла ухо до вратата.

— Опасват целия замък, Фокс — уточни Битърблу.

— Нямах представа — призна Фокс.

Чу се тихо изщракване. Фокс хвана бравата и натисна. Вратата се отвори.

Затаила дъх, несигурна каква изненада я очаква, ала окуражавайки се мислено, Битърблу пристъпи в тъмна стая, изпълнена с високи сенки. Сенките имаха толкова човешка форма, че ахна.

— Скулптури, кралице — успокои я Фокс, следвайки я по петите.

Вътре миришеше на прахоляк. В обширното помещение нямаше прозорци и мебели, ако не броим масивната празна рамка за легло в средата. Статуите, изправени върху пиедестали, запълваха останалото пространство — бяха поне четиридесет, Фокс вдигна фенера и двете се разходиха между тях. Битърблу бе обхваната от чувството, че обикаля нощем големия двор с подкастрените храсти, фигурите се извисяваха по същия начин, готови да оживеят и да засноват наоколо.

Веднага разпозна творенията на Беламю. Животни, превръщащи се в други животни, хора, преобразяващи се в животни, планини или дървета — жизнени, подвижни и изразителни. После лампата улови странно цветно петно и Битърблу осъзна, че статуите са по-особени. Всъщност не особени, а погубени — наплескани целите с крещящи бои от всякакъв нюанс, покапали и по килима.

Тайно очакваше да види тук инструменти за изтезание. Сбирка от ножове и кървави петна. Ала не и подредени върху опропастен килим, съсипани изваяния, заобикалящи отвред скелет на легло.

Унищожил е скулптурите в покоите си. Защо?

По стените наоколо висяха гоблени — тревата по поляната се превръщаше В диви цветя, а после в гъста гора, дървета на свой ред също се превръщаха в диви цветя и накрая пак преливаха в трева. Битърблу докосна гората върху стената, за да се увери, че не е истинска. Надигна се облак прах; тя кихна. Видя малка сова — тюркоазена и сребриста — да спи в клонака на едно дърво.

На стената в дъното имаше врата. Водеше до баня — практична, студена, обикновена. Зад друга врата имаше килер — празен и потънал в прах. Битърблу се разкиха неудържимо.

Трети свод в задната стена — този път без врата — водеше към вита стълба нагоре. Вратата над нея бе закована толкова плътно с дъски, че дървото почти не се виждаше. Битърблу почука и извика на Хелда. Тя й отговори и въпросът се изясни — стълбите водеха до дневната на Битърблу и гоблена със синия кон.

Битърблу слезе и попита Фокс:

— Страшничко е, а?

— Вълшебно е, кралице — младата жена спря пред най-дребната статуя в стаята и се втренчи хипнотизирана в нея.

Около двегодишно дете, коленичило с протегнати ръце. Момиче с мъдри очи. Ръцете й се превръщаха в криле. От щръкналата й коса стърчаха пера, пръстите на краката й се извиваха като птичи нокти. Лек бе мацнал ивица червена боя през лицето й, ала не бе успял да умъртви изразителните й очи.

Защо ще унищожава нещо толкова красиво? Какъв свят се е опитвал безуспешно да създаде?

Какъв свят искаше да създаде Ранмуд? И защо и двамата създаваха света си, рушейки?