Кристин Кашор
Лазурна (38)

36.

На другата сутрин Тиел, изпънал рамене и с делово изражение, разлистваше документи върху писалището си.

— Вече няма да ти задавам въпроси за времето на Лек — каза му Битърблу.

Тиел се обърна и се втренчи объркано в нея.

— Така ли… кралице?

— Съжалявам, задето те принуждавах да си спомняш неща, които искаш да забравиш. От сега нататък ще се стремя да те щадя — обеща Битърблу.

— Благодаря, кралице — по лицето му пак се четеше недоумение. — Но защо? Случило ли се е нещо?

— Други ще ме съветват, Тиел, и ще ми помагат по въпроси, твърде болезнени за работилите с Лек — обясни тя. — Ще ме осведомяват за положението в града и ще ми съдействат да разбуля загадките.

Тиел се втренчи в нея, стиснал перодръжката с две ръце. Изглеждаше някак самотен и нещастен.

— Тиел! — добави бързо тя. — Ти оставаш най-довереният ми съветник. Искам обаче да изслушам идеите на повече хора, разбираш ли?

— Разбирам, кралице.

— Сега ще се срещна с някои от тях в библиотеката. Помолих ги да дойдат. — Изправи се. — О, Тиел, не ме гледай така, моля те — прииска й се да го докосне. — Необходим си ми. Не ме натъжавай!

 

 

В нишата й в библиотеката я чакаха Тилда и Теди. Братът и сестрата обхождаха с грейнали очи безкрайните редици с книги.

— Брен в печатницата ли е? — попита Битърблу.

— Не искахме да я оставяме без надзор, кралице — отговори Тилда.

— А лиенидската ми стража?

— Единият пази Брен, кралице, а другият ни придружи.

— Притеснявам се, когато се разделят. Ще отделя още един-двама да ви охраняват. Какви новини ми носите?

— Лоши, кралице — отвърна мрачно Теди. — Рано сутринта са опожарили стая за истории. Била е празна и никой не е пострадал, но и никой не е видял подпалвача.

— Вероятно са искали да помислим пожара за случайност — разтревожи се Битърблу. — И, естествено, никой не ме уведоми. Не знам какво да правя — добави безнадеждно тя, — освен да изпратя още стражи да патрулират по улиците. Само дето след изчезването на капитан Смит не се доверявам на монсийската стража. Смит го няма от месец и половина. Получавам доклади за работата му в сребърните рафинерии, но и те ми се струват подозрителни. Дарби твърди, че почеркът е на Смит. Напоследък обаче и Дарби не ми вдъхва доверие. О, сигурно полудявам — въздъхна тя.

— Има начин да разберем дали капитан Смит е в рафинериите, кралице. Нали, Теди? — Тилда сръга с лакът брат си. — Чрез познатите ни?

Очите на Теди светнаха.

— Ще отнеме две-три седмици, кралице, но ще успеем.

— Благодаря. И още един въпрос. Някой от вас умее ли да изработва шаблони на букви?

— Брен, кралице. Доставя й удоволствие.

Битърблу подаде на Тилда лист хартия, върху който бяха написани трийсет и двете букви от делийската азбука.

— Помолете я да изработи шаблони на тези символи.

Дийт напредваше бавно с превода на първия дневник, а новините за пожари я изпълваха с тревога да не изгубят останалите трийсет четири, преди библиотекарят да ги е прочел.

— Ще отпечатаме дневниците на Лек. Не казвайте на никого — предупреди ги тя.

 

 

На другата сутрин Битърблу излезе от спалнята си, триейки сънливо очи.

В дневната Хелда подреждаше масата за закуска.

— Хава тъкмо си тръгна, кралице — съобщи й тя, трополейки с чиниите. — Справила се е по-добре от другите преследвачи. Открила е нощното леговище на Фокс.

— Леговище… — Битърблу коленичи пред огъня, намести сабята си и вдъхна светлината. Трудно се разбуждаше, защото снегът не спираше, а слънцето никога не достигаше прозорците й. — Недружелюбна дума, Хелда. Размишлявах по въпроса, знаеш ли? Да не би случайно леговището на Фокс да е пещера?

— Пещера е, кралице — кимна мрачно Хелда. — Фокс живее в пещера на другия бряг на реката.

— А Спук и Грей също живеят в пещера?

— Да. Интересно съвпадение, нали? Пещерата на Фокс е от другата страна на Зимния мост. Основите на колоните му са под доковете. Тя се изкатерва на моста по тях, представете си!

— Проклятие! Защо не се качва по нормалния начин? Защо не прекосява реката с лодка?

— Вероятно подозира, че я следят, кралице. Трудно е да забележиш човек в тъмни дрехи да се катери в мрака по колоните на мост, па макар и да е изработен от огледално стъкло. Хава разбрала какво прави Фокс и притичала по моста, но Фокс я изпреварила. Спуснала се по колоните от отсрещната страна и изчезнала сред дърветата на брега.

— Как тогава е открила леговището?

— Проследила следващия човек, който прекосил моста, кралице.

Нещо в тона на Хелда я изпълни с мрачно предчувствие.

— И той е?

— Сапфайър, кралице. Шмугнал се сред дърветата и стигнал до скала, охранявана от мъже със саби. Хава не е сигурна, разбира се, но смята, че Фокс се е насочила натам.

— Кажи ми, че той не е влязъл в пещерата. Кажи ми, че не работи с тях — примоли се Битърблу.

— Не, кралице. Сапфайър не е влизал вътре. Кралице! — Хелда коленичи до Битърблу и стисна крепко ръцете й. — Криел се е от стражите. Явно е проучвал мястото тайно.

За миг Битърблу отпусна глава върху рамото на Хелда. Пое си облекчено дъх.

— Доведи го на дискретно място, където да поговоря насаме с него, Хелда — помоли тя.

Шифрована бележка от Хелда по обед й съобщи, че Саф я чака в покоите й.

— Що за дискретно място? — влетя Битърблу в дневната. Хелда седеше до масата и обядваше спокойно. Саф стоеше пред дивана с палто, шапка, ръкавици и колан с куки, тропаше с крака и излъчваше студ. — Колцина го видяха?

— Влезе през прозореца, кралице — посочи Хелда. — Гледа към градината и реката, където в момента няма никого.

Битърблу забеляза въжетата и отиде до прозореца да погледне платформата. Едва сега осъзна колко е тясна. Люлееше се и трополеше по стената на замъка.

Тя сви ръце в юмруци и попита:

— Къде е Фокс?

— Изчезва по обед, кралице — отговори Саф.

— Откъде знаеш, че не изчезва някъде, откъдето се виждат прозорците ми?

— Не знам — сви рамене Саф. — Следващите събития ще покажат.

— Какво очакваш да се случи?

— Надявах се да ме помолите да я блъсна от платформата, кралице.

Изпита облекчение, че той си е възвърнал дързостта, макар да продължаваше да използва титлата й. Усети, че стъпва по позната почва.

— Фокс е Грей — съобрази тя. — Нали? Моята сивоока Даровита прислужница и шпионка е внучка на Спук.

— Така изглежда, кралице — кимна Саф. — А въпреки невероятните си способности страховитото ви момиче, превръщащо се в разни неща, не разбра, че снощи намерих място, откъдето се чува какво си говорят Фокс и Спук, като долепиш ухо до земята. Короната е в пещерата. Сигурен съм. Има и друга плячка от двореца.

— Как разбра, че Хава те следи?

Саф изсумтя.

— На Зимния мост имаше огромен водоливник. Зимният мост е огледален и изчезва в небето. По него няма водоливници. А и знаех, че следите Фокс. Проследих я, като вървях по дирите на вашите хора. Фокс винаги изчезваше под доковете. Шпионите ви се отказваха, но аз бях по-упорит. Преди две нощи ме осени идея и я видях върху моста.

— Забелязаха ли те, Саф? Май не си внимавал много.

— Не знам — призна той. — Няма значение. Тя не ми вярва и не е толкова глупава, та да се заблуждава, че аз й вярвам. Така няма да спечелим играта.

Битърблу огледа мълчаливо Саф — кадифените му, пурпурни очи, неподхождащи на дръзкото му поведение. Опитваше се да го разбере. Усети смутено, че го разбира само когато го докосва.

— За игра ли го смяташ, Саф? — попита тя. — Да висиш от стените на замъка всеки ден с човек, който е в състояние да съсипе живота ти? Да следиш Фокс през нощта? Кога всъщност възнамеряваше да ми кажеш?

— Понякога ми се приисква да спреш да се правиш на кралица — призна той със странна, внезапна свенливост, изникнала от нищото, — и да дойдеш с мен, когато замина. Знаеш, че имаш инстинкт за моята работа.

Битърблу онемя. Хелда обаче не страдаше от липса на красноречие.

— Мери си думите! — Пристъпи към Саф с лице като буреносен облак. — Внимавай какво говориш на кралицата, младежо, та да не си тръгнеш твърде бързо през прозореца. Навличаш й само неприятности!

— Е, тази нощ ще открадна короната — каза Саф, поглеждайки предпазливо към Хелда.

— Какво? Как? — светкавично възвърна дар словото си Битърблу.

— Трима мъже пазят главния вход на пещерата. Смятам обаче, че има втори вход, защото четвърти винаги седи в камениста падина на известно разстояние от главния вход.

— Но, Саф, как планираш нападението, съдейки единствено по местоположението на един страж? Не си видял входа!

— Намислили са да ви шантажират — обясни Саф. — Ще поискат правото да изберат нов главен тъмничар, трима нови съдии в Дворцовия съд и монсийската стража, която патрулира в Източния град. Иначе ще огласят, че кралицата има афера с лиенидски крадец, отмъкнал короната й след любовна нощ.

Битърблу пак занемя. Успя някак да си поеме дъх и отрони:

— Аз съм виновна. Допуснах да види твърде много.

— Аз го позволих, кралице — намеси се тихо Хелда. — Аз я доведох тук. Хареса ми Дарбата й да е безстрашна, без да е безразсъдна. Възлагах й сложни задачи. Да се катери по прозорците например. От нея би излязла и добра шпионка.

— И двете забравяте, че тя е професионалист — прекъсна ги Саф. — От доста време се домогва до теб, нали? От памтивека семейството й краде от двореца. Те са я пратили да души наоколо. А аз им улесних работата, като откраднах короната и услужливо им я предадох. Ясно е като бял ден. Поднесох й на тепсия трофей, какъвто дори не е мечтала да открадне. Обзалагам се, че познава всяко ъгълче от замъка. Всеки таен вход. Сигурно е знаела от самото начало как да прекоси лабиринта на Лек. Ключовете, които задигнах от джоба й, несъмнено са семейна ценност, откакто Лек е умрял и са разчиствали вещите му. Тя е наследила занаята на семейството си, но е по-коварна, защото е безстрашна. Не смятам, че има съвест.

— Интересно. Мислиш, че съвестта изисква страх? — попита Битърблу.

— Мисля, че без короната няма как да те изнудват. Затова ще я открадна тази нощ.

— С помощта на лиенидската ми стража.

— Не — възрази Саф. — Ако имаш излишни стражи, изпрати ги в печатницата. Аз ще действам тихо. Сам.

— Колко мъже охраняват пещерата, Саф? — тросна се Битърблу.

— Добре, добре. Ще взема Теди, Брен и Тилда. Знаем как да работим и си имаме доверие. Не ни се пречкай.

— Теди, Брен и Тилда — прошепна Битърблу. — Сплотено семейство. Завиждам ви.

— Ти и вуйчо ти владеете половин свят — изсумтя Саф и се шмугна зад фотьойла, защото външната врата се отвори с проскърцване.

— Гидън е — обяви Битърблу.

Саф се появи иззад фотьойла и лицето на Гидън окаменя.

— Ще го почакам да си тръгне, кралице — каза той.

— Ясно — проточи саркастично Саф. — Напускам сцената. Ще ми дадете ли някаква плячка, в случай че Фокс ме види да прескачам прозореца и ми потрябва извинение?

Хелда отиде с отсечена стъпка до масата, грабна сребърна вилица и я бутна в ръцете на Саф.

— Знам, че не съответства на обичайния ти размах — отбеляза мрачно тя.

— Да. Благодаря, Хелда — кимна Саф.

— Внимавай, Саф — обади се Битърблу.

— Не бой се, кралице. — Улови погледа й и го задържа за миг. — Утре сутринта ще донеса короната, обещавам.

Излезе и студеният въздух нахлу в стаята. Когато затвори прозореца отвън, Битърблу отиде до камината да се сгрее.

— Как си, Гидън?

— Снощи Тиел ходеше по Крилатия мост, кралице — докладва Гидън без предисловия. — Стори ми се странно, та реших да те уведомя.

— Тиел на Крилатия мост, Фокс, Хава и Саф — на Зимния. Татко би се зарадвал колко популярни са мостовете му. А ти какво търсеше на Крилатия мост, Гидън?

— С Бан усъвършенствахме скривалището на Саф, кралице. Тиел мина точно преди да излезем.

— Видя ли ви?

— Не мисля, че виждаше каквото и да било. Витаеше в друг свят. Дойде от далечния край на моста. Не носеше лампа. Забелязахме го едва когато мина край прозореца. Вървеше като призрак. И двамата подскочихме. Проследихме го, кралице. Слезе по стъпалата и тръгна към Източния град, но там го изгубихме.

Битърблу разтърка очи, скрила лице в закрилническата тъмнина.

— Имате ли представа дали Тиел знае за Дарбата на Хава да се прикрива?

— Едва ли знае, кралице — отговори Хелда.

— Сигурна съм, че просто се е разхождал — подхвърли Битърблу. — Все пак няма да е зле да я помолим да го проследи.

— Да, кралице — съгласи се Хелда. — Предполагат, че Ранмуд е скочил от мост, а напоследък Тиел е потиснат.

— О, Хелда — въздъхна Битърблу, — няма да понеса истината, ако не е просто разходка.

 

 

Същата нощ изтощението и тревогите не позволиха на Битърблу да заспи. Лежеше по гръб и се взираше в чернотата. Потри ръка. Все още й се удивляваше — отмаляла, но освободена от ужасния гипс, и най-сетне отново снаряжена с камата.

Накрая запали свещ, за да съзерцава златните и алените звезди, сияещи по тавана на спалнята й. Хрумна й, че среднощната безсъница е нещо като бдение за Саф. За Теди, Тилда и Брен, които крадяха корона. За Тиел, който се скиташе самотен в мрака и рухваше духом толкова лесно. За приятелите и, По, Рафин и Катса, които сигурно зъзнеха в тунелите.

Дрямката започна да смекчава острите ръбове на умората и тя разбра, че сънят приближава. Разреши си да се отпусне в обятията на непозволен спомен — как е дете в майчините обятия. Напоследък видението я изпълваше с тъга, помрачено от дневниците на Лек. Сега обаче посегна към него заради Саф понеже през онази нощ, когато спа върху твърдия под в печатницата, Саф й бе пожелал да сънува нещо хубаво като бебета и бе прогонил кошмарите.