Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (9)

8.

— Хайде, Еви. Няма от какво да се страхуваш — умоляваше Дафни. — Водата не е дълбока. Ела, Еви, много ще ти хареса.

— Не.

— Хайде, Еви, ела. Не знаеш какво изпускаш.

— Не.

— Еви, ела, обещавам, че ще те държа непрекъснато. Няма да те пускам.

— Не. Не искам — каза Еви, обърна гръб на майка си и се отдалечи от брега, връщайки се на одеялото върху пясъка.

Дафни беше влязла в морето до кръста, с ръце на талията си и гледаше настойчиво дъщеря си. Как беше възможно, питаше се тя. Как бе възможно дете, които произхожда от семейство на рибари, да се страхува от водата? Дафни не се заблуждаваше. Тя знаеше отговора, както знаеше и мантрата само ако, която повтаряше наум отново и отново.

Само ако… тя си бе вземала отпуск, беше полагала усилието да идва тук всяко лято. Само ако… не беше толкова лесно просто да се потопи в работа, тогава може би нямаше да е изгубила връзката с Еви. Само ако… Алекс не беше работил извънредно до късно през нощта в онази вечер, за да плати за курса по хлебарство и тестени изделия, който Дафни толкова отчаяно искаше да изкара. Само ако… шофьорът на камиона не беше пил в онази вечер, когато беше помлял мантинелата и беше премазал колата на Алекс. Само ако… родителите й не бяха останали в закусвалнята онази нощ, когато стана обирът. Само ако… баба беше замълчал и беше отключил касата, за да даде оборота на въоръжения наркоман. Само ако… мама беше послушала, не беше мърдала и не се беше втурнала към мъжа си, за да го прегърне и да му шепне утешително, докато той лежеше на пода и умираше. Само ако… наркоманът беше видял медальона с портрет, който висеше на врата на мама, със снимката на Дафни и бебето Еви и бе осъзнал, че тя имаше за какво да живее, че беше нужна някому и беше обичана. Само ако… той би могъл да знае каква болка щеше да причини, когато беше дръпнал спусъка и беше убил и нея.

Само ако Дафни не беше загубила всички хора, които беше обичала някога.

Само ако…

Но онова, което вече се беше случило, не можеше да бъде променено. Нямаше как да върне мама, баба или Алекс, за да й помогнат да отгледа Еви и да я обгърнат с любовта и вниманието, които нейното малко момиче заслужаваше и искаше. Дафни беше само на 35, но се чувстваше така, сякаш беше изживяла цял един живот, белязан от загубата, сякаш тя също беше обгърната в черни жалейни одежди като хора от вдовици на пристанището. Но печалните песни и черните кърпи не са приемлив израз на болката в културата на Манхатън. Дафни се беше научила да носи своя траур отвътре.

Тя знаеше, че не можеше да промени миналото. Но като гледаше как Еви се отдалечава от нея, Дафни осъзна, че от този момент нататък тя може и щеше да промени бъдещето. Сега, когато щеше да се омъжи за Стивън, тя щеше да има свободно време, както и финансовата свобода, за да даде на Еви всичко, което дъщеря й искаше и заслужаваше. Дафни беше длъжна да го направи. Тя вече беше изгубила достатъчно много; съпруга си, баща си и майка си. А сега Дафни осъзна, че в някои отношения нейното собствено дете растеше и без майка. Проклета да бъде, ако допусне да изгуби и дъщеря си.

Застанала насред прохладната, чиста морска вода, докато леките вълни полюшваха бедрата й, загледана как Еви си играеше на пясъка, Дафни даде обет пред себе си. Тя щеше да бъде до Еви така, както никога досега. Щеше да открие нови светове пред дъщеря си. Еви не подозираше какво изпускаше. Как би могло да разбере момиченцето опияняващото удоволствие от това да се хвърлиш презглава във водата, когато наблюдаваше как всяка крачка на майка й през живота беше прецизно премерена и внимателна?

— Еви. Еви, миличка — извика Дафни. — Ще доплувам няколко минути, а после се връщаме вкъщи, нали?

— Добре, мамо.

Дафни се обърна с лице към откритото море. Тя приклекна, вдигна ръце над главата си и напълни дробовете си с въздух.

Както седеше на брега, Еви спря да копае основите на пясъчния си замък. Тя се изправи и се обърна към гъсталака.

— Мамо, защо плачат онези лелички? Какво ги боли?

Но Дафни не чу дъщеря си. Точно когато първото слабо ридание достигна до ушите на Еви, Дафни изплува от морската вода, порейки вълните с бързо, отривисто свистене. Тя отвори очи. Барбуня, ципура. Всичките бяха там. Шест години по-късно и нищо не се беше променило.

Шест години по-късно и всичко се беше променило.