Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (20)

19.

— Аз бях като теб, Дафни — започна Яни. — Двамата с теб си приличаме повече, отколкото можеш да си представиш. Аз също обожавах да слушам разказите на моята баба. И аз, като теб, живеех заради онези истории.

Дафни кимна в съгласие, но и от изненада. Той наблюдаваше как се променяше изражението й, как мускулите около устата й най-сетне се отпуснаха.

— Когато бях малък, моята баба ми разказваше за едно време. Обожавах да слушам нейните истории, но, честно казано, ги мислех за фантазиите на стара, изморена жена, която вече не прави разлика между факти и измислици. Но когато срещнах теа Евангелия, всичко придоби смисъл.

— Как така всичко е придобило смисъл, какво ти разказа тя? — Дафни подви крака под тялото си и се улови за перилото, сякаш за да намери в него опора за предстоящото сътресение.

— Разказа ми какво са преживели през войната. Разказа ми как в един момент непознати хора са разменили живота си — за да спасят своя собствен живот и живота на другия. Разказа ми какво е да се изправиш лице в лице с дявола… и да откажеш да му дадеш душата си.

Я-я и Ница действително бяха намекнали нещо подобно. Но версията на Яни изглеждаше някак различна, по-мрачна.

— Защо научавам за това чак сега?

Той се усмихна, сякаш беше очаквал този въпрос още преди да започне разказа си.

— Тя искаше да остави миналото зад себе си, да забрави. Твоята я-я не е искала да те обременява с призраците от миналото, под чието бреме бяха живели тя и майка ти. Искаше да си свободна от тях, да познаваш само магията и красотата — лицето му омекна, но Дафни виждаше пулсиращата изпъкнала вена на слепоочието му, туптяща и синя под фината мургава кожа.

— Разкажи ми — промълви тя. Беше време да научи истината.

— Всичко започнало в Керкира — заговори Яни. — Моята баба Дора живеела в стария град, апартамент на втория етаж точно под Венецианските арки. Дядо ми бил шивач, най-добрият шивач в Керкира. Неговите костюми и ризи прилягали идеално, бодовете му били толкова безупречно точни, че хората се възхищавали на всяка излязла изпод ръцете му дреха. Баба ми се хвалеше, че били готови да бръкнат дълбоко в джобовете си, само и само да се сдобият с елегантните дрехи на майстора… — гласът му притихна за момент. — Тя казваше, че всички се удивявали на таланта му, признавали, че никоя шевна машина не можела да се мери с изкусността на сръчните му пръсти — че тази дарба била Божия благословия. Магазинът на дядо ми бил точно под семейния им апартамент, на приземния етаж в Еврейския квартал.

— Еврейския квартал? — Дафни никога не беше чувала за Еврейски квартал в Керкира.

— Да, Еврейския квартал. Моето семейство принадлежало към процъфтяващата общност от две хиляди еврейски търговци и занаятчии. Поколения наред Керкира била техен дом, така както е била дом на твоята фамилия. Те били част от острова точно толкова, колкото и твоите собствени предци. Но това било преди войната, преди немците да дойдат и да преобърнат всичко наопаки — Яни погледна надолу и пое дълбоко дъх. С едната ръка държеше кормилото и насочваше каикито към Сидари.

— Годината била 1943, по време на италианската окупация на Керкира и ситуацията в града била относително спокойна. Италианците не закачали местното население. Италианските войници безчинствали навсякъде другаде в Гърция, но не и на Корфу. Тук, заради близостта на островите до Италия, много от местните хора говорели италиански — и войниците били благосклонни към мъжете, които говорели техния майчин език, дори ги предупреждавали, съветвали ги да бягат, когато германците започнали да наближават. Италианците знаели какъв трагичен сценарий щял да последва, ако германците стигнели до Корфу. Но за съжаление, моите баба и дядо и тяхната общност били привързани към това място, което обичали и което наричали свой дом. Моето семейство било чуло, че немските войски наближавали, че унищожавали цели общности, избивали бойците от гръцката съпротива и евреите в цяла Гърция. Но дядо ми и баба ми се чувствали сигурни в Корфу сред тези цивилизовани и културни хора — Яни замълча. — Сред своите приятели. Но когато италианците накрая отстъпили, заедно с тях си отишла цивилизацията, а Бог извърнал очи, както обичаше да казва моята баба.

Дафни си помисли, че видя влага в очите му, когато Яни спомена баба си. Може би беше от морската влага, тя не можеше да определи.

— Това се случило на 8 юни 1944 година. Само два дни след като Съюзническите сили осъществили десанта в Нормандия. Спасението било близо, толкова невероятно близо. Но недостатъчно. Германците издали заповед всички евреи в Корфу да се явят на градския площад в 6 часа на другата сутрин.

Той поклати глава и се обърна да погледне Дафни.

— Представяш ли си някой да влезе в дома ти — домът, където са се родили твоите предци, където си приготвяла вечерята всяка вечер и където са играли и спели децата ти. Представяш ли си да се събудиш един ден и да ти кажат, че си нищожество — че твоето семейство не означава нищо. Точно това се случвало в цяла Гърция. И накрая стигнало до Корфу. Много от приятелите на дядо и баба заминали същата тази нощ, избягали в планините, в малките затънтени селца. Но не и моето семейство. Те останали.

Дафни го погледна с недоумение.

— Но защо? Защо са останали, щом са знаели колко е опасно?

— Не са можели да напуснат града — той отново поклати глава. Погледът му се спря върху една чайка в далечината. Яни се загледа как чайката се понесе, разперила криле, рееше се и описа грациозно няколко кръга, преди да се гмурне и да изплува с риба в човката. Едва тогава продължи да разказва:

— Не са можели да тръгнат. Моята баба Дора била постъпила в клиника в Палеокастрица. Взела със себе си майка ми Естер и нейната двегодишна сестра Рахел, като оставила дядо ми и четиригодишният им син Давид у дома. Рахел била болнаво дете и от дни наред отново горяла в треска. Лекарят в Палеокастрица бил много добър и приготвял лекарства, от които малката Рахел винаги се подобрявала. Дора изобщо не се замислила за пътуването. Германците били жестоки и агресивни, но евреите се били научили да ги избягват, да не се набиват на очи и да се спотайват. Живеели по този начин от месеци, молели се Съюзническите сили да щурмуват и се надявали, че скоро нацистите щели да бъдат прогонени от Корфу. Никой не видял надвисналата беда, но положението се променило за една нощ. Дядо ми за нищо на света не би изоставил жена си и дъщерите си. Той избрал да остане, да брани реда и да чака завръщането на своята съпруга и дъщерите си. На другата сутрин — продължи Яни, — когато бомбите на Съюзниците започнали да падат върху Корфу, немците събрали всички евреи на платиа, градския площад. Те изпразнили затворите, болниците и дори дома за душевноболни. Всички евреи в Керкира, дори жените в напреднала бременност, които чакали да родят, всички били струпани на площада. Войници претърсили къща по къща, за да не остане дори един евреин; мъже, жени, деца, старци… всеки, който бил дръзнал да не се подчини на заповедта. До вчера те били процъфтяваща общност, на следващия ден били изтръгнати от домовете си и превърнати в нищожества. Представяш ли си някакви непознати да те измъкнат от дома ти като животно от клетката, да те изтръгнат като риба от морето… — Яни се обърна и погледна Дафни. Този път нямаше съмнение какъв беше източникът на влагата в зачервените му очи. — Те стояли под жаркото слънце, цяла сутрин и цял ден, чак до спускането на вечерта, без да знаят какво ги очаква, отказвайки да повярват в злочестата си съдба. Накрая войниците ги отвели. Хвърлили ги в затвора, всички до един. Почти две хиляди евреи били хвърлени във Фруриото. Същото място, където те се разхождали със семействата си всеки шабат, сега се превърнало в техен затвор. Държали ги там без храна и вода, отнели им всички ценности, самоличността им — достойнството им — Яни извърна очи от Дафни, после ги затвори и главата му клюмна, притихна за няколко минути, преди да намери сили да довърши: — Преди да ги изпратят в Аушвиц.

Думите му й подействаха като плесница.

— Какво? — извика Дафни, мислейки си за живописната крепост, вечният символ за защита, сила и сигурност. — Какво говориш?

Яни подмина въпроса й.

— Дядо ми и Давид… — той въздъхна. Дафни видя, че пръстите му трепереха, когато стисна кормилото. — Те били в магазина, моят дядо и Давид, когато войниците влезли. Плячкосали магазините, арестували всички и застреляли онези, които дръзнали да се възпротивят. Моят дядо отказал да се подчини, отказал да тръгне без жена си и дъщерите си. Войниците го пребили заради неподчинението и му заповядали да отиде при другите мъже, подкарани като добитък, като овце на заколение. Но дядо ми отказал да позволи синът му да види как го отвеждат като животно — Яни отново затвори очи. — И войниците го разстреляли.

Дафни вдигна ръце към устата си, но не можа да заглуши риданието, което се изплъзна между пръстите й.

— Застреляли дядо ми в главата. Пред очите на сина му. Оставили безжизненото му тяло да лежи върху кроячната маса.

— О, боже мой — Дафни зарида, дишаше дълбоко, но й се струваше, че кислородът не достига до дробовете й. Дори да чуваше риданията й, Яни не го показа. Той сякаш беше чакал толкова дълго да сподели тази история, че сега нищо не можеше да го спре. Думите продължиха да се леят от него, сега още по-бързо, още по-опустошителни.

— Когато баба ми се върнала в Еврейския квартал, улиците били опустели. Тя тичала през целия път до дома, стискайки ръцете на дъщерите си. Дотичали до магазина и намерили дядо ми там, студен и безжизнен, а Давид — Давид го нямало.

Дафни повече не можеше да сдържа сълзите си. Те преляха и потекоха по лицето й; тя плачеше за това малко момченце, плачеше за неговия баща, за майка му и сестрите му, плачеше, задето Керкира не беше раят, с който тя винаги я беше асоциирала; че Керкира също си имаше своето трагично и тъмно минало.

— Така ги намерила твоята баба; моята млада майка и сестра й, свлечени на пода, да галят и оплакват тялото на мъртвия си баща, докато баба ми тичала по улиците и викала като обезумяла, търсейки сина си.

— Я-я ги е намерила? Я-я е била там? — Но как така? Невъзможно беше да си представи, че нейната баба беше станала свидетелка на тази ужасяваща сцена. Дафни недоумяваше защо изобщо я-я е била там. Тя рядко напускаше Ерикуса. Яни сякаш долови съмненията й. Преди Дафни да може да оспори достоверността на историята, той продължи:

— Твоята баба тъкмо била дошла от Ерикуса и не знаела нищо за погрома и арестите. Тя идвала в Еврейския квартал, за да плати някакъв дълг. Дължала пари на дядо ми. Били минали месеци, а теа Евангелия все не успявала да плати сметката си. Тя влязла в дюкяна с кошница с пресни яйца и бутилка зехтин, надявайки се, че той щял да ги приеме като разплата. Вместо това се озовала насред нещастието на моето семейство. Теа Евангелия коленичила и издърпала децата от вкочаненото окървавено тяло на техния баща.

Дафни сякаш можеше да види кръвта, да я помирише. Тя престана да диша за момент и притихна заслушана, сякаш можеше да чуе отекващите ридания на острова.

— Но Давид, какво се случило с Давид?

— Отвели го… но твоята я-я се опитала… тя опитала… — гласът му потрепери, когато повтори думите. — Теа Евангелия облякла баба ми като гъркиня, забрадила я със собствената си кърпа и съблякла жилетката от гърба си, за да облече Дора. Скрили се в църквата „Свети Спиридон“, твоята я-я се молела на светеца, докато моята баба и нейните момичета плачели в прегръдките си, седнали на пода. Твоята я-я им казала да се изправят и да се помолят заедно с нея. Казала им, че Агиос Спиридон ще ги закриля. И така станало, светецът наистина ги опазил. Останали скрити в църквата повече от 24 часа, чували изстрелите и хаоса навън. Но нито един германски войник не влязъл в църквата, нито един. Накрая писъците и стрелбата утихнали, но твоята я-я казала на Дора да остане в църквата, да не мърда и да не разговаря с никого. Евангелия излязла навън и хукнала към Фрурио. Възнамерявала да говори с полицията и да каже, че е станала грешка, да каже, че Давид бил неин син, гърче, а не еврейче. Но било твърде късно. Фруриото вече било изпразнено и юден, както ги наричали немските войници, като плюели с отвращение, изричайки тази дума, вече били отведени.

Онази нощ, под прикритието на мрака, твоята я-я отвела Дора, майка ми и малката Рахел в Ерикуса. Отначало баба ми отказвала да тръгне, не искала да напусне Керкира, докато не намери сина си. Заклела се по-скоро да умре, отколкото да изостави надеждата да намери малкото си момче. Но теа Евангелия й казала съвсем ясно, че нямало никаква надежда да намерят Давид. Нейното малко момче, нейният Давид бил отведен заедно с всички нейни приятели, всички нейни близки — било твърде късно да го спасят. Било прекалено късно да спасят, когото и да е от тях.

Яни прокара своята голяма, груба длан по лицето си и подръпна мустаците и брадата си. После се обърна към Дафни.

— Дафни, ти си майка. Представяш ли си да трябва да кажеш на друга майка да се откаже от надеждата да открие детето си? Представи си твоята Еви, това красиво дете, което си носила в себе си, родила си, кърмила си го и си се грижила за него. Представи си какво е да си тръгнеш и да я оставиш на сигурна гибел. Да знаеш, че, докато живееш, дишаш и вървиш по тази земя, ти си изоставила детенцето си в ръцете на някакви безбожници, безсърдечни животни, които ще го накарат да страда, решени да го убият. Представи си твоята красива Еви, захвърлена като боклук. Сега можеш да си представиш, поне донякъде, какъв ад е преживяла моята баба.

Дафни си представи своето прекрасно момиченце, нейната Еви — и незабавно пропъди образа на дъщеря си от главата си. Дори самата мисъл беше непоносима… немислима… дори от безопасното разстояние на изминалите десетилетия. Тя можеше само да поклати глава. Не.

— И си представи твоята собствена баба, Дафни. Да трябва да каже на друга майка да забрави детето си — да забрави за едно от децата си, с надеждата да спаси другите.

— Не, не мога — прошепна едва чуто тя.

Яни отново вдигна глава и погледна Дафни в очите.

— Но твоята я-я го е направила и е спасила живота им. Тя е спасила наследството на семейството ми, нашия завет. Онази сутрин, когато твоята я-я ги измъкнала от шивашкия дюкян, Дора се върнала там тичешком. Тя знаела, че не бива да взема нищо със себе си, че Евангелия била права, трябвало да напуснат веднага, преди да се върнат войниците. Но Дора взела едно нещо, единственото свидетелство, че нейното семейство е съществувало. Това била семейната менора, която баща й бил гравирал върху маслиново дърво и й дал в деня на нейната сватба. Знаейки, че ще ги убият на място, ако я видят да носи менората по улиците, твоята я-я увила менората в престилката си и я скрила под полите на роклята си.

Евангелия заплатила с яйцата и зехтина, за да ги откарат обратно в Ерикуса. Тя нямала нищо друго, но дала кошницата на един свой съселянин, за да си мълчи и да ги качи в своето каики. Тя рискувала всичко, за да помогне на моето семейство. Нацистите знаели, че някои евреи са успели да се измъкнат, че ги криели гръцки семейства на Корфу, в селата и на по-малките острови. Те издали официална прокламация, че всеки християнин, който крие или помага на евреин, ще бъде екзекутиран. Че човекът и цялото му семейство щели да бъдат разстреляни, ако бъдели заловени да нарушават заповедта и да помагат на юден. Но въпреки това, въпреки огромния риск, заплахите и съзнанието, че ще я убият, Евангелия ги скрила, опазила ги. Спасила ги — Яни замълча. — Тя ни спасила.

Дафни не откъсваше очи от него. Чувстваше се опустошена; разкъсвана между желанието да го нарече лъжец, който се осмеляваше да измисля подобни ужасяващи истории, и от порива да го прегърне, да се вкопчи в него и да му благодари, че най-накрая й беше казал истината.

— Как? — успя да промълви тя.

— Живели по този начин до края на войната. Двете вдовици и техните деца, преживявали с каквото имали, живеели в къщата на Евангелия. Дора обучила Евангелия в шивашкото изкуство, в изработването на красиви дрехи от подръчни материали, а Евангелия посветила Дора и нейните момичета в обичаите на Ерикуса, така че да се приобщят към местните жени… и да оцелеят. Нощ след нощ те разговаряли и предавали една на друга историите, традициите и културата на своите народи. Научили, че независимо от всичко онова, което били, сходствата били повече от различията между гърците и евреите. Евангелия казала на всички на острова, че баба ми била нейна братовчедка, която щяла да остане да живее при нея, но хората знаели истината. Всички на Ерикуса знаели коя е Дора — каква е. Всички знаели, че баба ми се криела; че тя и твоята баба, а може би и всички на острова щели да бъдат избити, ако нацистите ги откриели. Но никой не ги издал. Никой на острова не разкрил тайната. Въпреки риска за хората, за техните семейства и за целия остров никой не съобщил на нацистите. Нито един възрастен, нито едно дете, Дафни, никой. Отначало хората стояли настрана и просто не закачали двете вдовици. Но с течение на времето хората от острова приели Дора и дъщерите й. Помагали им, защитавали ги и заедно с Евангелия ги накарали да се почувстват част от Ерикуса, част от тяхното семейство.

Дафни усукваше нервно полата си, навиваше белия плат на фишек между пръстите си.

— Но как, как са успели да се скрият от войниците?

Яни помълча малко и се усмихна.

— Твоята я-я е смела и специална жена, Дафни. Всеки път, когато баба ми разказваше за нея, тя говореше с приглушен тон, с почит и уважение.

— Моята я-я… — Дафни си представи своята крехка баба, която изглеждаше още по-дребничка в черната си дреха. Същата я-я, която не говореше английски, никога не беше ходила на училище и никога не се беше качвала на самолет и не беше напускала Гърция. — Как е знаела какво да прави?

— Когато задавах този въпрос, моята баба просто казваше „тя знаеше“. Усещала е. Знаела е кога ще дойдат войници. Знаела е кога ще си тръгнат. Тогава обличала Дора и момичетата в селски дрехи и ги изпращала с една торбичка с хляб, маслини и вода и винаги със скъпоценната менора на баба ми, увита в престилка и скрита в полите на Дора. Те се криели в пещерите на възвишенията откъм дивата, незаселена част на острова, докато войниците си тръгнели. Теа Евангелия винаги знаела кога ще дойдат и кога ще си тръгнат. Само и единствено тя. Сякаш чувала стъпките им. Отначало само Евангелия предприемала опасното пътуване, за да им занесе храна и вода, когато се криели. Но после, един по един, започнали да ходят и другите хора от острова. Носели им храна и най-необходимото и дори недодялани кукли, направени от парцали и царевични кочани, за да си играят момичетата — тук Яни се усмихна, очите му засияха при мисълта как малките момиченца са си играли невинно при онези опасни обстоятелства. Но после усмивката му изчезна, когато той си спомни какво следваше в историята.

— Немците така и не окупирали Ерикуса, но идвали от време на време, обикновено веднъж в месеца и оставали за няколко дни, като все търсели укриващи се евреи. Дните се точели бавно, а германците били жестоки, пребивали дори малките деца, които дръзвали да не ги поздравят с вдигната ръка или с недостатъчно висок „Хайл Хитлер“. Но Дора, Евангелия и хората от острова си имали установен ред, доколкото може да съществува установен ред по време на война. Всички знаели къде се криели Дора и момичетата и макар да не им било лесно сами в планината, те никога не заспивали гладни. Все някой идвал и им носел най-необходимото… дрехи, храна, компания и разговори, за да запълнят часовете на страх и самота. Но един път немците се застояли повече от обикновено. Било в края на лятото и се извила страшна, продължителна буря. Дни наред валял дъжд и морето било бурно. Нито една рибарска лодка не дръзвала да излезе и дори немците, с техните големи, модерни лодки, били безсилни да се изправят срещу разгневеното море. Дора разказваше, че чакали и се молели цяла вечност, надявали се най-сетне да им кажат, че могат да се приберат у дома, но напразно. Вестта за заминаването на войниците така и не идвала — Яни поклати глава, рамената му се смъкнаха под товара на страха и отчаянието на баба му.

— Постоянната влага прекършила крехкото телце на Рахел. Момиченцето започнало да кашля и се влошавало с всеки изминал ден. Дори скъпото лекарство, което Евангелия и другите хора доставяли с риск за живота си, не помогнало срещу възпалението, което се било загнездило дълбоко в дробовете на детето, мъчителната кашлица, която изтощавала слабичкото й тяло. Накрая морето се укротило и немците отплавали за Керкира, но вече било късно. Кашлицата на Рахел се влошавала с всеки изминал ден, а после се появила треската. Бедното дете не можело да се бори повече. Рахел умряла, в леглото на баба ти, докато Дора и Евангелия бдели край нея, държали тънката й ръчичка и поставяли студени компреси на челото й. Дора не издържала. Колко можела да понесе една жена? Това било нечовешко. Тя не продумала седмици наред, седяла, вцепенена от скръб и печал. Евангелия помнела разказите за еврейските обичаи и знаела какво трябвало да направи. Тя измила мъртвото телце на Рахел и нацепила чаршафите от леглото си, за да направи погребален саван. Тъй като Рахел била еврейка, свещеникът нямало да позволи да я погребат в християнското гробище. Но Евангелия коленичила и с голи ръце разкопала земята точно пред вратите на гробището. Погребали Рахел там, до самия вход. Свещеникът стоял с Дора, твоята я-я и други хора и макар да не знаел кадиш, еврейската молитва за мъртвите, той се помолил от сърце и помолил Бог да приеме това невинно дете.

Дафни мълчеше. Тя понечи да заговори, но от устата й не излязоха думи. Нямаше думи. Но Яни още не беше завършил. Той имаше да разказва още.

— В университета изучавах много истории за войната — продължи той. — Изучавахме мъжеството на атинския архиепископ Дамаскинос, който казал на енориашите да крият евреите в собствените си домове и издавал фалшиви кръщелни свидетелства, с които спасил хиляди хора. Когато нацистите го заплашили да го разстрелят за действията му, архиепископът отговорил смело: „Съгласно традициите на гръцката Православна църква, нашите прелати трябва да бъдат обесени, а не разстреляни. Моля ви да уважавате нашите традиции“ — Яни отново затвори очи. Потъна в мълчание, съзерцавайки думите на архиепископа.

— Изучавах подвига на епископ Хрисостомос и на Лукас Карер, кмета на Закинтос. Когато немците им наредили да представят списък на евреите, които живеели на острова, те им предали лист само с две имена, своите. Благодарение на тези мъже нито един евреин от Закинтос не е загинал, нито един.

Яни вдиша дълбоко, напълни гърди и изправи гръб.

— Евангелия не отстъпва по смелост на тези мъже, Дафни, тя заслужава същото признание и почести. Ти попита защо се чувствам толкова близък с баба ти. Ето за това, Дафни. Аз й дължа всичко, всичко, което имам, всичко, което съм. Цял живот обещавах да отида в Ерикуса и да намеря Евангелия, да й благодаря. Да взема ръката й и да я целуна по бузата и да погледна в очите жената, която е рискувала живота си, за да спаси моето семейство. Това е единственото, за което Дора ме е молила някога и аз й обещах, че ще го направя. Когато бях по-млад, все не намирах време, все бях зает, тичах насам-натам. Цял живот учих, заровил глава в книгите, в отчаяно търсене и попиване на знания и информация. Но в крайна сметка всичко беше напразно. Напълних главата си с факти, но самият аз бях празен. Тогава осъзнах, че е време да изпълня желанието на баба ми, да дойда тук и да се срещна с жената, която беше спасила живота й, а също и живота на майка ми. Тогава дойдох тук и намерих твоята я-я.

— Защо никой не ми е разказал това?

— Тя смяташе да ти каже, когато самата ти станеш майка. Мислеше, че тогава и само тогава ти наистина би могла да осмислиш случилото се. Но тогава те сполетя твоята трагедия и самата ти остана млада вдовица, която трябваше да отгледа сама детето си. Теа Евангелия не искаше да те обременява с призраци от миналото, когато те преследваха твоите собствени призраци.

Истината в думите му беше неоспорима. Дафни го слушаше със затворени очи, но усещаше погледа му. Онова, което видя, когато отвори очи, отново я учуди. Нямаше я проницателната и предизвикателна настойчивост, с която Яни винаги я беше гледал. Този път в очите му нямаше присмех, нямаше надпревара, нямаше загадка.

Нямаше я наперената самоувереност, която бе носил Яни само допреди няколко кратки часа, когато се бяха качили на рибарска лодка. Сега рамената му бяха прегърбени, когато той се облегна на перилото. Това пътуване, тази история го бяха изтощили. Той погледна към кея, който беше по-близо, отколкото очакваше — сякаш брегът ги беше засмукал. Тяхното споделено пътуване приближаваше към своя край. Яни скочи на крака и се приготви да акостира лодката.

Не, не си тръгвай. Още не сме свършили. Дафни искаше той да остане при нея, но не намери сили да го каже, не и на глас. Върни се. Върни се и седни при мен, разкажи ми повече. Но Яни не чу безмълвната й молба.

— Пристигнахме — Яни скочи на кея и завърза каикито с ловкостта на моряк, който умее да завързва сложи възли със затворени очи.

— Чакай! — извика Дафни. — Чакай, не тръгвай! — извика тя, като скочи от мястото си. Протегна ръка към него. Яни я изтегли да стане и я насочи към брега без колебание. Дафни вдигна глава, знаейки какво трябваше да направи. Само още веднъж, за да е сигурна.

Очите й срещнаха неговите. Това беше единственото потвърждение, което й беше нужно.

Болката в черните очи беше неумолима. Дафни добре познаваше този поглед.

Беше, като да се гледа в огледало.