Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (7)

6.

Докато изкачваше пропуканите каменни стъпала към къщата на я-я и затваряше скърцащата порта към вътрешния двор за гърба си, Дафни предвкусваше успокоението от познатите гледки — голямото лимоново дърво с огъващи се под тежестта на плодовете си клони, гледжосаните сини и бели грънци с грамадните туфи босилек и старите резбовани дървени столове около оджака, които сякаш очакваха поредната нощ, в която старицата щеше да разказва приказки и легенди до ранни зори.

Като малко момиченце Дафни безброй пъти беше минавала тичешком през тази врата с развълнуван смях и кикот. Но колкото и щастлива и развълнувана да беше сега тя, този път беше различно.

Срещата им не бе продължила дълго, но сякаш всеки миг в компанията на Яни беше изпълнил Дафни с раздразнение и неудовлетворение. Струваше й се, че се беше върнала в онези древни времена, когато крилатите фурии се спускали да измъчват простосмъртните. Спомняше си как като тийнейджърка се беше опитвала да си представи онези митични създания, докато четеше и препрочиташе „Орестия“ на Есхил^[1].

Така ли се е чувствал Орест, питаше се тя.

За разлика от Орест Дафни знаеше, че тя не беше извършила грях, не беше нанесла обида на боговете или на природата. Това тук не бе домът на Агамемнон и тя не беше митологичен герой, нито дори млада девица, чиято женитба или саможертва можеха да преобърнат хода на войната. Дафни беше най-обикновена смъртна; самотна жена, загубила любовта на живота си твърде млада, и накрая, след години на скръб и печал, тя беше готова да отвори сърцето си отново. Това място трябваше да е нейното убежище, нейната награда. Дафни чувстваше, че си беше заслужила правото да се завърне тук, да си спомни и може би в известен смисъл да изживее отново чистите и простички удоволствия от своята младост.

Като тръгна из патиото, Дафни протегна ръка и помилва едрите листа на босилека. Когато се доближи до растението, тя поднесе пръсти към носа си и вдъхна наситеното познато ухание. Дафни се наведе, откъсна един стрък и размаха листата пред носа си. В древността се вярвало, че босилковата клонка притежавала такава мощ, че можела да отвори портите на рая.

Стига. Стига толкова, помисли си Дафни, като издиша дълбоко, отвори очи и протегна ръка към Еви.

— Ела, Еви — в този миг Дафни си обеща, че дори онзи мъж да беше успял да съсипе утрото й, тя нямаше да му позволи да съсипе остатъка от деня й, а още по-малко деня на дъщеря й.

— Хайде, кукла, ела да ти покажа къщата, преди да седнем да обядваме — извика тя, изненадана колко бодро и весело беше съумяла да прозвучи.

Хванати за ръце, Еви и Дафни прекосиха градината; покрай безкрайните редове доматени насаждения, отрупани с уханни зрели домати, сякаш готови да се пръснат. Продължиха надолу по стълбите в дъното, покрай обраслата с орлови нокти стена, чиито мънички цветчета привличаха хор от жужащи пчели. Оттам се насочиха към мястото, където я-я държеше вързан Джак под едно превито маслиново дърво с дебела сянка, която да брани от слънцето и жегата нейния верен другар.

Усетил приближаването им, Джак проточи врат, за да посрещне Еви. Момиченцето протегна малката си ръчичка, за да погали мекия участък точно над муцуната на магарето. Джак проточи врат още по-напред и близна Еви под гушката.

— О, мамо, той ме целуна. Той ме харесва — изкикоти се Еви.

— Да, миличка. Как няма да те харесва — те бяха в Ерикуса едва от два часа, а Еви вече си беше намерила нов приятел.

— Хайде, миличка, искам да ти покажа нещо друго — Дафни издърпа ръцете на дъщеря си от врата на магарето.

Тя поведе Еви покрай задния двор, през градината и по каменните стъпала към хаоса и какофонията на пълния кокошарник. Дафни отвори вратичката от метална мрежа и въведе дъщеря си вътре, преди да затвори вратата зад тях. Когато влезе вътре, Еви замръзна на място, виждайки половин дузина малки жълти пиленца, които тичаха насам-натам на неуверените си крачета като мънички пияни моряци. Дафни се наведе полека, взе едно новоизлюпено пиленце и го постави в събраните шепи на дъщеря си. И притихна, наблюдавайки как личицето на Еви засия от радост, когато мъничките й пръстчета погалиха жълтия пух на пиленцето.

Дафни не смееше да помръдне. Тя стоеше и гледаше как Еви се зае с детска прилежност да погали всяко едно пиленце. Сякаш малкото момиченце искаше да е сигурно, че всяко малко пиленце се чувстваше обичано, че нито едно не се чувстваше забравено или пренебрегнато.

— Елла, елла. Дафни, Еви. Елла — напевният вик на я-я почти не се чуваше сред врявата от пляскащи крила, писукане на пиленцата и радостните възгласи на детето.

Дафни вдигна глава и примижа срещу слънцето.

— Дафниии, Евиии. еллааа — провикна се отново я-я.

Дафни вдигна ръка като козирка над челото си, за да засенчи очите си от ослепителното слънце. Но и това не помагаше. Слънцето беше стигнало до апогея на своя път, точно над къщата, и Дафни не можеше да види я-я. Виждаше само нейния силует, изправен високо над тях върху терасата, вдигнала вярната дървена лъжица към небето и призоваваща своите внучка и правнучка да се присъединят към нея на масата.

— Идваме, я-я. Ерхомасте^[2] — извика Дафни.

— Може ли да го взема с мен? — примоли се Еви, когато майка й отвори вратичката, за да излезе. — Моля те. О, моля те, мамо — молеше момиченцето, като милваше нежно пиленцето, което все още държеше в ръце.

— Не, миличка. Трябва да го оставиш тук. Но можеш да се върнеш тук и да си играеш с него, след като обядваме — увери я Дафни.

— Обещаваш ли? Наистина ли, наистина ли обещаваш? — попита Еви с почти неуловимо обвинителен тон. Външен слушател на този разговор между майка и дъщеря не би доловил този нюанс, но той беше там. Дафни знаеше това. Тя го беше чувала вече много пъти и той нараняваше сърцето й всеки пъти.

— Да, обещавам — каза Дафни и клекна, за да погледне Еви в очите. Тя протегна ръцете си и ги постави върху нежните розови пухкави бузи на момиченцето. — Това е твоят дом, миличка. Това са твоите пиленца. Можеш да идваш тук, когато си поискаш и да си играеш колкото си искаш. Нали? — тя целуна нежно Еви по върха на нослето.

— Нали? — повтори Дафни, като притисна лекичко бузите на дъщеря си.

Дафни правеше всичко възможно да вдъхне увереност на малкото си момиченце и поне външно, явно успяваше. За дете, което обикновено прекарваше дните си свряно в апартамента, играейки си само с плюшените играчки, възможността да лудува на воля тук, под открито небе, в кокошарник с истински новоизлюпени пиленца, беше сбъдната мечта. Дафни знаеше, че дъщеря й копнееше за вкуса на чистия въздух и свободата. А тя беше готова да й позволи да им се отдаде на воля.

Дафни открай време имаше най-добри намерения по отношение на Еви; тя постоянно планираше посещения на зоологическата градина в Бронкс и организираше пикници в Сентръл Парк. Но дори най-добрите намерения не бяха достатъчни, за да компенсират лошото стечение на обстоятелствата, когато вторият главен готвач в „Кукла“ се обаждаше да каже, че е болен, или когато инспекторът от здравната служба се изтърсваше на неочаквана проверка. Винаги се появяваше някоя основателна причина, поради която Дафни отново отлагаше плановете си с Еви и хукваше към ресторанта, оставяйки само разочарованото дете.

Дафни чувстваше познатото пробождане в сърцето всеки път, когато поглеждаше в дъното на ресторанта и виждаше тъжното си малко момиче да си играе вяло на служебната маса. Всеки път, когато виждаше своята Еви да седи там сама, тя си спомняше за собственото си детство, когато нейните родители бяха постъпвали по същия начин с нея. От страни погледнато естиаторио^[3] в Манхатън звучеше съвършено различно от малко мазно ресторантче в Йонкърс. Но Дафни знаеше, че за едно самотно малко момиченце разлика на практика нямаше.

Я-я беше избутала Дафни от кухнята, след като пристигнаха в къщата, и беше отказала на всички предложения за помощ в приготвянето на обяда. А сега — докато седеше във вътрешния двор и наблюдаваше последните приготовления на баба си, устата й започна да се пълни със слюнка, виждайки пиршеството, което я-я им беше устроила. Имаше планини от храна; големи чинии със спанакопита, спортопита, прясно изпечено пиле, поръсено с лимонов сок и риган, препълнена чиния с прочутите пържени картофи на я-я, дълбока купа с превъзходна гръцка салата хоратики с рубиненочервени, нарязани на кубчета домати, току-що откъснати от градината краставици и извадени преди малко глави червен лук, който излъчваше толкова силна миризма, че на Дафни й се насълзиха очите.

— Дафни му, какво има? Приготвих любимите ти ястия, а ти все още не можеш да се усмихнеш заради твоята я-я — каза старицата, като извади последната порция димящи картофи. — Седни. Яж. Кукла му. Яж. Мъжете обичат да има малко месце по кокала. А ти си само кожа и кости — подкачи я я-я, като се пресегна през масата и постави една чиния пред Дафни.

— Добре съм, я-я. Мисля, че просто съм огладняла — тъй като не искаше да тревожи баба си, Дафни се зае да пълни чинията си. Колкото и да не искаше да признае на глас, че Яни й беше влязъл под кожата, тя знаеше, че трябваше да излее душата си. Щом можеше да бъде честна с всички останали, значи можеше да бъде честна и с я-я.

— Заради онзи мъж е — изтърси накрая Дафни. Тя въздъхна дълбоко, преди да посегне и да си вземе една лъскава, напращяла маслина и да я пъхне в устата си.

— Кой мъж, кукла! — попита я-я, явно объркана. — Стивън ли? Твоят Стивън? Какво ти е направил? Проблем ли има? — я-я изпъна гръб и облегна лакти на масата, готова да чуе най-лошото.

— Не, не Стивън — Дафни отмахна идеята с ръка. — Със Стивън няма проблем — тя се пресегна и си взе още една хлъзгава маслина.

— А, ентакси. Добре.

— Заради онзи Яни — изрече на един дъх Дафни.

— Яни?

— Да, Яни. Онзи глупав рибар. Той се държа толкова грубо с мен, я-я. Този мъж дори не ме познава. Но ме осъжда, защото живея в Ню Йорк и си изкарвам прехраната, като готвя за богати американци, както се изрази той. Сякаш това, че е останал тук да лови риба на някаква глупава лодка, автоматично го прави по-добър човек.

— А, Яни — изричайки името му, я-я се усмихна неволно. — Не го съди толкова строго. Яни е добър човек, Дафни. Той ми е добър приятел. Опознай го по-добре и ще се убедиш сама.

— Да го опозная ли? — я-я, ти видя ли колко грубо се държа той с мен? Не искам да разговарям с него, идва ми да го зашлевя — докато изричаше тези думи, Дафни чу как входната врата се отвори със скърцане. Тя почувства как кръвта се изтегли от лицето й, докато се обръщаше да погледне към вратата, за да види кой беше дошъл да се присъедини към обяда и беше станал неволен свидетел на нейната гневна тирада.

— Кого ще шамаросваш? Колко вълнуващо! — Попи дойде с бодра крачка до масата, целуна всички по бузите, преди да си вземе стол и да се настани до братовчедка си. Тя се пресегна през масата и загреба с шепа от пържените картофи на я-я. — Виждам, че съм дошла точно навреме. Е, разправяй, кого ще шамаросваш?

О, слава Богу, че това е Попи. Дафни се пресегна и стисна мекото, закръглено бедро на братовчедка си.

— Яни — съобщи я-я, поставяйки една празна чиния пред Попи, без да я попита дали вече не е обядвала. — Братовчедка ти иска да напляска Яни.

— О, да, хубавия рибар — Попи кимна одобрително, а крайчетата на устните й се извиха в дяволита усмивка. — Аз също бих искала да го нашляпам хубаво, обаче по другите бузи — тя се облегна на масата и си сипа щедра порция спанакопита, докато Дафни и я-я избухнаха в неудържим смях.

— Елла, елла. Стига приказки за нашляпване и стига глупости. Храната ще изстине. Хайде, яжте — я-я се зае да развива някакъв четвъртит пакет от алуминиево фолио, който се мъдреше по средата на масата. Старческите й пръсти развиваха слоевете един по един, докато накрая се откри съдържанието на пакета. Дафни видя как отвътре се понесе тънка струйка пара, която постепенно се разтопи и разнесе в следобедния въздух.

— Я-я, твоето печено сирене фета — ахна Дафни. Вътре във фолиото лежеше дебел резен бяло сирене, щедро поръсено със зехтин и червен пипер, гарнирано отгоре с няколко филийки прясна червена чушка.

Дафни не можа да дочака печеното сирене да се сервира в чиниите. Тя се пресегна през масата, набучи едно парченце на вилицата си и напъха ароматното, меко сирене в устата си. Сиренето започна да се топи бавно върху езика й и сякаш заедно с него се разтопи целия натрупан в тялото й стрес. Тя продължи да гребе с вилицата сред листовете фолио. Както винаги кулинарното изкуство на я-я започваше да твори своята магия. С всяка изумителна хапка Дафни бавно, но сигурно усещаше как възелът в стомаха й се разхлабваше и болката в слепоочията й отшумяваше.

— Дафни му, Стивън кога пристига? Кога ще се запозная с него? — я-я се облегна на масата и изстиска половин лимон върху сочните пилешки гърди, които беше сервирала в чинията на Дафни.

— Стивън ще бъде тук следващата седмица, я-я. Той искаше да дойде по-рано, но просто не успя да се освободи от работата си за толкова дълго. За него сега е много натоварен период — Дафни поднесе бялото месо към устата си и отхапа със зъби от сочното месо.

— И за нас също, имаме да планираме цяла сватба — добави Попи, като посегна да си сипе още пържени картофи.

— Ах, Дафни му. Дафни, Дафни му — я-я се заклати напред-назад и взе да нарежда с плачевно-напевния глас.

Дафни трепна болезнено още при първата сричка.

— Вече не вярвах, че ще намериш любовта отново, Дафни. Не мислех, че ще потърсиш любовта отново. Макар да не беше грък, Алекс беше красив мъж. Мислех, че никога няма да го замениш с друг — я-я избърса очи с края на бялата си престилка.

Думите на старата жена поразиха Дафни. Тя никога не бе смятала, че заменяше Алекс, никой не знаеше по-добре от нея колко абсолютно незаменяем беше Алекс. Когато той умря, Дафни сякаш загуби част от себе си. Но като човек с ампутиран крайник, Дафни се беше научила да живее с липсващото парче от сърцето си. Тя нямаше друг избор. Празнотата беше заела мястото на Алекс като неин неизменен другар.

— Никого не съм заменила — думите й прозвучаха по-остро, отколкото искаше.

— А, добре тогава. Да, ти знаеш най-добре. Разбира се — я-я размаха ръка в знак на примирие. Това беше нейният любим отговор за онези редки моменти, когато внучка и баба не бяха на едно мнение. Но досега техните дребни разногласия обикновено бяха породени от сблъсък на кулинарна култура, като например защо дръжката от стара метла разточваше тестото по-гладко от скъпо струващите мраморни точилки, за които настояваха преподавателите французи, при които Дафни се беше учила да работи с тесто.

— Кафе, елла. Ще направя кафе — каза я-я. Тя вече беше хвърлила камъка в спокойното езеро и беше готова да смени темата.

— Да, кафе. Чудесно. Ще ми дойде добре, я-я — съгласи се Дафни, нетърпелива за глътка кафе и за промяна в посоката на разговора.

— Теа Попи, искаш ли да дойдеш с мен да видим пиленцата? — Еви скочи от стола и задърпа ръката на леля си. Въпросът беше по-скоро формалност, отколкото нещо друго. Момиченцето дърпаше Попи толкова ентусиазирано, че очевидно нямаше да приеме отрицателен отговор.

— Стига, Еви. Изчакай няколко минути, остави Попи да си изпие кафето — опита се да се намеси Дафни.

— Не, братовчедке. Няма проблем — възрази Попи, като хвана личицето на Еви с длани. — Как мога да устоя на такова сладко момиченце?

Еви погледна към леля си. Усмихна се сладко само за миг, после изплези език и събра очи на носа си, преди да се отскубне и да хукне към кокошарника.

— Елла, теа Попи — извика момиченцето и побягна. — Елла.

— Как мога да й устоя? Не е възможно — Попи вдигна широките си рамене и тръгна след Еви към кокошарника. — Идвам, Еви му — извика тя и заслиза тежко по стълбите.

Я-я се върна с две ниски чашки с гръцко кафе. Въпреки горещината след пладне, която вече преливаше в лепкава жега, кафето беше прекрасно на вкус. На четири големи глътки Дафни пресуши чашата и я остави на масата пред себе си.

— Я-я — промълви Дафни, загледана в утайката на дъното на малката чашка без дръжка. — я-я, гледай ми, моля те. Разгадай какво ме очаква, както правеше, когато бях малко момиче.

Това беше друга тяхна любима традиция. Я-я и Дафни сядаха заедно и пиеха гъсто, ароматно кафе, така че я-я да разгадае фигурките по утайката и да разкрие на Дафни какво й готвеше бъдещето. Дафни неведнъж се беше опитвала да направи същото. Тя поднасяше чашата пред очите си, въртеше я ту на една, ту на друга страна. Но там, където я-я виждаше птици в полет, дълги виещи се пътища и чисти млади сърца, Дафни виждаше само влажна, гъста утайка.

— Не^[4], Дафни му. Дай да видим какво имаме тук — я-я се усмихна, а Дафни веднага взе чашата, завъртя утайката три пъти по посока на часовниковата стрелка точно както я беше учила баба й. После бързо обърна чашката и я захлупи върху чинийката, оставяйки я за няколко минути, колкото утайката да се оттече и да разкрие съдбата й.

След две или три минути Дафни вдигна чашката и я подаде на я-я. Старицата се вгледа в утайката, като въртеше чашката в сбръчканите си пръсти.

— Е? — подкани я Дафни, като се присламчи по-близо, за да надзърне в чашата. — Какво виждаш?