Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (15)

14.

Еви се излюпи чак в 10 часа и съобщи, че е сънувала как предизвиква Арахна да премерят уменията си като тъкачки. За петгодишно американче, което беше свикнало да се буди в 7 часа сутринта за училище, Еви се беше приспособила към своя нов гръцки островен режим на спане до късно и будуване до среднощ заедно с възрастните със завидна лекота. След закуска майката и дъщерята се спуснаха по каменните стълби, за да хванат Ница, преди да е затънала в обедните поръчки в ресторанта на хотела.

— Защо вземаш това? — попита Еви, когато Дафни взе дългата бамбукова пръчка, която беше подпряна на зида в основата на стълбите.

Докато вървяха, при всяка крачка Дафни почукваше от двете страни на черния път, точно на границата между прахоляка и храстите. Чук, чук, чук, ту от ляво, ту от дясно, тя размахваше бамбуковата пръчка в гнетящата жега под неуморното скрибуцане на цикадите.

— Заради змиите — обясни Дафни, като улови ръката на дъщеря си и я размаха заедно със своята напред и назад, докато вървяха.

— Змии? — изпищя Еви и се вкопчи в крака на майка си.

— Да. Змии.

— Мамо, това не е смешно, много е гадно! — извика Еви, с разширени от ужас очи.

— Не се тревожи, миличка, змиите чуват почукването и бягат. Те няма да излязат, докато чуват звука от пръчката.

Но увереността на Дафни не беше достатъчно убедителна за Еви. Малкото момиче беше ужасено и не престана да хленчи и трепери, докато накрая Дафни се принуди да я качи на гърба си. Превита под тежестта на дъщеря си, Дафни продължаваше да почуква с бамбуковата пръчка по прашния път, докато се спускаше надолу.

Още не бяха завили край ъгъла с табелката за хотела „Ница“, и Дафни чу звънкия глас на домакинята, който отекваше по току-що измития мраморен под.

— Ето я… красивата булка. елла, Дафни. Ела да прегърнеш леля си Ница.

Ница изникна пред тях точно когато прекрачиха прага на лобито. С дългата си черна пола, черна памучна тениска и пластмасови чехли, 78-годишната жена се движеше с неподозирана ловкост и бързина за толкова едра жена с астма, диабет и артрит в колената — която по случайност пушеше по две кутии „Кемъл лайт“ на ден.

Дафни винаги беше усещала, че в теа Ница имаше нещо особено. Когато съпругът й беше получил инфаркт, а на острова нямаше нито болница, нито лекар, който да го спаси — когато Ница успяла да повика помощ и каикито да пристигне най-сетне в Керкира, мъжът й вече бил мъртъв — тя беше останала вдовица на крехката възраст 23 години.

Но както всичко в живота, Ница посрещнала съдбата си със смело вдигната глава и не се предала. Да, тя се обличаше в черно от главата до петите, както повеляваше местната традиция за всички вдовици. Но за разлика от другите Ница никога не покриваше косата си със забрадка. И макар да не се беше омъжила повторно и дори не беше поглеждала друг мъж, Ница не седеше печално край огнището вкъщи, в очакване на деня, когато щеше да се събере с мъртвия си съпруг на оня свят. Всяка нощ, когато свършеше работата си в хотела, Ница сядаше на бара да пуши любимите си цигари и да гаврътне една метакса черен етикет заедно с клиентите.

За разлика от другите вдовици, които можеха да разчитат единствено на роднините и децата си, които да ги подкрепят и издържат, Ница беше бездетна. Прекалено упорита и горда, за да проси подаяния, тя беше взела спестяванията на съпруга си и беше купила хотела в години, когато беше нечувано жена да върти бизнес сама. Но Ница беше съживила хотела и го беше превърнала в проспериращо предприятие със същата обич и грижа, с която би отгледала децата си, ако бог беше благословил утробата й. Дълго време тя вършеше всичко в хотела сама — готвеше, чистеше и правеше всичко. През последните няколко години Ница беше намалила темпото, напредналата възраст и разклатеното здраве накрая я бяха принудили да осъзнае, че повече не можеше да се нагърбва с всичко сама. Но въпреки включването на млад персонал Ница все още държеше тя лично да приготвя и да сервира храната. За нея хотелът не беше просто бизнес, той беше неин дом и Ница гледаше на всеки посетител като на свой гостенин за вечеря.

— Теа Ница, толкова се радвам да те видя — Дафни се наведе да целуне Ница по двете бузи. Нейните налети бузи със силен слънчев загар вече бяха покрити с фини капчици пот, но Дафни устоя на изкушението да избърше страните й с длан.

— Ахооо… кита ето — провикна се Ница, виждайки кацналата на гърба на майка си Еви. Но като забеляза празния поглед на момиченцето и осъзна, че то не разбира гръцки, Ница с лекота премина на английски. — Я да видим кой е дошъл.

Това беше още нещо, с което тя се отличаваше от другите жени на острова. Повечето възрастни гъркини просто отказваха да научат английски. Те знаеха, че като принуждават внуците си да общуват на гръцки, поддържат езика жив, опазвайки най-ценното и най-скъпото им богатство — тяхното наследство.

— Ах, Еви… малка Еви, слушала съм толкова много за теб, момиченце — Ница потри ръце, сякаш от триенето на мазолестите й длани можеше да лумне огън. — Ахууу, дай да те видя. Ау, ти приличаш на гръцка богиня, на Афродита… казвам ти… ах, обаче с американски нос — Ница се засмя. — Това е голям късмет, кукла му — добави Ница с всезнаещо намигване.

— Мамо… — гласчето на Еви потрепери. — Мамо, и аз ли ще си изпатя? — прошепна тя в ухото на Дафни, обвивайки с крачета кръста на майка си и стягайки ръцете си в още по-плътна прегръдка около врата й.

— Миличка — Дафни разхлаби хватката на Еви около гърлото си. — Еви, миличка. Защо трябва да си изпатиш? Ти не си направила някоя беля, нали?

— Не — прошепна Евн и поклати глава. — Не, не съм — момиченцето вдигна треперещия си пръст и посочи Ница: — Но тя каза, че приличам на Афродита. Сега Афродита ще се ядоса, нали? И мен ли ще ме превърне в паяк?

— Не, миличка. Нищо подобно — Дафни се постара да сдържи смеха си и да преглътне напиращия кикот.

Но Ница не беше толкова опитна в тези неща. Тя беше свикнала да изразява емоциите си, да живее по свой собствен начин и да отговаря за постъпките си само пред бог. Същия бог, когото почиташе коленичила пред иконата всяка сутрин, вместо да ходи в църквата и да пали свещи заедно с другите вдовици, които предпочитаха да се молят публично, излагайки на показ своята добродетелност, така че всички да й се възхитят. Ница счете отговора на Еви за много забавен и достоен за искрен, дълбок гърлен смях.

— Ахооо, ти си слушала историите на прабаба си — цялото тяло на Ница се разтресе от смях. Всяка клетка от пищната й плът — от дебелите румени бузи до яките като талпи прасци и увисналите, непознали сутиен гърди, които се спускаха и се опираха в първия етаж на грамадния й корем, всичко се разтресе и заигра, докато тя се смееше.

— Елла, кукла — теа Ница протегна към Еви пухкавата си, осеяна с трапчинки ръка. — Но за всеки случай, за да сме сигурни, че си защитена от Афродита и от всеки друг, който може да завиди на красотата ти, имам нещо за теб. Ела, теа Ница ще те предпази. На острова вече имаме достатъчно паяци, но ни трябват малки момиченца като теб.

Еви се поколеба.

— Хайде, Еви — насърчи я Дафни. — Отиди при леля Ница.

Момиченцето подаде малката си ръчичка на теа Ница. Двете тръгнаха заедно, хванати за ръце, към бара. Ница настани Еви на един висок стол и изчезна зад бара, като се зае да отваря и затваря едно след друго чекмеджетата, търсейки въпросното „много специално нещо“.

— Ех, знам, че е тук. Къде съм го сложила? — мърмореше Ница, без да спира да тършува в чекмеджетата и отделенията зад големия дървен бар. — Ах, нато, ето го — възкликна тя и извади дълга, тънка верижка.

Еви се помести на стола, за да види по-добре находката.

— Ето, сложи си това и ще си в безопасност — каза теа Ница и закопча верижката около врата на момиченцето.

Еви погледна надолу към гърдите си. Там, нанизано на фината верижка и легнало точно до сърцето й, лежеше малко стъклено синьо око. Момиченцето го улови с пръсти, за да го разгледа по-добре.

— То мати — обясни Ница. — Окото. То ще те предпази от зли очи. Пу, пу, пу. — Ница наплю момиченцето три пъти.

Еви трепна. Тъкмо започваше да харесва леля Ница, но това беше, преди тя да започне да плюе.

— Всичко е наред, Еви — Дафни се засмя. — Теа Ница те предпазва от уроки. Окото ще те пази от лошите духове и завистливите погледи. Когато ти беше бебе, бях окачила такова синьо око на креватчето ти.

Еви разгледа окото отблизо и на лицето й разцъфна усмивка.

— Добре. Защото аз не искам да съм паяк. Искам да си остана момиченце.

— Ами, чудесно. Защото аз също искам да си останеш момиченце, моето малко момиченце — Дафни подхвана Еви и я вдигна от стола. Толкова беше хубаво да вижда широката усмивка на дъщеря си, да чувства прегръдката й около шията си.

Неохотно Дафни се откопчи от хватката на малките пръстчета.

— Сега мама и теа Ница трябва да обсъдят някои неща…

— Да, Еви. Моята котка Катерина роди котенца, ето ги там, във вътрешния двор. Искаш ли да ги видиш? — Ница махна към патиото.

Ница сякаш изрече вълшебните думи, с които да отвлече вниманието на Еви. Момиченцето изприпка към покрития с цветя вътрешен двор, обзето от нетърпение да види котенцата.

— Браво, Дафни му — Ница плесна с ръце. — Сега кажи какво ти се хапва? Може би малко йемиста, спомням си, че ти много обичаш моите пълнени чушки. Приготвих ги тази сутрин, с много стафиди и джоджен, точно както ти ги обичаш… телис лиго, искаш ли няколко?

Ница не дочака отговора на Дафни. Тя скокна чевръсто и изчезна в кухнята, връщайки се с голяма чиния с йемиста, която постави пред гостенката си.

— Благодаря, теа — Дафни забоде вилицата в зелената чушка. Вкусът беше изключителен; деликатен, свеж и ароматен — точно както го помнеше Дафни.

Прекараха по-голямата част от сутринта в планиране на менюто. Двете жени бяха единодушни, че изборът от местни вкуснотии и традиционни ястия щеше да е идеалният начин да отпразнуват сватбата. Те се спряха на меню, изградено върху разнообразието от прясно уловена и изпечена на скара риба, подправена само с лимон, зехтин, риган и морска сол. Дафни обаче настоя при поднасянето на платата с цели риби Ница да ги обезкости, преди да ги сервира. Тя знаеше, че роднините на Стивън нямаха представа как се яде морска риба и като нищо щяха да се задавят с рибешките кости, ако ги оставеха да се справят сами. Останалите ястия в менюто бяха съвършени в своята простота. Освен рибата Ница щеше да приготви безброй плата с мезета, сирена и салати. Когато приключиха с организационната работа, Ница се потопи в другото поприще, в което беше не по-малко прочута: клюките.

— Дафни, казвам ти, тази София е опасна жена.

Дафни помнеше ясно София и не можеше да повярва на ушите си. Когато бяха деца, Дафни винаги беше изпитвала съжаление към София, която живееше целогодишно на острова със семейството си. София беше обречена да прекара живота си на Ерикуса, знаейки, че никога няма да види света, да получи нормално образование или да се омъжи за някой друг, а не за местното момче, което родителите й сметнеха за приемлив зет. Така и беше станало, едва 16-годишна, те я бяха омъжили за някакво момче от другия край на острова.

— Трябва да я видиш. Да не си мислиш, че си стои сама вкъщи и чака мъжът й да се върне от Америка? Нищо подобно, за нея е приказката „който гледа надолу, мисли за голо“ — Ница се приведе напред с разкрачени крака, облегнала лакти върху коленете си и си запали още една „Кемъл лайт“, нетърпелива да сподели своите размисли за Софи, която според нея се беше превърнала в путана^[1] на острова Ница дъпна с наслада и се огледа, за да се увери, че наоколо нямаше чужди уши.

— И ти казвам, че София не е никак самотна, откакто мъжът й отиде в Америка, за да се трепе по закусвалните и да й праща пари, за да преживява. Едно време, когато мъжете отиваха на гурбет, тъкмо те шаваха и ходеха по други жени. Но сега, вижте ни колко сме модерни, сега и жените кръшкат.

Ница се плесна по коляното и се разсмя с дълбоко гърлено буботене. Запали си още една цигара, нищо че пепелникът вече преливаше от угарки и фасове, които беше изпушила през последните два часа с Дафни.

— Ница — каза с усмивка Дафни, озарена от мисълта, че Ница единствена можеше да хвърли светлина около мистерията с Яни. Тя не смяташе, че невинното събиране на информация се броеше за истинско клюкарстване. Предпочиташе да мисли за това като за проучване. В края на краищата тя щеше да повери живота си в неговите ръце утре, когато й предстоеше да отиде до Керкира.

— Теа Ница…

— Не, Дафни.

— Теа, ами този Яни… рибарят? Ти какво знаеш за него?

— Ах, Яни. Да, за човек, който не е израснал в морето, той стана истински магьосник с мрежите. Дафни, казвам ти, неговият улов винаги е най-добрият за деня. Аз станах най-добрият му клиент — Ница кимна и се почеса от вътрешната страна на бедрото, а огънчето на цигарата й се доближи опасно близо до полата й.

— Да, но ти какво знаеш за него? Той явно прекарва страшно много време с я-я. Знаем, че лови риба, но какво друго прави? Той няма семейство тук. Не е женен. Има ли някакви приятели?

— Не — Ница поклати глава. — Никога не съм го виждала с приятели, освен с твоята я-я, разбира се. Той е тайнствен мъж, Дафни му. Помня неговата я-я, познавах я преди много години, но тя също беше обвита в тайнственост. Появи се тук след войната заедно с дъщерите си, но нямаше съпруг. Носеха се разни истории за нея, нали знаеш. Отначало хората казваха, че пристигането й било лоша поличба; че твоята я-я не е трябвало да се наема да храни още гърла, когато нейните собствени хора гладуваха. Но твоята я-я не им обръщаше внимание — Ница се наклони по-близо до Дафни и вдигна дясната си вежда. — Някои разправят, че по онова време тук, на острова, е станало чудо.

— Чудо ли? — попита Дафни. Тя беше чувала за чудесата, приписвани на свети Спиридон, покровителят на Корфу, но никога не беше чувала за подобни събития тук, на Ерикуса.

— Да, чудо, Дафни му — Ница наведе глава, прекръсти се три пъти, измъкна златно разпятие измежду гърдите си и го целуна, преди да продължи разказа си.

— Навсякъде около нас, на Керкира и на сушата, хората умираха, гладуваха, изтезаваха ги. Но тук не. Тук не загина нито един човек. Казвам ти, Дафни, германските войници бяха зли гадове, проклетниците. Те избиха много невинни хора на Корфу. Но не убиха нито един човек тук — тя закима бавно и многозначително. — Всички очаквахме най-лошото, но твоята я-я, тя знаеше. Тя имаше вяра. Дори когато другите се страхуваха, че няма да има достатъчно храна, че войниците щяха да започнат да безчинстват или от отчаяние ще се обърнем едни срещу други — тя запази спокойствие. Дори когато всички на острова бяха стреснати и изплашени, тя оставаше спокойна и настояваше, че ще бъдем възнаградени за добрите дела, за задружността и съпричастността помежду ни и към младата майка, която дойде да живее сред нас. И се оказа права. Твоята я-я знаеше, както винаги.

— Тя никога не ми е разказвала за войната.

— Трудни времена бяха, Дафни му. Най-добре е да ги забравим, да ги оставим в миналото. Всички ние носим дълбоки белези от онова време. И както с белезите, често е най-добре да не чоплим и да не бъркаме в старите рани, а да се опитаме да забравим за тях. И да се молим да заздравеят, времето да ги излекува. Макар че винаги остава отпечатък, дълбока следа върху кожата ни, върху душата ни… може би с времето тя също ще избледнее, но никога няма да изчезне напълно… но понякога е най-добре да се престорим, че всичко е минало.

Ница изтупа падналата пепел от полата си.

— Елла, ти ме попита за Яни, а пък аз се разприказвах за едно време и за стари баби. Също като някоя стара баба, нали? Какво искаш да знаеш за Яни?

— Той защо е тук? Щом семейството му е заминало след войната, той защо се е върнал тук?

— И аз това се питам, момичето ми. Той е образован мъж. Какво прави тук, сред тези рибари и баби? Наистина не знам. Но знам, че никога не ходи на църква — Ница се засмя и махна парченце полепнал тютюн от езика си.

— Няма ли приятели?

— Нито един. Само рибарските мрежи и книгите. Това е всичко.

— Книгите?

— Да, когато не е на лодката, той стои тук, на бара — Ница посочи към бара. — Идва тук, понякога пие фрапе, понякога метакса, но без значение какво пие, винаги чете книга. Поглъща ги ненаситно, както аз смуча цигарите — тя се засмя и си запали още една цигара.

— Но има още нещо, Дафни — продължи Ница. — Преди няколко седмици той беше тук, седеше в края на бара, с чаша бренди и книга — тя се засмя и размаха запалената цигара, като изпусна във въздуха няколко кръгчета дим. — Беше късно, много късно и всички си бяха пийнали повечко, дори аз. Бях малко подпийнала — призна Ница през смях и вдигна рамена. — Отидох да си легна. Но си бях забравила очилата и се върнах след няколко минути да ги взема. Слязох по стълбите и видях Яни да подхваща София. Държеше я много, много здраво. Задържа я така за момент, после я прихвана през кръста и тя облегна глава на рамото му и си тръгнаха така, заедно. Тъй че не знам дали на това му казваш приятели — изкиска се Ница, — но според мен онази вечер Яни не е чел само книгата си.

Значи Яни не беше чак толкова идеален, колкото й се искаше на я-я, помисли си Дафни. В него нямаше нищо особено или специално. Тя въздъхна.

Не разбираше какво точно ставаше, тъй като до сутринта не изпитваше към този мъж нищо друго, освен презрение. Но сега, докато седеше тук и Ница й разкриваше подробности от истинската същност на Яни, Дафни с учудване осъзна, че се чувства някак разочарована. Обаче не знаеше от какво точно. Дали защото Яни се оказваше от мъжете, готови да се възползват от омъжена жена? Дали защото я-я вярваше толкова сляпо на този мъж, който беше прекрачил прага й само с едно име и някаква история от едно време? Или защото самата тя за момент се беше поддала и се беше усъмнила в своето много силно и много негативно първо впечатление за този човек.

— Дафни, елате довечера на вечеря — Ница угаси цигарата си в препълнения пепелник. — Заповядай на гости. Искам да ти направя подарък, една хубава семейна вечеря, преди да пристигне твоят американос — Ница стана от стола си и се отправи към кухнята.

— Много благодаря, теа. Но трябва да попитам я-я…

— Няма какво да я питаш. Аз ще й се обадя — и с тези думи теа Ница излезе пред хотела. Тя застана под малкия, облицован с мрамор навес, сви ръце пред устата си като мегафон и се провикна колкото й глас държи, така че да я чуе я-я в другия край на острова. — Еван-ге-лия. Еван-ге-лия! — извика тя.

Минаха няколко секунди, но отговорът дойде високо и ясно някъде над маслиновите дървета.

— Не?

— Еван-ге-лия, елла… Каня ви теб и Дафни да вечеряме заедно в хотела, нали?

— Не, ентакси.

— Ето, разбрахме се — теа Ница избърса ръце в престилката си и влезе отново в хотела. — Десет часа, нали? Това е Гърция, тук се храним като цивилизовани хора, а не като твоите американци, които вечерят заедно с кокошките.

След като каза това, Ница се захвана с обедната смяна, като не спираше да мърмори.

— Ще вечерят в 5 часа, какво им става на тези американци? — тя поклати глава. — Толкова нецивилизовано — изсумтя тя, приведена, с увиснала между пръстите цигара, като се почеса по крака и изчезна в кухнята.