Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (18)

17.

Седнала на ръба на леглото, Дафни трепна болезнено, когато намаза внимателно изгорелите си рамена с лосион лимонита. Когато нанесе последните капки от млечната емулсия върху зачервената си кожа, тя пое дълбоко дъх и събра цялата останала сила в бодящото я тяло, за да се изправи на крака. Загърната в хавлията си, отиде до гардероба и го отвори, разглеждайки съдържанието му, преди да намери онова, което търсеше. Дафни облече през главата си една синя рокля без презрамки.

— Я-я, Еви, паме, да вървим. Готова съм — извика Дафни и се пресегна, за да вземе фенерчето от писалището, защото знаеше, че щеше да им трябва допълнителен източник на светлина по неосветените улички и пътеки на острова. На излизане с фенерчето в ръка Дафни зърна отражението си в огледалото. Тя се закова на място и обърна глава, за да разгледа отражението си по-внимателно. Тъмните кръгове под очите й ги нямаше. Нямаше и следа от изпитото изражение със сивкав тен, което я посрещаше в огледалото у дома. Нямаше го небрежния чорлав кок, в който прибираше косата си, когато готвеше. Тази вечер жената, която я гледаше от огледалото, беше по-млада, по-щастлива, по-жива и енергична от когато и да било. С лекия слънчев загар, пуснатите свободно къдрици, ефирната лятна рокля и най-важното, със спокойното, ведро изражение на лицето — жената в огледалото не беше възел от притеснения и тревоги. Тази жена беше щастлива. Тя беше безгрижна. И красива. За първи път от много време насам Дафни се чувстваше красива.

— Ела, Еви, я-я, паме — да тръгваме — извика тя, преди да си открадне още един поглед в огледалото и да изхвръкне през вратата.

Точно в 22:05 часа Дафни, Еви и я-я минаха през двойните врати на хотел „Ница“. Щом влязоха вътре, ги посрещна оглушителната музика на бузуки, която гърмеше в лобито. Но колкото и да беше висока музиката, тя беше ритмично заглушавана от крясъците на шестима рошави френски туристи, които седяха на бара и се надпиваха, като според правилата на импровизираната игра викаха „Опа!“ всеки път, когато някой обръщаше на екс чашка с узо — а това, съдейки по честотата на възклицанията, се случваше веднъж на няколко секунди.

— Дафни! — извика Попи от столчето си на бара, където седеше между двама млади французи с чашка в ръка. — Елла, ела да играем. Запознай се с новите ми приятели — Попи скри устата си с длан и се изкиска, преди да извика „Опа“ и да гаврътне шота. Новите й приятели веднага последваха нейния пример.

— Опа! — изреваха французите.

Дафни, клатещата с изумление глава я-я и дори малката Еви стояха насред лобито и гледаха Попи. Я-я събра ръце на гърдите си като за молитва, клатейки ги напред и назад, надавайки отчаяни възгласи. Дафни погледна баба си, знаейки, че този жест обикновено предшестваше плачевното вайкане, затова моментално реши, че няма да допусне подобни изпълнения тази вечер. Умората отпреди малко изчезна и Дафни се почувства пълна с енергия. Може би беше от бузукитата, може би беше заради красивата жена, която я беше посрещнала в огледалото, или заради аурата на съвършения ден заедно с Еви; независимо каква беше причината тази вечер Дафни се чувстваше жива и нямаше да позволи някой пристъп на печално вайкане да й съсипе настроението. Преди я-я да успее да подхване първата строфа, Дафни се устреми към Попи, подхвана я под ръката и на практика я вдигна от стола.

— Хайде, братовчедке — настоя тя. — Вземи си довиждане с твоите нови приятели.

— Но, Дафни… — запротестира Попи и се наведе, за да пошепне в ухото на Дафни. — Толкова са сладки.

— И са на половината на твоите години — Дафни се разсмя и издърпа Попи. — Освен това, имаш нужда от малко твърда храна.

Тя с усилие отдели Попи от новата редица шотове, които вече бяха налети и очакваха жадните смелчаци. Подхващайки Попи с две ръце, Дафни се концентрира върху мисията да отдалечи братовчедка си от бара. Докато пристъпваше заднишком и се мъчеше да отклони вниманието на Попи, Дафни изобщо не забеляза човека зад себе си, който стоеше с гръб към нея и разговаряше с я-я.

— Ох — извика тя, когато се блъсна с всички сили в здравия гръб, без да изпуска Попи от хватката си, за да не би братовчедка й да използва сблъсъка като възможност да се отскубне от ръцете й и да се върне на бара.

— Малака — процеди ядосаният мъж и се обърна да види кой го беше блъснал, прекъсвайки разговора му.

Дафни плъзна очи по широкия гръб на мъжа, очите й обходиха широките рамена и здравия врат. Когато той се обърна, тя видя широките му гърди, под разкопчаните горни копчета на ризата му се подаваха леко прошарени косми. Погледът на Дафни пропълзя нагоре, докато накрая се спря на лицето му.

По дяволите! Беше Яни.

— Не те видях — Дафни впрегна цялата си воля, за да сдържи напиращата подигравателна забележка по негов адрес, която той несъмнено заслужаваше като наказание за минали провинения. Но знаейки, че Яни беше нейната единствена възможност да стигне до Керкира утре, Дафни си наложи съзнателно да се въздържа от всякакви саркастични коментари. Въпреки че не успя да се насили да се усмихне, тя направи следващото най-добро нещо, на което беше способна. Стисна зъби и удържа езика си зад тях.

— Явно ръцете ти са заети — той взе дебела оръфана книга от масичката до него. После се обърна и килна моряшката си шапка към я-я, преди да се насочи към малката маса в другия край на лобито, далеч от глъчката и навалицата.

След като си пое дъх и си възвърна самообладанието, Дафни поведе своите хора към вътрешния двор отзад. Точно когато завиха зад ъгъла на една от отрупаните с цветя площадки, през вратите на кухнята се появи Ница, понесла четири големи чинии и с увиснала в ъгъла на устата си цигара.

— Ето я, ето я моята нимфи. Ето я нашата красива булка — възкликна тя, минавайки покрай тях, забързана към масата, за която бяха четирите благоуханни чинии.

Дафни видя как Ница сервира ястията на двойка красиви италианци и двете им малки деца. Ница не попита кое ястие за кого беше. Тя никога не забравяше лицата и поръчките на гостите си.

— Добре, кали орекси (добър апетит) — пожела им Ница, изправена над семейството с ръка на кръста, без да спира да пафка цигарата. — Приготвила съм чудесна изненада за десерт. Деца, на вас много ще ви хареса — тя разроши косата на момченцето и пощипна бузата на по-малката му сестра.

— Евангелия, Дафни. Елате тук — Ница размаха ръце и ги повика да отидат при нея. — Приготвих ви специална маса, ето тук — и ги поведе към кръглата маса в средата на вътрешния двор, която беше украсена с кошница, пълна с бели и сини полски цветя.

— Благодаря ти, Ница — Дафни целуна домакинята по двете бузи.

— Евангелия — засмя се Ница, като избърса ръце в престилката си и бръкна в джоба, за да си извади друга цигара, — знам, че ти си ненадмината в гозбите, но тази вечер се постарах.

— Ница, елла… Ти си по-добрата готвачка. Научила съм толкова много от теб — настоя я-я, като седна на стола. — Всеки знае, че ти си най-добрата готвачка на острова.

— Елла, Евангелия. Стига — Ница размаха ръце във въздуха и наоколо се разлетя пепел от цигарата й, — моля те, аз изобщо не мога да се сравнявам с теб…

— Не говори глупости, Ница — настоя я-я, с леко помръкнало лице при вида на голямата бутилка домашно вино от избата на Ница, което украсяваше масата наред с кошницата цветя.

— Стига толкова — обади се Дафни, която следеше спора и обръщаше глава ту към едната, ту към другата жена, сякаш това беше някакъв кулинарен тенис турнир. Тя скръсти ръце. — Тази вечер аз съм съдията и журито и умирам от глад.

— Ох-ооо, великата американска готвачка ни поставя на изпитание. Аз съм готова, шефе — избоботи Ница и посочи към Дафни с цигарата си. — В края на вечерта ти ще ме молиш да се преместя в Ню Йорк Сити при теб и да готвя за всичките ти нафукани приятели.

— Хм, Ница — каза Дафни, наливайки малко вино в чашата на я-я, след което напълни чашата на Попи и своята. — Добре, тогава приеми това като прослушване за главната роля — засмя се и вдигна чашата си към Ница. — Опа! — извика Дафни и пресуши виното на един дъх.

— Опа! — включиха се я-я и Попи. Попи гаврътна виното, а я-я отпи едва-едва.

— Опа! — обадиха се като ехо френските туристи от бара. Дафни и Попи се спогледаха и се разкикотиха неудържимо. Дафни си наля още една чаша вино, а Ница забърза към кухнята, за да започне прослушването.

След няколко минути тя се върна, носейки първото от множество ястия. Започнаха с асортимент от малки чинии с мезета; пикантна мелидзаносалата от печени на жар патладжани, намачкани с чесън и оцет, тарамосалата, дзадзики, сочни лозови сарми с борови ядки и мекото, топящо се в устата домашно сирене на Ница. След това дойдоха тиропити — малки триъгълни банички със сирене фета и ароматни подправки, последвани от пълнени цветове от тиквички, с пълнеж от ориз и свинско, толкова деликатен на вкус, че да не доминира над леко сладкия вкус на обвивката.

Основното ястие беше шедьовър. Вместо традиционната и очаквана риба на скара Ница изненада я-я и Дафни, като поднесе голямо плато с бакалиаро, изпържени до златисто медальони от треска, с цяла купа ароматна скордалия, пюре от картофи, чесън и зехтин.

— Ница! — възкликна Дафни, поглеждайки домакинята, която я чакаше да опита рибата. — От години не съм яла пържен бакалиаро.

— Да, защото е бяла риба — пошегува се я-я, като се пресегна и я ощипа над лакътя. — Елла, Дафни му. Време е да заживеем отново.

Устните на Дафни се разтегнаха в красива, ведра усмивка. Устата й се напълни със слюнка, когато намаза първото парче пържена риба със скордалия и го налапа цялото. Тя затвори очи и задъвка бавно, наслаждавайки се на комбинацията от вкусове и сюрреалистичното усещане на топящата се върху езика й гладка картофена паста. Лютивият вкус на чесън отшумя, щом зъбите й захапаха рибата. Сладката хрупкава панировка се разпука, разкривайки коприненото вкусно месо на треската.

— Ето затова, Дафни му, повече никога не искам да те чувам да казваш, че не ядеш бяла храна — я-я се засмя и избърса устата си с хартиената салфетка. — Семейството и храната, Дафни му. Те са в кръвта ти, не можеш да избягаш от тях.

— Аз не искам да бягам от тях. Искам още една порция — Дафни се разсмя и набоде още един медальон на вилицата си, след което загреба с него скордалия.

Когато привършиха с основното ястие, всички се чувстваха доста преяли, а също и леко пийнали. Еви отдавна се беше спасила от масата с възрастните и си играеше в ъгъла с двете италианчета и котенцата. Смехът на децата се смесваше с музиката, разговорите на добре нахранените гости и с нежния прибой на вълните, които се разбиваха в далечината. В другия край на терасата френските туристи бяха заменили бара за голяма маса, отрупана с някои от най-прочутите ястия на Ница. Когато и последните чинии бяха раздигнати, никой не бързаше да си тръгва; хората пиеха, смееха се, разтапяха се в непретенциозното съвършенство на малкото цветно патио.

Колкото по-късно ставаше, толкова повече се усилваше музиката. Скоро малкото пространство пред масите се превърна в импровизиран дансинг. Първи станаха да танцуват двамата италианци, преплели тела в някакъв опиянен любовен транс, очевидно омагьосани от този райски остров и благодарни, че децата им бяха погълнати от кошницата с мъркащи котенца. Другите гости не откъсваха очи от италианците, които танцуваха унесено. В тази двойка имаше нещо омагьосващо, техните синхронни движения в сумрака, поклащането и приплъзването на бедрата им в съвършен ритъм, несъмнено усъвършенстван в любовните им прегръдки през годините, гушкането и интуитивно отгатване на извивките на телата им в нощния сън. Дафни наблюдаваше двойката, хипнотизирана и леко засрамена, чувствайки се като воайор, който нахлува в интимен любовен момент на други хора. Но италианците явно нямаха нищо против. Те дори не забелязваха другите. Продължаваха да танцуват, изгубени в магията на Ерикуса.

— Виж ги, Дафни. Вдъхват надежда, нали? Че двама човека могат да са толкова влюбени, след като имат деца, след толкова години заедно — Попи въздъхна, облакътена на масата и подпряла глава върху дланите си.

— Да, така е — отговори Дафни, извръщайки очи към непрогледната чернилка на плажа. Но за разлика от Попи, за Дафни тази двойка не беше някакво огромно откритие, потвърждаващо съществуването на епична любов. Защото тя си беше представяла живота си точно такъв, беше планирала да извърви същия път.

— Хайде, Дафни — Попи хвана братовчедка си за ръката. — Хайде да им покажем на какво са способни местните.

— Не, не мисля, че…

— Хайде, мисли за това като за твоето моминско изпращане. Ставай да танцуваме — Попи я задърпа за ръката и я помъкна към дансинга. След още няколко опита да усмири Попи накрая Дафни отстъпи. Двете братовчедки се присъединиха към двойката италианци на малкия дансинг. Италианците ги погледнаха и се усмихнаха, когато видяха двете жени, но почти веднага насочиха вниманието си един към друг. От другата страна на патиото французите избухнаха в диви одобрителни възгласи, когато братовчедките завъртяха бедра в чувствен кючек.

Дафни вдигна ръце над главата си, като щракаше с пръсти и въртеше китки в тон с протяжния ритъмна бузуките. Попи последва примера й, вдигна ръце и раздвижи кръшно бедра в ритъма на гръцката музика. Дафни се въртеше, танцуваше, кършеше бедра и се смееше заедно с братовчедка си, отметнала глава назад, а къдриците стигаха до средата на гърба й. Увлечена в извивките, Дафни извика от сърце „Опа“!

Тя се изправи, опиянена от радостта на разтоварването и отърсването от задръжките. Дафни се потопи в момента, удивена колко млада се чувстваше, колко чувствена, колко сексуална. Бедрата й сякаш чувстваха ритъма, сякаш предусещаха следващия удар на тарамбуките, следващия акорд на бузуките, още преди звукът да е излязъл от стерео колоните. Гръцката музика беше драматична, както винаги, и Дафни й се наслаждаваше, както никога; потопена в мъгла от музика, танц, цигарен дим и възгласите на група пияни туристи.

Когато след протяжната мелодия на бузуките последва традиционен моряшки танц, Дафни се обърна към братовчедка си. Очите й грееха под завесата черна коса, която закриваше отчасти лицето й, докато танцуваше. Тя улови погледа на Попи и двете братовчедки закимаха в унисон, знаейки какво следваше. Те застанаха една до друга, прегърнати през рамената, с докосващи се бедра.

Дарараръм, дарараръм… Музиката ги призоваваше.

Щракайки с пръсти в тон с музиката, Дафни наклони глава напред, като почукваше с върховете на обувките си в очакване на точния момент, за да започнат танца.

Дарра… дарараръм. Дарра… дарра… дарараръм. Музиката започна бавно, всяка нота се разтягаше във въздуха, разделена от съвършено отмерена пауза, така че да подчертае драматизма на песента. За туристите това беше песента на Зорба, песента, която познаваха в изпълнение на Антъни Куин и която бяха гледали безброй пъти по телевизията. Но за местните хора, за гърците, това беше сиртаки — танц, изпълняван при всеки щастлив случай в живота им, на всяка сватба, на всяко кръщене, на всеки Великден, откакто се помнеха. Сякаш тази песен, тази музика течеше във вените им като ДНК, която ги свързваше един с друг и с този остров.

Стъпка наляво, после надясно, братовчедките се движеха в унисон. С прецизна отмереност те скочиха първо напред, после назад, след това отново напред. Дафни коленичи на едно коляно, загреба с ръка невидимия пясък от пода, после се вдигна точно навреме за следващия акорд, за да се изправят на крака и да започнат стъпките отначало. Темпото се ускоряваше, а заедно с него и бързината на танца. Полюлявайки се наляво и надясно, Дафни погледна към я-я и забеляза, бе баба й махаше на някого в другия край на терасата, явно канейки го да отиде на тяхната масата.

ДАРАРАРЪММММ. Братовчедките подскочиха напред, този път по-високо и с повече сила, под ускоряващия се ритъм на музиката. При скока Дафни погледна наляво и видя Яни да сяда на масата до я-я.

ДАДАДА — ДАДА — ДАДА. Все по-бързо и по-бързо, Дафни и Попи се поклащаха, пристъпваха и скачаха в такт с лудешкия ритъм. Всички очи бяха приковани към тях и всички гости пляскаха и ги насърчаваха с възгласи. Дафни и Попи тъкмо се спуснаха на едно коляно, когато на дансинга се разби първата чиния, последвана от втора и трета. Докато отмяташе глава на ляво и на дясно, Дафни видя, че не друг, а Ница чупеше чинии върху мозайката, въоръжена с цял куп. Накрая, точно когато музиката беше толкова лудешка, че за Дафни и Попи беше физически невъзможно да скачат или да танцуват по-бързо, се разнесе последният драматичен акорд — ДАРАРАРЪММММ. Танцът свърши с апломб и братовчедките паднаха в обятията си, потни и щастливи.

— Беше страхотно — Дафни едва успя да изрече думите. Тя се довлече до я-я, подпря се на масата и изгълта една голяма чаша вода.

— Попи, Дафни… красота — възкликна старата жена, събрала ръце пред гърдите си. — Яни, видя ли моите момичета колко красиво танцуват? — тя смушка Яни с лакът.

— Да, беше красиво сиртаки, дори съвършено — съгласи се той, като вдигна чашата си и кимна.

Комплиментът така и не стигна до ушите на Попи, която вече беше на масата с французите, приемаше поздравленията им и почерпка с чаша вино. Но Дафни не пропусна думите на Яни. Всъщност тя не вярваше на ушите си.

— Благодаря — каза тя, като избърса мокрото си чело с опакото на ръката си. — Не помня кога за последно съм танцувала сиртаки. Не мога да повярвам, че дори помня стъпките.

Дафни погледна сътрапезниците си, искаше й се да им каже, че знаеше за бабата на Яни, че Ница й беше разказала историята, но Яни я изпревари.

— Дафни, твоята я-я ми каза, че утре трябва да те откарам до Керкира.

— Да — отговори Дафни, все още задъхана и плувнала в пот. — Ако не те притеснявам — все още се чувстваше неудобно от мисълта да остане сама с този мъж. Но знаейки, че няма друг изход, тя се постара да се държи възпитано.

— Няма проблем. Аз вдигам мрежите в 6 часа сутринта и ще можем да тръгнем към 7:30. Ще отидем до Сидари. Утре имам малко работа там. От Сидари ти можеш да вземеш такси до Керкира.

— Да, добре. Благодаря — отговори Дафни с облекчение, тъй като на практика щеше да се възползва от вече планираното пътуване на Яни. Въпреки похвалите на баба й за този човек Дафни не искаше да му бъде задължена. Преди да продължи обаче, Дафни чу да я викат от другия край на терасата.

— Дафни му. Дафни — викаше я Ница. — Дафни, елла, танцувай. Поздравявам те с тази песен — извика домакинята, сочейки с пръст някой зад бара, някой, който явно пускаше музиката. Когато първите звуци се понесоха от колоните, цялото патио изригна в аплодисменти. Туристите нямаха представа какво приветстваха и защо ръкопляскаха, а и вече бяха твърде пияни, за да се интересуват от такива подробности.

— Ела, да танцуваме — извика Ница и запляска с ръце.

— Не, Ница, не мога — Дафни поклати глава. — Наистина не мога.

— Елла, Дафни — извика отново Ница.

— Хайде, Дафни, върви — Попи стана, с узо в ръка и я изкомандва от другия край на патиото.

— Я-я… — Дафни погледна умолително баба си.

— Домакинята те кани. Пегене… хайде, танцувай заради нас. Ти си млада и красива. Танцувай — каза я-я, сочейки с глава празния дансинг.

Дафни погледна баба си и се насили да се усмихне. Тя знаеше, че вече няма връщаше назад. Протоколът изискваше да изпълни желанието на домакинята, макар че всъщност не искаше да изнася спектакъл пред очите на гостите. Дафни посегна и взе от масата наполовина пълната си чаша с вино. — Ямас… наздраве — извика тя и изпи виното на един дъх, преди да излезе на дансинга.

Щом стъпи там, музиката я завладя, а последната глътка вино й вдъхна увереност. Тя се завъртя в кръг, вдигнала ръце над главата си, извивайки китки в такт с бедрата си. Дафни знаеше, че тя не беше най-добрата танцьорка; в това отношение Попи определено я превъзхождаше. Но тъкмо в това се криеше прелестта на гръцките танци. По-важно беше да се вживееш в музиката, да изразиш себе си чрез движенията, отколкото да владееш техниката. А тази вечер, въпреки първоначалното си смущение Дафни затвори очи и почувства как всеки звук и всяка нота отекваха в тялото й.

— Опа! — Дафни чу как някой извика и почувства как по лицето и косата й се посипаха листенца от цветя, докато тя се въртеше в кръг. Без да отваря очи, тя вдигна брадичката си към небето и почувства как нежните листенца погъделичкаха клепачите и устните й, сякаш бяха ситни капчици топъл летен дъжд.

— Опа! — повтори гласът и Дафни усети още една вълна от цветни листенца да се посипват по тялото й. Те обсипваха рамената и ръцете й като любовни милувки. Тя се въртеше отново и отново, отвори очи, после ги ококори още по-широко. Там, точно пред нея, стоеше Яни.

— Опа! — извика още веднъж той, като откъсна листенцата от червения карамфил и ги посипа върху танцуващата Дафни.