Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (29)

28.

— Мамо, може ли да те попитам нещо? — Еви се покатери на леглото на четири крака, после се хвърли върху чаршафа и тръсна глава на възглавницата, но не придърпа завивките. Момиченцето легна изпънато и притихнало, с голи, почернели от слънцето стройни ръчички и крачета в прохладата на нощта.

Дафни се пресегна и я зави с чаршафа до гърдите.

— Да, миличка. Можеш да ме попиташ каквото искаш.

— Може ли да си взема пиленцето в Ню Йорк, мамо?

— Не, миличка, не можеш. В нашата сграда не пускат пиленца.

Еви сбърчи носле.

— Ами, тогава можем да си останем тук. Аз не искам да го изоставям. То се казва Съншайн^[1], защото е жълто като слънцето.

— Съжалявам, миличка, трябва да се приберем у дома, а Съншайн ще трябва да остане тук.

— Мамо, може ли да те попитам нещо друго?

— Разбира се, миличка — Дафни оправи възглавницата под главата на дъщеря си.

— Ти защо не си ми разказвала за Джак и за я-я, и за Ерикуса? Защо никога не си ми казвала, че тук е толкова забавно? — попита Еви и зашава с ръце и крака по леглото и памучният чаршаф оживя, сякаш беше току-що навалял сняг и момиченцето отпечатваше с тялото си снежен ангел.

— Разказвала съм ти, миличка — Дафни отметна една къдрица от лицето на Еви. — Разказвала съм ти, но ти си забравила. Разказвала съм ти за я-я и защо идваме тук, за да може тя да присъства на сватбата. Помниш ли, миличка? — тя седна на ръба на леглото до Еви, точно там, където трябваше да са крилата на ангела.

Еви седна в леглото.

— Но не си ми казвала колко забавно е тук, колко добри са всички. Дори когато не разбирам какво казват, пак е много забавно.

— Да, миличка. Много е забавно.

— Искам винаги да идваме тук.

— Знам, миличка, аз също. Много съм щастлива, че дойдохме. И ще дойдем отново — тя се наведе и целуна Еви по розовите устнички. — Лека нощ, Еви.

— Мамо?

— Да, Еви.

— Има още едно нещо, което искам да те попитам.

— Да, миличка. Кажи?

— Тук ти си се забавлявала много, когато си била малко момиченце, нали?

Дафни се замисли за най-щастливите дни от детството си. Еви имаше право, всичките тези дни бяха протекли тук, на Ерикуса.

— Да, Еви, тук ми е било най-хубаво.

— Но тогава не разбирам, мамо. Ти винаги ми казваш да споделям играчките си с другите деца, защото така правят добрите момиченца. Ти защо не си споделила това място с мен? — Еви се прозя, без да сваля очи от майка си, чакайки отговор, без да осъзнава дълбочината на думите си. — Иска ми се да беше поделила това място с мен.

Изгубила дар слово, Дафни прехапа устни. Тя трепна от болка, но захапа устните си още по-силно, до кръв. Болката беше остра и пареща, но бледнееше в сравнение с болката, която й причиниха думите на Еви.

— Лека нощ, мамо. Много съм изморена — Еви се обърна на една страна и заспа моментално.

Дафни се изправи и понечи да излезе, като погледна вече спящото дете. Да, Еви имаше право, изглежда, че не само я-я криеше тайни в това семейство; Дафни също имаше своите добре пазени тайни.

— Много бързо — я-я подаде на Дафни чаша домашно вино.

— Тя беше капнала от умора. Денят беше дълъг и изтощителен — Дафни поднесе чашата до устните си. Виното беше съвършено, леко сладко и охладено. След първите няколко глътки Дафни реши да не безпокои баба си с подробности около обвинението, което й бе отправила Еви. Старицата несъмнено щеше да се зарадва, че на детето му харесваше тук, но останалата част от разговора трябваше да си остане между майка и дъщеря, тъй като я-я и Дафни имаха достатъчно за обсъждане помежду си.

— Ти сигурно също си изморена — я-я кимна. — Какво ли прави твоят младеж? Как мислиш, дали Попи го държи все още в бара?

— Не, сигурно го е зарязала заради някой немски турист.

— Или заради някой италианец — я-я се усмихна, сребърната коронка в устата й светна, улавяйки отблясък от огъня.

— Това ми е любимата част от деня — Дафни допря студената чаша до бузата си, мигновена прохлада в топлата нощ. — Откакто се помня, ти знаеш. Дори когато бях малко момиче, най-много обичах да оставам насаме с теб късно вечер. Само ние двете и огънят, вятърът и твоите истории.

— Грешиш, Дафни му. Никога не сме само ние двете, любов моя. Никога не е било така — старицата се загърна в шала си. Въпреки че нощта беше задушна и топла без обичайния освежаващ ветрец, я-я зъзнеше. Тя се примъкна по-близо до огъня.

— Какво искаш да кажеш? — наблизо нямаше никого, само свитата в леглото си Еви, и Дафни и я-я тук, една до друга край огъня. — Наоколо няма никой друг — Дафни се огледа за по-сигурно.

Я-я се усмихна, сякаш тя можеше да види невидимите гости, за които говореше.

— Старите поколения от нашето семейство, Дафни му. Те всички са тук. Това е техният дом и те никога не са го напускали, така както и аз никога няма да го напусна. Те още са тук, всички жени, които са живели преди нас, те ни напътстват. Ние не сме първите, които научават какво е да скърбиш, какво е да загубим мъжете си, изтръгнати и отнесени от тъмната хватка на Хадес. Ние не сме първите, които се питат как ще намерят сили да се погрижат за осиротелите си деца. Те знаят, Дафни му. Те знаят какво е да обичаш мъж, да обичаш дете, да обичаш ближния. И те са тук да ни напътстват, когато останем без сили да търсим сами пътя си.

Дафни отпи от виното и обходи с поглед празното патио, напразно опитвайки се да си представи жените, които я-я описваше толкова живо. Но нямаше полза. По-добре засега, поне за тази вечер. Тази вечер Дафни искаше да довършат един друг разказ.

— Разкажи ми какво стана, я-я — тя придърпа стола си по-близо. — Разкажи ми историята докрай, историята за теб и Дора.

Я-я затвори очи и вдигна лицето си към морския бриз, сякаш призоваваше спомените от вечерния въздух.

— Знаеш ли, аз не трябваше да бъда в Керкира онзи ден — започна я-я, като положи ръце в скута си. — По онова време рядко ходех на Корфу. За какво ми беше да ходя там? Нямах пари, с които да купувам разни неща, нямах съпруг, за когото да пазарувам. Твоят папу беше изчезнал преди няколко месеца и вътрешният глас ми казваше, че е мъртъв. Имах малко дете, майка ти, Бог да я прости — я-я замълча за момент, за да се прекръсти, после продължи своя разказ. — Бяха гладни години, едва се прехранвахме и аз все се страхувах, че ще умрем от глад. Наоколо бушуваше война, Дафни, и въпреки че хората на Ерикуса ни помагаха, споделяха каквото имаха, нашите приятели и роднини нямаха с какво да изхранят собствените си деца, така че не можех да ги натоваря с още две гладни гърла. За да отида до Керкира, оставих майка ти при моята леля за един ден и платих на лодкаря с пресни яйца, тъй като нямах пари. Твоят папу беше оставил много дългове и аз знаех, че дължеше пари на шивача в Керкира. Папу ми беше разказвал, че шивачът бил добър и щедър човек, беше му ушил нова риза за Великден и му казал да плати, когато може. Налагаше се да отида при шивача, да му благодаря за добрината и да се опитам да изплатя дълга както можех, с яйца и зехтин. Нощта преди пътуването агиос ми се яви насън. Той ме призова, Дафни. Заговори ми. Аз от доста време се молех на агиос. Затова тръгнах. От пристанището отидох право в църквата и коленичих до него онази сутрин и се помолих да ни пази, да ми помогне да оцелея без пари и без съпруг. После запалих една свещ и излязох от църквата, прекосих стария град и влязох в Еврейския квартал, където беше дюкянът на шивача, изпълнена с вяра, че молитвите ми щяха да бъдат чути.

Я-я замълча отново. Дишането й беше ускорено и плитко. Докато говореше, сякаш всяка дума изсмукваше енергията от крехкото й тяло. Но това не я спираше. Тя вдиша дълбоко и почака, сякаш бризът на нейния любим остров щеше да й вдъхне нов живот. Тя заговори, вече с по-силен глас:

— Разбрах, че се беше случило нещо лошо. Улиците бяха празни. Нямаше жива душа и цареше гробна тишина. Докато вървях към отворената врата на дюкяна, чух отчаяното ридание. Приличаше на вой на диво животно, но не беше. Надникнах вътре и видях една жена, Дора, бабата на Яни. Застанах на прага, за да видя какво се беше случило, каква беше причината за тези ридания. Роклята и косата й бяха изцапани с кръвта на съпруга й и тя оплакваше изгубения си син.

Я-я поклати глава, тялото й потрепери отново при спомена за звуците и гледките от онзи ужасен ден.

— Моля се ти никога да не чуеш риданията на майка, която е изгубила детето си, Дафни. Това е нечовешки вой, агония… огледах се и видях двете малки момичета коленичили на пода, вкопчени в безжизненото тяло на своя баща, да го умоляват да се събуди. Сякаш бях слязла в ада, Дафни му. Погледнах в очите на Дора и кълна се, видях как я поглъщаха пламъците на ада. И в този момент всичко се промени.

Знаех какво ставаше в цяла Гърция, бях чувала разкази за зверствата. По онова време нямаше телевизия, аз не можех да прочета сама вестника, но все пак знаех какво правеха тези животни в Гърция. И не можех да допусна да унищожат още едно семейство, да ги избият. Нямаше да го позволя.

Дафни почувства как стомахът й се вкопчи в ръба на стола си.

— В онзи ден, както стоях на прага на един дюкян в Еврейския квартал, задуха морският вятър и напълни празните улици с вестници и окапали листа. Отместих очи от бабата и майката на Яни за момент и се загледах в листата и хартиите в краката ми. Тъкмо когато извих очи, изкушена да си тръгна от това място и да забравя какво бях видяла, когато го чух. Отначало беше съвсем слаб, едва чут шепот, сякаш от крилата на пеперуда в ухото ми. Но го чух, Дафни му. Съвсем отчетливо. Отначало се опитах да отрека, че съм чула нещо. Как беше възможно? Но вятърът отново задуха и гласът се усили. Беше женски глас, нежен и красив. Чувах я как плачеше, чувах нежният й шепот между приглушените ридания. И разбрах, че моята я-я не ме беше излъгала. Шепотът на кипарисите съществуваше.

Я-я притвори очи и притихна. Думите отново бяха изчерпали силите й. Дафни зачака със затаен дъх, но я-я продължи да мълчи. Тогава, точно когато Дафни се пресегна да докосне баба си, да се увери, че тя беше будна, я-я отвори очи и продължи своя разказ:

— Дафни му. Вслушах се и разбрах какво трябва да направя. Каква роля ми беше отредена. Че не бях дошла на тази земя, за да бъда поредната забравена вдовица, бреме за обществото, заслужаваща само жалост и подаяния. Това беше най-тихият, най-неуловимият звук, който бях чувала някога, но крещеше, Дафни. Крещеше ми да направя нещо. Крещеше ми да помогна на тази жена, да я измъкна оттам, преди да са се върнали войниците. Беше най-тихият възможен шепот, но крещеше, че това беше добра жена, богобоязлива и мила жена. Жена, която заслужаваше почит и уважение, а не да я изкормят като животно. Знам колко много добри жени, колко много добри мъже и техните деца не намериха спасение онзи ден, Дафни. Аз не можех да им помогна, не знам дали някой можеше да им помогне. Тези чудовища ги избиха до крак. И за какво? Все още не разбирам — я-я поклати глава и зарея поглед в огъня.

— Но тази жена, Дафни, тази майка, съпруга, дъщеря. Повериха я в моите ръце в онзи ден. В моите ръце, Дафни. Ето тези две ръце. Ръцете на една бедна вдовица, които никога не бяха държали нищо ценно. В онзи ден аз поех в ръцете си съдбата на Дора и не можех да я оставя да изтече през пръстите ми — я-я сви ръцете си в шепи, с обърнати към небето длани, сякаш за да попречи на спомените от онзи ден да изтекат през пръстите й сега, толкова много години по-късно.

Тя погледна първо шепите си, после Дафни.

— Гласът ми каза да спася Дора и децата й. И аз го направих. Заведох ги при Агиос Спиридон в онзи ден. Знаех, че той щеше да ги предпази така, както бди над всички нас и ни обича. И той ги опази, Дафни. Скрихме се в църквата. Немците обикаляха от врата на врата, претърсваха къщите, защото знаеха, че имаше скрити евреи. Но колкото и да обикаляха и да тършуваха, нито един нацист не посмя да влезе в църквата на Агиос Спиридон. Нито един. Знаех, че ще са в безопасност там, че агиос щеше да ни опази. Знаех това дори без шепота в ушите ми. Когато осъзнах, че нямаше надежда да намеря малкия Давид, аз ги доведох тук — Дора, Естер и бедната малка Рахел. Доведох ги ето тук, в нашия дом и споделих с тях малкото, което имахме. Както знаеш, ние бяхме много бедни и аз имах само една друга рокля, моята хубава рокля, с която ходех на църква. Дадох я на Дора да я облече, за да изглежда като нас, като гъркиня християнка, а не като еврейка. Направихме същото с момичетата, облякохме ги в селските дрехи, каквито носим на острова. Когато Дора облече Естер в хубавата рокля, която бях ушила на майка ти за църква, момиченцето се обърна и попита: „Пурим^[2] ли е вече, мамо?“. Сълзите на Дора бяха по-дълбоки от морето, когато тя отговори „Да, мила моя, точно така“ и облече децата си, за да скрие истинската им вяра.

Старицата се загледа в огъня, сякаш сред танцуващите пламъци там виждаше изплашената майка и ужасените, объркани деца.

— Смъртта на Рахел опустоши всички ни. Но след известно време Дора започна да говори и да се храни отново. От нея беше останала само сянка на предишната жена — но все пак успя да продължи напред. Дора беше изгубила страшно много, но колкото сили й бяха останали, тя ги посвети на едничкото си оцеляло дете, на Естер. Твоята майка и Естер си играеха заедно и се обичаха като сестри. А Дора… — тя въздъхна и вдигна поглед към небето, сякаш знаеше, че по някакъв начин нейната приятелка беше до нея.

Между Дора и мен се породи обич и доверие. Вечер разговаряхме до среднощ, споделяхме легендите и тайните на нашите народи и своите. Те идваха на църква с нас и макар да не вярваха в Христос като наш спасител, спазваха традициите ни и честваха празниците ни. Молехме се заедно, ние шепнехме нашите молитви, а те техните, знаейки, че Бог щеше да чуе гласовете ни, заедно по-силни. Ние също спазвахме и почитахме техните традиции. Аз се научих да спазвам шабат^[3] заедно с Дора. Всеки петък се приготвяхме, готвехме и почиствахме дома заедно, за да не палим огън и да не работим на другия ден. Гледах как всяка петъчна вечер тя палеше свещите за шабат и ние постехме и се молехме заедно на техните празници. Научих се да обичам тези мълчаливи, споделени вечери, Дафни. И двете ги обичахме. Станахме едно семейство и скоро вече не усещахме разлика, гръцки, еврейски… ние бяхме семейство с много богати традиции. На 15 август, когато целият остров празнуваше Възнесение Богородично, малката Естер хвана майка ти за ръката и двете момиченца се включиха в празничното шествие заедно с всички други деца. Едно момче се присмя, подметна, че еврейчето не може да върви заедно с християнските деца. Отец Петро го чу и удари невъзпитаното момче по главата, преди баща му да има възможност да го накаже сам — я-я плесна с ръце и се засмя на спомена.

— Дафни му — тя вдигна изкривения си пръст към небето. — Дафни, самият отец Петро даде пример на хората. Никога няма да го забравя, Дафни му. Той не ни позволи да погребем милата Рахел в нашето гробище, каза, че законите на църквата не го позволяват. Каза също, че равинът на Дора също би се възпротивил. Отначало аз се ядосах, много му се ядосах. Как, питах аз, как беше възможно Бог да откаже вечен покой на това бедно дете, което беше страдало достатъчно? Но постепенно разбрах. Отецът беше длъжен да спазва законите на църквата. Той ме видя в онзи ден, на колене да копая земята, за да заровим телцето на Рахел. Отец Петро дойде при мен и със собствените си ръце ми помогна да изровим гроб за Рахел. Той се помоли над малкото й тяло, каза най-красивите молитви, помоли Бог да вземе това дете в своето царство и да го заведе в рая. Всеки път, когато чувах предупрежденията, всеки път, когато кипарисите ми шепнеха и ме предупреждаваха за идването на немците, аз изпращах Дора и Естер нагоре по склона, откъм дивата страна на острова, за да се скрият. Всеки път, когато правехме това, отец Петро вземаше един кръст от олтара на църквата и го поставяше върху гроба на Рахел, така че войниците да не се усъмнят и да не нарушат вечния й покой. Немците идваха много пъти, търсеха евреи, душеха наоколо като ловджийски псета. Но винаги подминаваха гроба на горкото дете и никога не разбраха, че онова, което търсеха, беше под краката им. Те никога не разбраха, че пред очите им имаше гроб на еврейско дете.

Живяхме в страх в течение на шест месеца, докато накрая британските войници дойдоха и освободиха Керкира. Но дори тогава Дора остана с мен тук, на острова, където се чувстваше в безопасност. Изминаха още няколко месеца и накрая се получи писмо от сестра й в Атина, която казваше, че е оцеляла и че Дора имаше дом и семейство, при което да се завърне.

Дафни не можеше да мълчи повече.

— Но, я-я — как? Откъде знаеше всичко това? Как така знаеше какво да направиш, как да ги опазиш, кога да ги скриеш. Как?

Я-я вдигна пръсти към устните си, сякаш да укроти съмненията на Дафни.

— Казах ти, Дафни му. Казах ти, но въпреки че чу думите, ти си избрала да не слушаш. Говореше ми шепотът на кипарисите. Това са древните гласове на вятъра, гласовете на боговете, на предците ни, на моята я-я — красивият хор на техните гласове, слети в един глас. Един глас, който ме води, води всички нас.

Я-я се пресегна и взе ръката на Дафни в своята.

— Знам, че ти е трудно да разбереш, да повярваш. Навремето и моята вяра беше слаба. Растях, отглеждана от майка ми и баба ми, ето тук, в тази къща. Един ден, когато отивах да си играя с наскоро излюпените пиленца, заварих моята я-я да плаче, коленичила под сянката на кипариса. Бях на около пет години, на възрастта на Еви. „Я-я, попитах аз и я прегърнах през рамената. — Я-я, какво има?“ Все още на колене, моята я-я се обърна и ме погледна. „Решено е. Ти си избрана.“ Тя заплака и ме прегърна. „Какво е решено?“, попитах аз. И тогава моята я-я ми разкри каква е съдбата ми. Тя ми каза, че един ден ще започна да чувам как ми говори островът. Че мнозина ще се опитват да чуят шепота на кипарисите, но само аз ще го разбирам. В онзи страшен ден, на вратата на дюкяна, докато майката на Яни виеше и ридаеше, аз чух гласа. И тогава разбрах защо плачеше баба ми. Моята съдба беше едновременно благословия и проклятие.

— Твоята съдба? — Дафни не можеше да повярва на ушите си.

— Моята съдба е била решена още преди да се родя, Дафни — продължи тя. — Писано ми е било да разбирам шепота. Дадена ми е била тази дарба, която другите ценяха така, както цар Мидас своето злато. И в началото не разбирах защо, не знаех защо съм била избрана. Но тогава доведох разбитото семейство на Яни у дома, тук. Дора беше сянка на жена. Седмици наред живяхме в мълчание. Аз делях с нея малкото, което имах, и накрая, полека-лека тя започна да споделя с мен; да ми разказва за своето семейство, тяхната култура, тяхната религия и уменията, които беше научила от съпруга си, докато му помагала в шивашкия дюкян. Тя ми предаде тези умения; как се преправя блуза, как се шият поли от чували за брашно и ориз. Как се създава нещо ценно и красиво от дрипи и парцали. Кърпехме стари дрехи и шиехме нови и разменяхме тези неща за храна и провизии. Майка ти и аз щяхме да умрем от глад, ако не бяха Дора и нейните напътствия. Както аз спасих Дора, така тя на свой ред спаси нас. Отначало не си давах сметка за това, осъзнах го много по-късно. Понякога, Дафни му, когато не знаем по кой път да поемем, когато се чувстваме обезверени и изгубени, трябва само да притихнем и да слушаме. Понякога спасението е пред очите ни, очаква да го видим и чуем. Шепотът на кипарисите винаги е наоколо и чака да го чуем.

Дафни седеше притихнала, поне доколкото й позволяваше тялото й. Тя беше седяла тук година след година и беше слушала разказите на я-я за древните митове и легенди и едно време дори си беше мечтала те да са верни. Като дете тя се беше питала какво би било да седи до Персефона на пиршеството на Хадес или дали тя, за разлика от Психея, би проявила повече сила на волята и би устояла да не погледне крадешком своя спящ любовник? Но това се беше случило в друг живот. Същите онези думи, които бе мечтала да чуе навремето, сега я караха да настръхва. Как беше възможно? Как беше възможно я-я да чува гласове, които да й говорят от оня свят или по вятъра? Как беше възможно това? Това беше лудост. Не беше възможно.

Тя беше спазила обещанието си; слушаше, без да прекъсва, с отворено сърце и отворен ум. Но все пак, сега, когато я-я беше завършила своя разказ, оставаше още един въпрос, който Дафни трябваше да зададе, едно последно нещо, което трябваше да знае.

— Те все още ли ти говорят, я-я?

Старицата не се поколеба.

— Да, говорят ми. Аз все още съм благословена.

Нежен ветрец премина през вътрешния двор и между величествените дървета, които ги заобикаляха от всички страни. Дафни затаи дъх и заслуша напрегнато. Нищо. Нищо друго, освен шумоленето на листата, които танцуваха под напора на морския бриз. Тишината потвърди онова, което тя и без това знаеше. Шепотът на кипарисите не съществуваше.

— Какво ти казват?

Я-я не отговори.

— Какво ти казват? — повтори Дафни.

Ветрецът утихна. Старицата пусна ръката на Дафни и я погледна дълбоко в очите. Накрая заговори:

— Казват, че този мъж не е за теб. Не се омъжвай за него, Дафни. Ти не можеш да се омъжиш за него.