Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (39)

38.

Въпреки че не беше яла нищо от предишния ден, когато беше хапнала само една от сладките на София, Дафни нямаше апетит, когато Ница постави пред нея традиционното траурно ястие, пържена риба със сос от розмарин и оцет.

— Яж, Дафни му. Трябва да имаш сила. Еви се нуждае от теб, не можеш да си позволиш да се разболееш.

— Благодаря ти, теа — загрижеността на Ница оказа лечебно въздействие върху Дафни. Тя веднага се почувства по-силна, по-стабилна. Както й действаше самото присъствие на я-я.

— Ех, Дафни му. Кой би помислил? — Ница бръкна в джоба на престилката си и си извади цигара, после драсна клечка кибрит и я размаха. — Кой би помислил, че вместо на сватбено тържество ще се съберем за погребение? Без танци. Без радост. Само с покрусата от мисълта, че моята приятелка Евангелия вече не е сред нас — Ница се огледа наоколо. — Къде е Стивън? Рибата му ще изстине.

— Той се качи в стаята си, за да се обади по телефона.

— Още ли работи? Дори в ден като този? — Ница си дръпна дълбоко и издиша дима над главата на Дафни. — Ах, Дафни му. Твоят младеж някога спира ли да работи? Спира ли, за да се порадва на онова, което е съградил? На постигнатото?

Тя поклати глава, като забоде вилицата си в рибата.

— Ах, кала. Разбирам — Ница се изправи, но не пропусна да сподели с Дафни още нещо. — Познавах твоята я-я от много, много години, Дафни му. Ти идваш от род на силни, невероятни жени. Никога не забравяй това.

— Повярвай ми, Ница. Знам това — Дафни погледна Ница. — Знам го много, много добре.

— Добре тогава, ти стой тук, а аз ще сервирам на хората — Ница се обърна да влезе в кухнята, но изведнъж залитна и колената се подкосиха под тежестта на тялото й.

— Ница — извика Дафни, като скочи да я подхване, преди възрастната жена да падне на земята. — Добре ли си?

— Ах, по дяволите. Коляното ме мъчи. Не сега — Ница удари коляното си с домакинската кърпа, сякаш така можеше да пропъди болката.

— Чакай, не мърдай. Ти седни. Аз ще сервирам — Дафни тутакси скочи на крака.

— Не, не, не — Ница се приведе и се опита да се изправи, но се тръшна обратно на стола. — Гамото, путана… — потокът от гръцки ругатни потече от устата й и привлече вниманието на десетките опечалени, включително Яни.

— Ница му, какво става? — попита Яни. — Какво събори на земята могъщата Ница? — той коленичи до нея и взе ръката й в своята.

— Нищо ми няма, нищо — тя се подпря на рамото на Яни и отново се опита да се изправи. Той я подхвана за опора, но напразно. В момента, когато Ница натовари коляното си, тя отново се сви на стола и изохка от болка. Последваха още ругатни. — Гамото, пусти, малака, путана…

Сега вече всички гости се скупчиха на терасата, за да видят какво става, включително отец Николаос, който макар да беше известен със своята сърдечност и чувство за хумор, не посрещна добре цветистите изрази на Ница.

— Стига, Ница. Такъв език в ден като днешния? — възмути се свещеникът.

— Отче, ти знаеш, че моята приятелка Евангелия сега ни гледа отгоре и се смее как не мога да си вдигна големия задник от стола — Ница си дръпна от цигарата и изпусна тънка струя дим към небето. — Ех, Евангелия, погледни. Старите колена вече не ме държат. Евангелия, сложи джезвето на огъня, може да дойда при теб по-скоро, отколкото си мислиш.

Всички се засмяха. Дафни се огледа, решена да запази в паметта си тази картина; овехтелите дрехи, обветрените лица, загрубелите ръце, знаците, че това бяха обикновени хора, които водеха прост живот. Но като ги гледаше събрани на едно място, готови да се подкрепят, да си помогнат в най-голямата скръб и покруса с една проста прегръдка или пиперлива шега, Дафни разбра колко много държаха един на друг тези хора, как се поддържаха. Накрая тя осъзна какво беше искала да й каже я-я през всичките тези години. Въпреки бедността, изолацията и липсата на материални блага това всъщност беше най-богатото място на земята.

— Ница, седни. Стой тук. Аз ще довърша вместо теб. Ти трябва да се погрижиш за себе си, иначе ще отидеш при я-я — пошегува се Дафни, но с известна доза сериозност, която твърдоглавата Ница да чуе високо и ясно.

— А, ентакси. Добре. Щом настояваш — накрая тя се примири.

Когато Дафни стана и тръгна към кухнята, нечия ръка я хвана за китката.

— Аз ще ти помогна. В края на краищата рибата е моя и аз ще се изложа, ако не е приготвена както трябва — Яни говореше на Ница, но не пускаше ръката на Дафни. — Хайде, ела.

Двамата тръгнаха към кухнята мълчаливо. Минаха през претъпкания салон и влязоха в кухнята през летящите двойни врати. Там Яни застана пред Дафни и пусна ръката й. Тя сведе очи да погледне ръката си, там, където Яни я беше държал, където все още усещаше отпечатъка от дланта му.

— Беше труден ден за теб, нали? — попита той.

— Да — тя го погледна в очите. — Беше ужасен, но не само за мен. За всички — замълча, прехапала устни. — За теб също.

Настъпи мълчание, никой не знаеше какво да каже или да направи. Той се извърна и отвори фурната, където Ница беше оставила голямото плато с пържена риба. Яни го извади и го сложи върху печката, готов да започне да сервира рибата, която се беше уловила в неговите мрежи вчера.

— Направих го — изрече едва чуто тя.

Яни се обърна отново, наклонил глава, сякаш не беше чул добре или не беше разбрал думите й.

— Направих го — повтори тя. — Опитах се да ти кажа снощи, но ти беше излязъл. Тръгна си.

Той трепна, сякаш го беше уловила да лъже или да краде, а не просто да излезе през вратата и да се изгуби в нощта.

— Най-накрая се спрях и се вслушах, както ми беше поръчала я-я.

Той прехапа устата си отвътре, преди да направи три крачки към нея.

— И…

— И го чух — сега Дафни трепереше, без да знае дали беше от жегата, от глад, или защото той отново беше на няколко сантиметра от нея и сега тя можеше да почувства електричеството, което струеше от тялото му дори без да я докосва. — Чух я-я, Яни. Тя ми говореше. Чух я в шепота на кипарисите. Отначало беше съвсем слабо, но различавах гласа й. Беше тя. Знам го.

Той я гледаше как плаче и мълчеше. Не отговори. Не понечи да я утеши или да избърше сълзите по бузите й. Не помръдваше. Стоеше и я гледаше, сякаш краката му се бяха сраснали с пода, само на няколко сантиметра от нея, само на няколко сантиметра от мястото, където тя беше изрекла думите, които толкова отдавна чакаше да чуе. Но сега явно дори тези думи бяха безсилни да го притеглят по-близо.

— На твоето каики онази сутрин ти ме помоли да повярвам на я-я… и аз го направих. Накрая опитах — тя пристъпи по-близо до него. — Ти ме помоли да имам вяра и в теб — Дафни почти го докосна с тялото си, усети топлия му дъх върху лицето си, когато Яни я погледна в очите. — Готова съм. Искам. Готова съм да повярвам отново — той все така не помръдваше, но Дафни не можеше да чака повече. Тя го прегърна през кръста и положи глава на гърдите му. И чу препускащия бяг на сърцето му.

Яни вдигна ръце и ги постави върху стройните й рамена. Останаха така едва няколко секунди, после той събра пръстите на дясната си ръка и улови брадичката на Дафни. Тя се учуди от това леко, деликатно докосване. Сега те виждаха лицата си ясно, лявата му ръка върху рамото й, нейните ръце сключени около кръста му.

— Дафни, аз не… Но ти се омъжваш… — гърдите му се развълнуваха, когато той заговори, но преди да довърши, двойните врати се отвориха стремглаво.

— Ето къде си била. Виж, аз… — беше Стивън. Нахлу в кухнята и се закова на място, когато видя годеницата си да прегръща Яни. — Дафни?

Тя не знаеше как да му отговори или просто не я беше грижа.

Вместо това заговори Яни:

— Аз просто исках да се сбогувам с твоята годеница — той свали ръката си от нейното рамо и отстъпи две крачки назад.

Дафни почувства как кръвта й се смрази, вълна от страх премина през тялото й. Сбогуване — какво говореше той? И тя не беше годеница на Стивън. Е, вече не, просто още не беше намерила подходящия момент да му го съобщи.

Яни не погледна Дафни, а се обърна директно към Стивън.

— Прошепнах плановете си на теа Евангелия, преди да я положим в гроба, така че вече е време да ги кажа на другите хора.

— Заминаваш ли? — попита Стивън с принудена усмивка.

— Да. След смъртта на теа Евангелия вече нищо не ме задържа тук. Тя беше причината да остана. Без нея нищо не ме задържа тук — накрая той изви глава и погледна отново Дафни, която се беше подпряла на кухненския плот. — Нищо.

Но аз съм тук, аз не съм си отишла. Аз още съм тук. Думите кънтяха в главата й. Но когато Дафни отвори уста, за да заговори, успя да каже единствено:

— Но къде ще отидеш?

— Може би ще се върна в Атина. Не знам. Може би в Оксфорд. Ще окача мрежите си да съхнат и ще се върна към работата си. Твърде дълго бягам без посока, време е да се насоча към нещо. Време е да разпаля моята страст. Тук видях много, научих много. Но този период завърши. Предполагам, че вие двамата имате към какво да се стремите. Сигурно ще направите сватбата в Ню Йорк.

Стивън вече стоеше до Дафни. Той постави ръка на талията й, но тя се отдръпна. Той я изгледа косо, устните му се бяха свили на тънка линия, която пресичаше лицето му.

— Ами, тогава довиждане — Яни се извърна и протегна ръка на Стивън. — Желая ти късмет. Ти си щастливец.

— Знам — Стивън разтърси ръката на Яни с цялата сила, на която беше способен.

— Довиждане, Дафни — Яни се наведе и целуна Дафни по двете бузи. Тя не забеляза, че наболата му брада се заби в кожата й като бодлите на стотици морски таралежи. Болката беше доказателство, че той все още беше тук.

— Довиждане, Яни — тя хвана ръцете му и се вгледа в лицето му, в отчаян опит да запомни всяка подробност. Вкопчи се с нокти в ризата му, докато Яни не се отдръпна от нея.