Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (19)

18.

На другата сутрин, докато вървеше по бетонния кей към пристанището, Дафни благодари наум на Бог, задето беше послушала я-я и се беше насилила да хапне нещо, преди да излезе от къщата. Плачеше й се, когато отвори очи преди, съмване и почувства жестоката пулсираща болка в главата си, плод на прекаляването с домашното вино на Ница. Още повече й се плачеше при мисълта, че трябваше да прекара сутринта на каики — тет-а-тет насаме с Яни — без буфери като баба й, бузуките или виното на Ница.

Тя се почувства малко по-добре след студения душ и брикито с горещо, силно гръцко кафе, което й приготви я-я. Но дори тогава храната беше последното нещо, за което би помислила Дафни. Стомахът й вреше и кипеше, така че тя не смяташе, че е възможно да погълне и задържи нещо. Но въпреки протестите на Дафни баба й настоя да не тръгва, преди да изяде един комат селски хляб със златиста коричка и шепа домашни черни маслини. Я-я вярваше, че комбинацията от солените маслини и сбития хляб е най-сигурният лек за махмурлук, който щеше да успокои стомаха й и да облекчи главоболието.

Отначало Дафни не повярва и загриза хляба и маслините само за да угоди на я-я, а стомахът й се обръщаше при всяка хапка. Но след няколко минути хлябът и саламурата сътвориха магията си, точно както беше обещала я-я. Дафни се почувства по-добре, краката й спряха да треперят и да заплашват да се огънат под тежестта на тялото й. Стомахът, макар все още чувствителен, не се опитваше да се освободи от съдържанието си всеки момент. Когато пристигна на пристанището, Дафни вече се чувстваше що-годе нормално.

— Дафни, ето… насам — тя чу гласа на Яни над гълчавата на другите рибари. Той се беше облегнал на перилото на каикито и разстилаше таляните си да съхнат на палубата.

Яни прокарваше длани по грубите мокри мрежи и проверяваше за дупки.

— Идваш навреме — отбеляза Яни с каменно изражение. — Очаквах да закъснееш. Американците винаги закъсняват.

С протегнати ръце той вдигаше тежките таляни пред очите си, за да ги разгледа по-добре. Дафни спря очи върху тъмния силует на Яни, очертан на фона на ослепителната слънчева светлина. Сигурно така е изглеждал Икар, помисли си тя, с прикрепени за ръцете, слепени с восък крила, окъпан от слънчевите лъчи, тъмен силует на фона на небето, преди да полети в своя съдбовен и фатален плонж към морето под него — ставайки жертва на своя хюбрис. Сигурно и Яни щеше да бъде застигнат от своя хюбрис. Но Дафни се помоли наум, с надеждата гневът на боговете да го сполети малко по-късно — поне след като я закараше жива и здрава в Сидари.

Дафни вдиша дълбоко, преди да отговори, стараейки се да запази самообладанието и спокойствието си.

— Аз никога не закъснявам — каза тя и вдигна ръка над очите си, за да ги предпази от слънцето.

— Елла — извика Яни, като се надвеси над перилото и й подаде почернялата си ръка. — Трябва да тръгваме — задава се фуртуна и трябва да стигнем, преди да излезе силният вятър.

Дафни погледна ръката на Яни и се пресегна инстинктивно, но не към него, защото имаше други планове. Тя вдигна ръка и се хвана за дървеното перило, стъпи с десния крак на палубата и се набра нагоре. Когато се изтегли и стъпи на външната палуба, Дафни прехвърли краката си през перилото. После седна на пейката, сви ръце в скута си и приглади дългата бяла пола върху краката си.

— Добре, да потегляме тогава — тя изгледа Яни, който стоеше на същото място, протегнал ръка към кея и клатещ глава. Дафни почувства прилив на сила. Подсмихна се и прокара пръсти през косата си, а мокрите къдрици сякаш оживяха под утринния ветрец.

— Явно упоритостта е отличителна черта на вашето семейство — подхвърли тихичко Яни, като прибра ръката си и отново се облегна на перилото, този път, за да изтегли котвата.

Само да стигнем до Керкира. Запази спокойствие. Дафни повтори сутрешната си мантра, преди да вдигне глава и да отвърне на сарказма на Яни.

— С нея са закърмени всички родом от Ерикуса, така че ти също я носиш в кръвта си.

— Не бъди толкова сигурна — изсумтя той и се настани зад голямото дървено кормило на каикито. Нахлупил моряшката шапка на главата си, разкрачил широко крака и стиснал дървеното кормило в грамадните си ръце, Яни с няколко ловки маневри изкара лодката от пристанището в открито море.

Първите двайсет минути плаваха в мълчание. Дафни не обичаше ненужни любезности и нямаше намерение да говори излишно сега, най-малкото пък заради Яни. Тя се надяваше на едно тихо пътуване, през което тишината щеше да бъде нарушавана единствено от приглушения плясък на вълните в стените на лодката или от пронизителните писъци на кръжащите над тях чайки.

Дафни се облегна на перилото. Тя протегна крака на палубата, облегна гърба си на металния стълб и наклони глава, така че лекият бриз да я обгърне в пелена от сол и морски пръски. В ума й се въртяха толкова много неща. Беше затънала в ритъма на живота на острова, беше се отдала на радостта от простите удоволствия като разходката с Еви или следобедното кафе с я-я и беше изостанала с главната си задача: плановете за сватбата. Все още имаше неуредени детайли, списъци със задачи и наслаждаване на последните моменти на уединение, като този тук. Скоро животът й щеше да се промени завинаги, преди самотата от изминалите години да бъде прогонена от отец Николаос, когато тя щеше да обиколи три пъти олтара, под ръка със своя съпруг, и увенчана с корона от полски цветя.

— Гладна ли си? — попита той.

Дафни отвори очи, стресната от гласа на Яни, който прекъсна мислите й.

— Попитах дали си гладна? — повтори Яни, леко повишил глас, като се изправи, без да изпуска кормилото.

— Не, добре съм — отговори Дафни, въпреки стърженето в корема си. — Не съм гладна — излъга тя.

— Аз пък съм гладен — изръмжа той. — Ела тук и подръж кормилото — той се изправи, с една ръка върху руля, а с другата засенчи очите си и огледа морската шир.

Фактът, че Яни не помоли, а буквално й заповяда какво да прави, не остана незабелязан за Дафни.

— Казах да дойдеш тук и да подържиш кормилото.

— Аз съм готвач, а не юнга.

— Не, твърдоглава си. Просто ела тук и задръж за малко руля. Трябва само да го държиш изправен. Всеки идиот може да се справи с това, дори един американски готвач.

Дафни почувства как кръвта нахлу в лицето й. С ръце до тялото тя ги стигна в железни юмруци, забивайки нокти в дланите си.

— Стига, шегувам се — Яни се засмя. — Това беше шега, Дафни. Толкова си напрегната, че се засягаш от най-малкото. Дано твоят годеник да знае какво прави и да те разтовари от напрежението — Яни удари леко кормилото, с многозначителен смях. — Макар че за разлика от европейците американците не ги бива много в любовните дела. Може би твоят американец може да се допита до Ари; както знаеш, той е специалист по тънката част.

Дафни просто не можа да се удържи. Смехът започна като спонтанен кикот някъде в дълбините на ума й, но колкото повече си представяше Стивън да повежда разговор с Ари, толкова по-неудържим ставаше пристъпът. Тихият кикот скоро изригна и стомахът и раменете й се разтресоха в бурни конвулсии при мисълта за Стивън и Ари един до друг, независимо при какви обстоятелства, още по-малко в мастър клас по ухажване.

— Дафни — каза отново Яни. — Хайде, ела да подържиш кормилото. Трябва да свърша едно нещо.

Този път Дафни изобщо не се замисли. Тя се изправи и тръгна към капитанското място. Хвана се за перилото с дясната ръка, докато се придвижваше с олюляване към задната част на лодката, като внимаваше да не загуби равновесие. Вълните и вятърът се бяха усилили за краткото време, откакто бяха излезли в открито море, и люлееха лодката наляво-надясно все по-бързо и по-силно.

— Какво искаш да правя? — попита тя.

— Така, хвани руля — Яни застана зад Дафни. Взе ръцете й в своите и я побутна по-близо до кормилото. Гърдите му се притиснаха до гърба й. — Само дръж здраво, ето така.

— Това е лесно, всеки идиот може да го направи — подхвърли подигравателно Дафни. — Дори ти.

Тя се обърна и погледна крадешком мъжа, който само с едно съвършено абсурдно изказване беше успял да размекне нейната решителност и да я превърне от пасажер в юнга.

— Да, всеки идиот може да го направи — Яни кимна утвърдително, извръщайки поглед от Дафни към вече бурното море. — Приливът е силен и върви срещу нас, пътуването до Сидари ще продължи по-дълго от обикновено. Огладнях от морския въздух, както винаги. Гладен съм като вълк. Ти сигурна ли си, че не си гладна?

— Всъщност умирам от глад — призна Дафни.

Тя не беше възнамерявала да разговаря с Яни, още по-малко пък да обядва с него, но нещо в плаването в открито море събуди авантюристката в нея — както и вълчия й апетит.

— Добре. Ти стой тук — аз се връщам веднага — преди Дафни да успее да попита къде отива, Яни свали ризата си, взе една окъсана стара платнена торба от палубата и я преметна през гърдите си. После стъпи на перилото и скочи от палубата, като се гмурна презглава във вълните.

— Какво, по дяволите… — Дафни видя как той изчезна под морската пяна. Тя продължи да стои, както той й беше показал, стискаше кормилото на лодката и се мъчеше да го удържи право срещу течението. Оглеждаше тревожно морето, в очакване Яни да се появи. За човек, който обичаше морето и никога не беше изпитвал страх да бъде сред водата сам, Дафни се чувстваше странно тревожна. Не можеше да се каже, че беше захвърлена сам-сама насред нищото. От палубата тя виждаше ясно назъбените скали на Керкира, зелените плажове на Ерикуса, както и красивите, но пусти брегове на Албания. По някаква причина обаче от момента, когато Яни скочи от лодката, Дафни се чувстваше нервна, притеснена и необичайно изоставена.

Накрая, след няколко минути, които й се сториха цяла вечност, Яни изплува на повърхността.

— Какво правиш? — извика Дафни, гледайки към онова място в морето на около 50 метра от каикито, където се беше появил Яни.

Яни не отговори, а продължи да плува към нея.

— Ето, вземи — каза той, докато се изтегляше на лодката.

Яни прекрачи перилото, а от тялото му се стичаше морска вода и образуваше локви по палубата на всяка негова крачка.

— Ето — повтори той. — Как му казвате на това вие, американците? А, да, брънч — той се усмихна лукаво. Мускулите на мокрите му ръце се издуваха и изпъваха под тежестта на платнената торба, която той подаде на Дафни.

Без да знае какво да направи, освен да се опита да откъсне поглед от мокрия му торс, Дафни протегна ръка и пое торбата от Яни. Отвори я и погледна вътре.

— Хеинеа… морски таралежи — тя се засмя и погледна Яни.

— Да. Под палубата има хляб, зехтин и лимони.

Този път Дафни не изчака да я молят; тя се спусна под палубата, като през целия път се държеше за перилото, за опора в развълнуваното море. Спря се на вратата и се хвана за рамката, като огледа малката каюта. Каютата беше старателно подредена и трептеше от чистота, за разлика от повечето рибарски лодки, които Дафни беше виждала. Имаше, разбира се, стандартната походна кухня с малка мивка и котлон, както и тясна койка до едната стена. Но за разлика от другите рибарски лодки, тук в ъгъла имаше малко бюро с компютър. И въпреки че навсякъде цареше ред и чистота, имаше купища книги.

Я виж ти, колко модерно, няма дори кофа за повръщане, засмя се тя, докато оглеждаше каютата. Там, в ъгъла, до котлона и брикито Дафни видя кошницата със зехтина, хляба и лимоните, както и шишенце с морска сол. Тя взе кошницата, гушна я и се заизкачва отново към палубата.

Когато се изкачи на палубата, Дафни не повярва на очите си. Как беше възможно? За краткия й престой долу вятърът беше утихнал, морето се беше укротило и сега се стелеше гладко като огледало.

Дафни седна на палубата и нареди продуктите върху малкия кош, който Яни беше придърпал между тях. Яни бръкна дълбоко в джобовете на мокрите си срязани дънки и извади чифт износени жълти кожени ръкавици. Напъха ръцете си в ръкавиците и ги мушна в торбата, за да извади един черен, покрит с остри бодли морски таралеж. Той взе бодливото ракообразно в едната облечена в ръкавица ръка и голям рибарски нож в другата. После вкара острието в бодливата защитна черупка и отвори раковината с едно привично движение, сякаш чупеше черупката на рохко яйце. Яни подаде морския таралеж на Дафни и тя се залови за работа, като изстиска малко пресен лимонов сок, поръси го с морска сол и няколко капки зехтин върху мекото кафяво месо. Когато всички морски таралежи бяха отворени и подправени, Дафни отчупи крайшника на селския хляб и го подаде на Яни, преди да отчупи още един комат за себе си.

— Ямас — каза тя, като взе един морски таралеж и го вдигна като тост към Яни.

— Ямас — отговори Яни, преди да се нахвърли върху храната. — Хей, Дафни. Я кажи, колко ще ми вземеш за това ястие? Може би сто долара, а? Такива ли са цените в твоя ресторант?

Дафни вдигна поглед от бодливото ястие и погледна Яни право в очите.

— Е, ще ти направя отстъпка заради каикито. В края на краищата, ти ме возиш без пари. За теб, само 75 долара.

— Колко си щедра — пошегува се Яни. — Теа Евангелия с право казва, че си истинска бизнес дама.

— Да, очевидно ти и баба ми прекарвате доста време в приказки за мен.

— Не само за теб, Дафни. Разговаряме за всичко — той й подаде още един морски таралеж.

— Но защо? Не мога да проумея защо — Дафни запрати празната черупка през борда и избърса устата си с опакото на ръката си. — Честно, какво има между вас двамата? — продължи тя. — Никога не те бях виждала и дори не бях чувала за теб преди това пътуване. А сега, най-неочаквано, ти си тук, като сина, който я-я никога не е имала. При това от мен се очаква да те посрещна с отворени обятия в нашето семейство, след като ти се държа безобразно и грубо при първата ни среща — тя удари морския таралеж с повече сила, отколкото беше възнамерявала.

Яни задържа поглед върху Дафни за момент, сякаш обмисляше какво да каже. Вятърът се усили отново и той хвърли коричка хляб през борда. Залъкът описа дъга във въздуха, преди да падне в морето и да бъде грабнат от една чайка, която кръжеше над лодката в очакване на нещо за хапване.

— Аз й дължа живота си — каза той без следа от обичайния си сарказъм или самохвалство. — Нямаше да седя тук, ако не беше теа Евангелия.

Дафни не разбра. Как беше възможно този едър, широкоплещест мъж да дължи живота си на крехката и слабичка я-я?

— Какво искаш да кажеш? — попита сърдито Дафни.

Ето че се върнахме в изходна позиция, помисли си тя.

След споделения смях и обяда с морски таралежи Дафни беше повярвала, че в отношенията им е настъпила промяна. Че той може би се е изморил от тази битка на волята, в която се бяха вкопчили още на първата среща. Но сега, при последното гръмко, драматично изказване Яни явно беше подхванал старата песен, като разваляше иначе съвършено приятната сутрин с вродената си способност да вбесява Дафни.

— Не ме гледай така, Дафни — тъмните му очи се стрелнаха по лицето й като чайката, която беше грабнала коричката хляб.

— Винаги ли драматизираш така? — подхвърли предизвикателно тя.

— Това не е шега, Дафни. Аз дължа на твоята я-я живота си, както и живота на майка ми и на баба ми. Тя ги е спасила. Рискувала е собствения си живот, за да ги спаси, и затова съм свързан с нея завинаги.

Дафни притихна за няколко минути, опитвайки се да осмисли онова, което намекваше Яни. Тя хапеше устни, зъбите й разкъсваха меката плът, докато умът й препускаше.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно — в гласа му нямаше и следа от сарказъм. — Ти не знаеш много неща за твоята я-я, Дафни. Неща, които тя никога не ти е казвала, защото е искала да те предпази.

Искаше й се само да скочи от мястото си и да му каже, че говореше абсурдни, дори идиотски неща. Не беше възможно той да е посветен в тайните на я-я, докато тя, нейната родна внучка, нейната плът и кръв, да е останала в неведение, защитена от мрачното минало, за което намекваше Яни. Това не беше възможно. Или пък беше? Умът й препускаше между образите на баба й, която посрещаше Яни, как го глезеше — как той знаеше за кутията от обувки под леглото на я-я, как се споглеждаха, сякаш умееха да четат мислите си и тайните си. Докато прехвърляше наум тези сцени, Дафни чувстваше как сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо, блъскаше се в гърдите й. Тя беше търсила отговори на въпросите си и сега Яни беше готов да й ги даде, със същата готовност, с която беше материализирал брънча с морските таралежи. Дафни искаше да чуе неговия разказ; дали щеше да му повярва, беше друга история.

— Разкажи ми — каза Дафни и скръсти ръце в скута си, обещавайки си да не го съди, а просто да седи и да слуша. — Разкажи ми. Трябва да знам.

Яни заговори още преди думите да се бяха изтърколили от устата й.