Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (14)

13.

В пет часа сутринта Дафни не издържа повече. Гледаше в пукнатините по тавана и превърташе наум разговора край огнището с я-я отново и отново. Как беше възможно една неука жена, която на практика беше неграмотна, никога не беше напускала Гърция и почти не беше излизала вън от дома си, да успее да разтълкува и анализира Дафни с повече точност от прехваления психотерапевт в Ню Йорк, при когото тя ходеше веднъж седмично.

Дафни си мислеше, че тя беше станала майстор в преоткриването на себе си; преуспяла жена предприемач, годеница на заможен директор на банка. Тя това бе искала, мислейки, че то щеше да й върне щастието. На хартия Дафни живееше живота, за който толкова много хора мечтаеха и завиждаха. Но сега, с един поглед на я-я, пукнатините в нейните внимателно изградени основи лъснаха под слънцето.

Дафни провеси крака през рамката на леглото, като внимаваше да не разсърди капризните стари пружини на леглото или Еви. Наметна жилетката си върху дългата бяла нощница и се запромъква през стаята, стигна до писалището и взе мобилния си телефон от ъгъла, където той премигваше с пулсираща червена светлинка, напомняйки за непрослушаните гласови съобщения.

Още щом отвори вратата, Дафни се потопи в спокойствието на симфонията от сутрешните звуци на острова; нежната серенада на щурците, шумоленето на дърветата под свежия ветрец на зазоряване и ритмичния прибой на вълните в далечината, с който морето призоваваше ранобудните рибари. Когато затвори вратата зад себе си, Дафни затвори очите си и се вслуша за момент, знаейки, че съвсем скоро първите петли щяха да оповестят разсъмването.

Ранният утринен въздух беше по-хладен, отколкото беше очаквала, затова Дафни взе вълнения шал на я-я от облегалката на стола, където старицата го беше оставила снощи, преди да си легне. Пристъпвайки внимателно с боси нозе, сякаш за да избегне множеството пукнатини и грапавини по плочника, Дафни прекоси вътрешния двор и набра телефона на Стивън. В Ню Йорк беше 23 часа. Тя знаеше, че вероятно щеше да го събуди. Стивън обичаше да си ляга рано и ставаше преди зазоряване, за да прегледа котировките на източните пазари. Но въпреки това Дафни го потърси, защото имаше нужда да чуе гласа му.

— Ало — той отговори едва след петото позвъняване.

— Здравей. Събудих ли те? — попита тя, с ясното съзнание, че го беше събудила.

— Дафни? Не, миличка, няма проблем. Радвам се да те чуя — Стивън се прозя високо и продължително. — Звънях ти няколко пъти. Оставих съобщение на гласовата ти поща по-рано днес. Наистина трябва да направим нещо в тази връзка. При теб днес цял ден нямаше покритие и успявах да се свържа с твоя номер от дъжд на вятър. Не можеш ли да позвъниш в гръцкия оператор и да поискаш да инсталират стационарна линия в къщата или нещо подобно? Неприятно ми е да не знам къде се намираш, особено след като ми каза, че на този твой остров няма полицейски участък. Притеснявам се, Дафни.

— Добре сме. Тук, на острова никога не е имало полицейски участък. Никога не е имало нужда от полицейски участък. Но от известно време имаме лекар. Това е напредък — Дафни се засмя, като си представи колко провинциално изглеждаше това на Стивън.

— Много смешно, Дафни. Просто разреши проблема с телефона, моля те. Заради мен.

— О, Стивън — Дафни се помъчи да заглуши смеха си. — Тук нещата не стават по този начин. Ще минат седмици, дори месеци, докато изпратят техници на острова — тя подпъхна нощницата под краката си и седна върху каменния зид. След малко, щом просветлееха първите лъчи на изгрева, пред очите й щеше да се открие идеална гледка към плажа и пристанището.

Като човек, свикнал да случва нещата, Дафни знаеше, че Стивън няма да приеме добре нейния отговор. Но животът на този остров се управляваше от различни правила и със съвършено различен ритъм от живота на остров Манхатън. Тук всичко се случваше по-бавно. Това място беше изостанало с десетки години от модерния свят и дори от Корфу, макар да се намираше едва на десетина километра от него. Но за Дафни в това беше чарът и прелестта на Ерикуса.

— Е, ти все пак се опитай да намериш някакво решение.

— Да, ще видя какво мога да направя — опита се да го успокои Дафни, наясно, че в представите на Стивън „намирането на решение“ означаваше да плати на някого, който да премахне проблема.

— О, Стивън. Кажи ми какво беше тайнственото съобщение, което искаше да ми предадеш? — попита Дафни.

— Приключих със задачите в службата и успях да резервирам по-ранен полет. Пристигам на Корфу в 2 часа следобед във вторник. Нямам търпение да те видя. Много ми липсваш.

— Аз също се затъжих за теб и това е страхотна новина — Дафни нададе радостен вик и скочи от зида, забравяйки за момент, че още нямаше 6 часа сутринта и островът все още спеше.

— Родителите ми ще пристигнат другата седмица, но аз исках да дойда възможно най-скоро. Не издържам да съм далеч от теб за толкова дълго. Искам да ти помогна, да се уверя, че всичко е точно както си мечтала да бъде. Искам да си щастлива.

— Ще бъда. Знам това — тя вдиша дълбоко, така че утринните изпарения да напълнят дробовете й. — Ще те посрещна на летището. Обичам те — каза Дафни и прекъсна разговора. Тя остави телефона върху зида и погледна към плажа под хълма.

Стивън пристигаше във вторник. Всичко ставаше реалност. Те наистина щяха да се оженят. Имаше много работа за вършене, но по някаква причина Дафни изобщо не се тревожеше за огромния списък със задачи, който беше съставила в Ню Йорк. Може би беше от чистия морски въздух или пък от сигурността, която й вдъхваше присъствието на я-я, или пък беше фактът, че тук никой не очакваше съвършенство, както у дома. Тук несъвършенството се очакваше и празнуваше. Колкото и да искаше Дафни всичко, свързано със сватбата, да бъде наред, тя не се вкопчваше с маниакална амбиция в стремежа към съвършенство, както допреди няколко дни. Ще се отбия да видя теа Ница по-късно тази сутрин, за да уточним всички подробности, каза си Дафни, вдиша дълбоко и се протегна с наслада. Тя се прозя сладко и клепачите й натежаха от прекараната безсънна нощ.

Дафни стоеше права във вътрешния двор, протягаше се и гледаше към хоризонта, където се срещаха морето и небето. Пред очите й първите лъчи на развиделяването пробиха мрака и осветиха морската шир със смели, металически краски. Дафни застана под най-голямото маслиново дърво в двора, откъдето се откриваше най-добрата гледка към събуждащото се пристанище и плажа. Това беше тайното съкровище в къщата на я-я. Много от другите къщи на острова бяха по-големи и много по-модерни от скромната малка къща на я-я. Но макар да изглеждаха по-комфортни отвън, оборудвани с модерни удобства, съвършени керемидени покриви и свежи цветове, нито една друга къща не можеше да се похвали с идеална, безпрепятствена гледка към пристанището като тази от терасата на я-я. Я-я винаги се шегуваше, че макар да беше бедна жена, тя притежаваше безценна гледка. Докато Дафни стоеше под маслиновото дърво и наблюдаваше как сенките преди зазоряване се разгръщаха в пищните багри на утринния пейзаж пред очите й, тя осъзна, че старата жена имаше право.

Първите утринни лъчи озариха тъмнината и пред очите на Дафни се откри сцена, излязла сякаш от холивудски филм за зомби. Долу, по всички калдъръмени улици и черни прашасали пътеки, които водеха към пристанището, утринното слънце огряваше силуетите на рибарите, които започваха своя утринен ритуал. Някои бяха стари, прегърбени от дългите години изнурителен труд, хвърляне на тежките мрежи сутрин и вечер и недоимък. Други, все още млади, силни и снажни, се спускаха тичешком към кея. Някои вървяха преметнали рибарски мрежи на раменете си, несъмнено прекарали предишната вечер прегърбени над таляните, за да ги изкърпят край огъня, където бяха пушили и пийвали узо със силен аромат на анасон, докато жените им бяха приготвяли вечерята. Млади и стари, изморени или пълни с енергия, всичките тези мъже крачеха към пристанището в зората на утрото; готвеха се да се качат на своите рибарски лодки и се питаха какъв ли е уловът в заложените предишната вечер мрежи.

Дафни беше толкова погълната от рибарите, че не чу я-я, която вече беше излязла на двора, за да се захване за работа.

— Елла, Дафни му — извика старицата от другата страна на вътрешния двор. — Кукла му, не очаквах да си станала толкова рано.

— Аз също, я-я, но не можах да спя — Дафни обърна гръб на пристанището и тръгна към баба си, която вече беше облечена и надвесена над външната готварска печка, където разпалваше първия огън за деня.

— Аха, вълнения преди сватбата — засмя се я-я, като струпа няколко тънки вейки под голямата цепеница. Тя се пресегна към купа стари пожълтели вестници, които държеше в една кошница до оджака, и ги натика между дървата. Драсна една дълга клечка кибрит в протритата черна ивица на кибритената кутия и се наведе, за да разпали огъня.

— Да, сигурно се вълнувам за сватбата — Дафни се усмихна, свали черния плетен шал от раменете си и загърна я-я. Набръчканото лице на старицата засия в широка усмивка на благодарност.

— Я-я — каза Дафни, докато баба й взе малкото медно джезве, или както го наричаха тук брики, захар, кафе и бутилка с вода.

— Не, Дафни му — я-я загреба пълна лъжица смляно кафе и го изсипа в джезвето.

— Я-я, ти откъде се познаваш с Яни? Аз защо не го помня? Познавам всички на острова.

— Така е, кукла. Не останахме много хора тук. Разбира се, че ти познаваш всички на Ерикуса. Но Яни, ах, Яни — я-я въздъхна, загледана в огъня. — Не, Дафни му. Ти не познаваш семейството му. Но аз го познавам. Познавах неговата баба и майка — я-я добави съвсем малко захар в брикито и разбърка, преди да го постави върху металната решетка над откритите пламъци.

— Но аз защо не съм ги виждала никога? — попита Дафни, като седна на един стол и притисна колене към гърдите си под фината материя на нощницата, а почервенелите пръсти на краката й стърчаха от ръба на стола.

— Ах, Дафни му, семейството на Яни напусна острова много отдавна. Яни е пораснал в Атина, а не тук. Затова не го помниш — я-я вдигна джезвето с кипналото кафе точно в момента, когато черната пяна се надигна до ръба на брикито, преди да прелее навън.

— Яни не беше стъпвал на острова допреди няколко години. Той не е прекарал детството си тук като теб. Но той обича Ерикуса също като теб. Също като всеки един от нас — я-я наля гъстото кафе в две ниски чашки и подаде едната на Дафни.

— Той е образован мъж, Дафни, не се е родил рибар като другите мъже на острова. Той е учил в най-добрите училища, учил е в колеж… също като теб. Но островът го зове.

Дафни поднесе чашата към устните си, загледана как я-я държеше своята, обвила пръсти около малката чашка, за да сгрее ръцете си.

— Той дойде тук и ме намери още първия ден. Още щом стъпи на острова, най-напред дойде тук, при мен. Неговата я-я му беше разказвала истории за нас, какви добри приятелки сме били навремето. Той влезе през портата онзи ден и двамата седнахме тук, аз сварих кафе и двамата го изпихме точно както ние с теб сега. Когато Яни изпи кафето си, аз го накарах да ми даде чашата си. Погледнах в нея и видях тежката черна мъка, която измъчваше сърцето му. Но след това обърнах чашата и видях сърцето му, то беше чисто и светло — толкова различно от сърцата на повечето мъже, в чиито чаши съм надзъртала. И видях още нещо онзи ден, нещо, което изобщо не бях очаквала — продължи я-я. — Видях сърцето му и ума му, видях ги съвсем ясно. И двата стояха на края на плътна, права линия и се срещаха на едно място. Това място. Погледнах в чашата и му казах, че търсенето и лутането му в живота свършват тук. Тук сърцето и умът му ще да се слеят в едно.

— Често ли се виждаш с него, искам да кажа с Яни — попита Дафни, разклащайки кафето в чашата си. — Вчера по време на обяда той ми каза, че идва тук и прекарва много време с теб, че ти носи риба. Вярно ли е?

— Да, Дафни. Вярно е. Той идва почти всеки ден, за да види дали имам нужда от помощ или от нещо друго. Но аз всеки път му казвам, също както казвам и на теб, че нищо не ми трябва. Затова той сяда тук с мен и си говорим. Говорим си за едно време — времето с неговата я-я, за живота му в Атина, за всички чудни неща, които е изучавал в университета. И много пъти вечер си говорим за теб.

Дафни се помести на стола, смутена от мисълта, че Яни е седял тук, несъмнено на същия този стол и вечер след вечер е слушал разказите на я-я за нея.

— Ти какво му разказваш за мен? — не се сдържа и попита тя.

— Ах, разказвам му за всички невероятни неща, които правиш в Ню Йорк — каза старата жена, а лицето й засия от гордост. — Показвам му твои снимки; разказвам му за „Кукла“ и колко се гордея, че ти успя да превърнеш нашите простички рецепти и традиции в голям бизнес.

Дафни отново се размърда на стола.

— Говорим си за разни неща, които явно никой друг не разбира — продължи я-я. — Разговаряме за неща, за които другите хора не знаят или в които не вярват, но Яни не е като другите. Той разбира тези неща, Дафни, той вярва в тях. Аз му разправих историята за шепота на кипарисите, споделих с него, че островът ми говори и ми доверява тайните си.

— А той какво казва?

— Въпреки че не ги чува, Яни разбира. Той знае, че нашата Ерикуса е вълшебен остров, любов моя. Той знае, че е силно свързан с това място, че островът никога не забравя онези, които го обичат.

Дафни започваше да губи търпение. Обикновено тя обичаше да слуша историите на баба си за магическите и тайнствените неща на острова, но този път й трябваха факти, а не фантазии.

— Но аз не разбирам. Щом Яни е толкова прекрасен, толкова грижовен — тогава защо се държи така ужасно и грубо с мен?

Я-я закима с глава. Тя се усмихна леко, колкото да проблесне сребърната коронка в устата й, спомен от едно пътуване до зъболекаря на Корфу преди десетки години.

— Знам, кукла. Може би той беше малко строг с теб — призна старицата, като напразно се опита да потуши тихия кикот, който се изплъзна като мъничко балонче въздух в утринната мъгла.

— Малко? Ти чу ли го какво каза…

— Знам, Дафни, но ти трябва да разбереш. Мисля, че Яни си прави погрешни изводи понякога. Постоянно иска да ме закриля. Той знае колко тъгувам по теб и се ядосва, че не си дошла по-рано.

— Но, бабо, това е между теб и мен, а не е работа на някакъв непознат човек. Освен това, ти знаеш, че той греши, много греши… — Дафни скочи от стола си.

— Знам всичко, Дафни — увери я старата жена. — Аз може да нямам телефони и компютри, но научавам каквото трябва дори без тези модерни джаджи. Аз разбирам повече, отколкото си мислиш — я-я погледна покрай Дафни, към тъмнозелените маслинови дървета и кипарисите, които бяха осеяли острова, докъдето ти стигат очите.

— Преди да напусне Атина, Яни е дал дума на баба си да дойде тук и да ме намери, тук, на това място, което спаси и двете ни, макар да бяхме обречени на сигурна смърт. Неговата я-я и аз дължим живота си на това място, Дафни, в най-страшните дни на войната, когато животът тук беше труден, много по-труден, отколкото можеш да си представиш. По човешките закони и двете трябваше да сме мъртви. Но ние седяхме тук нощ след нощ и да си задавахме един и същи въпрос: защо бяхме избрани? Защо ние бяхме спасени? — докато говореше, зачервените очи на старицата сияеха със странен блясък. Но както вдигна джезвето точно преди кафето да кипне и да прелее навън, я-я потуши със същия безпогрешен усет и емоциите си.

— Понякога човешките законите не важат, Дафни му. Понякога в света действат по-големи закони и висши сили. Яни е обещал да дойде тук и да зачете паметта на баба си, да изпълни последното й желание. Той не беше очаквал, че това обещание ще промени живота му. Но стана точно така. Той бързо разбра, че сме благословени да живеем на специално място, че нашият остров променя всички ни. И ако той се държи сурово с теб, мисля, че е, защото не разбира защо си избрала да живееш далеч оттук. Но аз разбирам — я-я се пресегна и погали Дафни по коляното. — Ентакси, кукла му. Поговори с него. Ще видиш. Вие двамата не сте толкова различни. Имате много общо.

След като каза каквото имаше за казване, старата жена погледна утринното слънце. От положението му над планинския връх отвъд пристанището тя можеше да прецени, че вече минаваше 7 часът — а по нейните стандарти, почти наближаваше пладне.

— Стана късно. Ти сигурно си гладна — тя плесна с ръце няколко пъти, с което даде знак за рязкото прекъсване на техния задушевен разговор: — Ти седи, аз ще приготвя нещо за хапване — я-я скочи и се разбърза към кухнята.

Дафни свали краката си от стола и стъпи на студените камъни. Пресегна се през масата и взе брикито, но откри, че то вече беше празно.

— Виж, това вече е друго нещо. Как ще си свършим работата, ако нямаме сила? — я-я се върна от кухнята, носейки голяма табла натоварена с продуктите за тяхната закуска.

Дафни се облегна на масата, за да вижда по-добре с какво отрупваше баба й масата. Върху таблата старата жена беше подредила всички любими лакомства на Дафни: маслини, сирене, хляб с хрупкава коричка, суджук и бяла сусамова халва с бадеми. За разлика от другите култури по света, които възприемаха закуската като време за сладкиши, кифли и конфитюри, гърците предпочитаха да хапват сутрин простички и солени неща.

— Я-я, в Ню Йорк никога не мога да намеря толкова сочни маслини — каза Дафни, като взе една ненадмината представителка на вида и я хвърли в устата си. Зъбите й захапаха нежната кожичка, пробиха я и достигнаха до мекото вкусно месо сред експлозия от сок, сол и оцет, която можеше да се сравни единствено със средиземноморско слънчево изригване в устата й. Дафни затвори очи и преглътна. Усети как маринованите парченца се спуснаха по гърлото й. Прииска й се да можеше да развие вкусови луковици по хранопровода и в стомаха си, та да можеше да удължи многопластовото сетивно изживяване на всяка съвършена маслина.

— Не, знам. Някои неща не можеш да ги купиш, кукла му. Старото дърво и бурето ни вършат добра работа — я-я махна наоколо към маслиновите дървета, които покриваха имота. Всяка година я-я обираше техните стипчиви плодове и ги мариноваше в огромното буре в кухнята.

Докато Дафни унищожаваше маслините на масата, тя не изпускаше от очи бабата, която в това време отряза няколко тънки като вестник филийки сирене касери^[1] и ги постави в малка плитка тавичка. Я-я постави тавичката направо върху тлеещите въглени и пъргаво отиде в другия край на вътрешния двор, където откъсна един голям, кръгъл лимон от дървото. Дафни не откъсваше поглед от тавичката със сиренето, наблюдаваше как твърдите ръбове на тънките резени постепенно омекваха и се разтопяваха, образувайки златна маса от разтопена амброзия.

Я-я приседна отново край огъня с гигантския лимон на масата зад гърба й, като наблюдаваше как къкрещата маса започна да придобива златистокафяв цвят, образувайки тънка хрупкава коричка, под която се криеше вкусната мека сърцевина. С края на престилката я-я хвана нагрятата дръжка на тенджерата и я свали от огъня. С острия нож за белене тя разряза наполовина едрия лимон и го изстиска с две ръце върху все още врящото сирене.

— Ммм… — изохка Дафни и си откъсна един голям комат хляб, за да натопи коричката в разтопеното касери. — Толкова отдавна не съм яла саганаки. Почти бях забравила колко много го обичам.

— Че как така? Ти обичаш саганаки, защо не си хапваш? — учуди се я-я.

— Нали помниш… защото е бяло. А аз не ям никакви бели храни. Нали ти разказах, че съм на специална диета.

— Ох, толкова са глупави тези диети. Храните са вкусове и аромати, Дафни, а не цветове… — смъмри я я-я.

— О, я-я, за малко щях да забравя. Тази сутрин говорих със Стивън.

— Знам, кукла му, той пристига. Най-сетне ще се запозная с този човек.

— Но ти как разбра? — Дафни натопи още един залък хляб в саганакито. — Аз разговарях с него преди по-малко от един час.

— Казах ти, кукла му. Островът ми доверява своите тайни.

Дафни поклати глава. С я-я винаги беше така, по някакъв начин тя научаваше за нещата още преди те да се случат. Когато беше тийнейджърка, Дафни започна да се пита дали нейната баба не беше нещо повече от интуитивна старица, която умее да гледа на кафе.

— Ще го посрещна на летището в Корфу. Ще отсъствам само един ден, така че Еви може да остане тук, с теб ще се чувства по-щастлива.

— Ентакси. Добре.

— Кога пристига „Големия Ал“? Днес или утре сутрин? — попита Дафни, като погледна към морето и остави чинията си на масата.

— Няма да има друг ферибот до сряда. Последният пристигна снощи. Фериботът не плава дотук всеки ден.

Дафни избърса уста с опакото на ръката си.

— Е, тогава ще взема каики.

— Стамати замина за Атина за сватбата на племенницата си. Няма каики.

Дафни зарея поглед към морето, сякаш по силата на някое чудо на хоризонта можеше да се появи нейната лодка.

— И какво ще правя? — обърна се тя към я-я.

— Яни.

Дафни трепна.

— Яни? Няма ли някой друг?

— Няма никой друг, Дафни. Само Яни — повтори я-я. — Ще го помолим да те откара. Неговата лодка вече е ремонтирана. Сигурна съм, че няма да ни откаже.

Дафни отново зарея поглед към хоризонта, но не видя нищо друго, освен морето и небето. В далечината не се виждаше нито една лодка, нито ферибот, нито дори каики, което да изплува като по чудо и да я спаси от ужасната мисъл да се окаже хваната натясно на лодката на Яни за двучасовото плаване до Керкира. Дафни обаче знаеше, че нямаше друг избор.

— Добре — отсече тя. — Яни.

Това беше някаква емоционална ретроспекция. За първи път от години Дафни се чувстваше така, сякаш се намираше в сепарето в дъното на закусвалнята на родителите си в някой слънчев съботен следобед или се снишаваше в опит да се скрие, потънала в земята от срам на задната седалка на буика, докато заедно с родителите й поемаха към паркинга край река Бронкс, за да берат глухарчета, да ги отнесат у дома и да ги сварят за вечеря. И дори сега, като зряла жена след толкова години по-късно, тя отново се почувства хваната в капан, сякаш не можеше да направи нищо, за да избяга.