Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (35)

34.

Тази нощ, след като Стивън се понесе сърдит към хотела, Дафни потърси утеха в топлината на семейния уют с я-я и Еви. Тя се нуждаеше от нежната милувка на баба си, която да й вдъхне увереност и да утеши тревогите й за неизвестността, в която се беше обгърнало бъдещето.

Дафни протегна ръце към огъня. Беше средата на август, но във въздуха вече витаеше намек за ранен есенен хлад. Тя загърна плетеното на една кука одеяло около тялото си и уви ръце около себе си, с надеждата вятърът да утихне. За другите той беше неуловим, но Дафни се беше научила да го усеща, да подушва промяната във въздуха. Още като младо момиче тя умееше да усеща първото предупреждение за края на един сезон и започването на друг. За разлика от повечето хора Дафни не намираше удоволствие от палитрата златни, кехлибарени и червени нюанси на листата в гората. Стигаше й да види един-единствен вълнен пуловер или най-лекият хладовит повей на вятъра да я запрати по спиралата на есенната меланхолия. За Дафни това бяха знаци, че лятото свършва и тя скоро трябва да се върне към живота си в Ню Йорк; към живот, където се криеше на най-затънтената маса в закусвалнята на родителите си, вместо да тича свободно на Ерикуса. И сега, когато отново усещаше съвсем леката промяна във въздуха, я обзе същата потиснатост. Но този път тя знаеше, че промяната на сезона беше натоварена с много по-голямо значение.

— Виж нашата кукла — я-я посочи Еви, която с клонки в ръце танцуваше в единия ъгъл на вътрешния двор. Я-я подаде на Дафни прясно запарен лайков чай. Малките цветенца растяха на воля по целия остров и събирането им беше ежегоден ритуал за баба и внучка, по същото време, когато беряха ригана. Сладкият аромат на билковия чай в керамичната чаша имаше незабавно успокоително действие върху Дафни.

— Тя прилича на малка горска нимфа, танцуваща в пещерата — я-я се усмихна и се подпря на каменната стена на оджака, за да приседне на стола. Дафни се пресегна да й помогне, но я-я поклати глава и седна без чужда помощ.

— Защото е щастлива — каза Дафни, обвивайки ръце около чашата и загледана как Еви подскачаше по двора, а котето я дебнеше и се опитваше да улови с лапички края на роклята й.

— А ти? — попита я-я. — Ти щастлива ли си, Дафни му?

Дафни обърна глава и погледна баба си. Тя се вгледа в зачервените очи на я-я, в бръчките и линиите, които набраздяваха лицето й, и кафявите петна, които осейваха мургавата й кожа като физически следи за изминалото време и научените уроци. Това беше лицето на човека, когото Дафни обичаше и на когото вярваше най-много на света. Откакто се помнеше.

— Вече не съм толкова сигурна — олекна й, когато изрече тези думи. — Ти как разбра? — попита тя тихо, а очите й молеха за отговор. — Как разбра, че Стивън не е за мен?

— Знаех, Дафни, знаех, още преди да го видя — старата жена въздъхна с дълбока, печална въздишка, която се изтръгна, сякаш се изплъзна неволно от гърдите й. — Вие не сте създадени един за друг. Не е било писано.

— Как е възможно това? Как така си разбрала, още преди да го видиш?

— Казвала съм ти, кукла, но предпочиташе да не чуваш. Предпочиташе да не вярваш.

Дафни допря чашата до гърдите си. Почувства как сърцето й заби по-бързо и по-бързо.

— Готова съм да слушам, я-я. Готова съм — изправена пред толкова много нови въпроси, Дафни склони да потърси отговори.

— Знаех, че този ден ще дойде, кукла. Просто не бях сигурна кога ще настъпи. Надявах се да е скоро, надявах се да е, преди да ме оставиш отново.

Дафни остави чашата на земята и се наведе, обвивайки ръце около ръцете на я-я.

— Няма да те оставя — смехът й замаскира риданието, което се опита да се измъкне от гърлото й. — Все още не знам какво означава това, но няма да те оставя, бабо. Никога повече.

Тя знаеше, че казваше истината. Не можеше да остави я-я отново, дори ако това означаваше да загуби Стивън.

Я-я затвори очи и заговори:

— Казах ти, че когато бях малко момиче, горе-долу на възрастта на Еви, моята я-я ми предсказа съдбата ми. Каза ми, че ще чувам шепота на острова, че един ден ще бъда посветена в неговите тайни. Аз не разбрах смисъла на думите й до деня, когато видях Дора в Еврейския квартал, тогава чух гласа и разбрах всичко. Но дори тогава, Дафни, дори тогава не разбрах защо. Защо бях избрана? Какво означаваше това и защо аз бях избраната? Не бях направила нищо специално. В мен нямаше нищо необикновено. Не бях по-различна, от което и да е друго момиче на острова, възпитано за бъдеща съпруга и майка. Но една нощ, малко след като доведох Дора тук, заспах на ръце с майка ти, както я кърмех. Събудих се стресната, мислех си, че съм чула майка ти да плаче за още мляко, но тя лежеше в ръцете ми и спеше кротко. Примижах в тъмното и ми се стори, че видях някой в ъгъла, но не бях сигурна. И тогава я видях — лицето на я-я омекна при спомена за онази нощ. В очите й се появи отнесено, тъжно сияние, сякаш все още виждаше образа, след толкова много години.

— Беше моята я-я, моята любима я-я, която се беше грижила за мен и ме беше обичала с нежност и преданост, също както аз те обичам — сълзите потекоха по лицето на старицата, лениви реки, които постепенно очертаха същите бръчки и линии, в които изчезваха. — Тя тръгна към мен, прииска ми се да скоча, да я прегърна и да я целуна, толкова много ми липсваше. Но тя сложи пръст на устните си и посочи към мен. „Бебето, каза тя. Не мърдай, Евангелия, да не събудиш това прекрасно бебе.“ Аз лежах неподвижно, гушнала майка ти, и видях как моята починала баба се доближава до леглото. Но не се страхувах, нито за миг — старата жена поклати глава, забрадката падна и откри плитките й.

Това беше моята баба. Беше дошла при мен и аз изпитвах любов и признателност. Островът ти е проговорил, Евангелия, каза тя. Ти си благословена. Ти си добра жена с чиста душа. Духовете знаят, че могат да ти имат доверие, на теб, моята внучка, както се доверяваха на мен и на моята баба преди това. Преди много години сме били избрани, защото сърцата ни са чисти, не са омърсени от егоизъм и мрак като много други. Но тази чест върви със своя товар, кукла му. В древните времена благословените оракули, които можели да чуват шепота на боговете, били девици или вдовици. Ние не сме девици, но вместо това сме вдовици. Ние сме благословени, моето момиче, но също и прокълнати. Лесно е едно разбито сърце да се изпълни с чернилка, горчивина и гняв. Но твоето не почерня, твоето сърце остана чисто и ведро, дори след като беше разбито. И затова ти си била избрана. Светът е бил различен, когато нашите прабаби са били надарени с тази дарба, дете мое. Но ние и досега се нуждаем от божествените напътствия, които да ни показват онова, което стои пред очите ни, да решим по кой път да тръгнем, помагат ни да чуем понякога вплетения във вятъра шепот.

Дафни затрепери. Това ли имаше предвид я-я? Че това беше проклятието на тяхното семейство, тяхната история? Това ли беше нейната съдба — да остане вдовица, да прекара живота си в самота, изпълнен с неосъществени мечти, докато тя помагаше на другите да осъществят техните? Тя си мислеше, че трябва да вземе решение, решение, което щеше да очертае пътя до края на живота й; но от думите на я-я излизаше, че решението беше взето отдавна.

— И тогава, Дафни му — продължи я-я, отмествайки поглед от залязващото слънце в далечината към Дафни. — И тогава моята я-я изчезна. Оттогава не ми се е явявала, въпреки че съм чувала гласа й хиляди пъти в главата си и дори в морския бриз — старата жена вдигна треперещата си ръка, за да отпие от чая. Чашата се затресе между пръстите й, чаят преля през ръба и заля черната рокля.

— Виждаш ли, Дафни. Знаех, че този младеж не е за теб. Чух шепота. Гласовете ми казаха, че ако се свържеш с него, си обречена на нещастен живот и още страдания. Този мъж не вижда твоята истинска същност — не те оценява. Той си мисли, че те познава, но не вижда нищо под повърхността, страхува се да погледне по-дълбоко. Ти заслужаваш някой, който ще се вглежда по-дълбоко, Дафни, който ще те обича за това, което си била, и за това, което си сега, а не само заради онова, което можеш да станеш. Мъж, който не може да се вгледа в сърцето ти, ще го разбие. Това ще стане малко по малко, през годините. Но той ще ти разбие сърцето. А твоето сърце вече страда достатъчно.

Дафни погледна черното нощно небе. Една падаща звезда прекоси небосвода. Персефона, Ариадна… Евангелия, Дафни. Различни жени, различни времена. Но техните истории си приличат. Техните истории не са просто митове.

Дафни обеща на баба си, че ще слуша и наистина го направи. Тя остана будна почти цялата нощ, слушайки историите на я-я за острова и как тя беше научила толкова много в живота само като притихваше, сядаше кротко и слушаше. Накрая Дафни осъзна, че във вярванията на я-я и в начина й на живот нямаше нищо старомодно или ограничено. Я-я обясни, че тя наистина се молела и надявала Дафни да срещне мъж, когото да обича и с когото да сподели живота си. Че шепотът на кипарисите не е измислица, че традицията вдовиците повече да не се омъжват произтичала от това, че на острова просто нямало мъже, за които жените да се омъжат. Не било стигма, просто нямало достатъчно мъже. Но ако тя се омъжеше отново, я-я накара Дафни да обещае, че щеше да бъде по любов, не за сигурност, не за пари и дори не за физическо удоволствие — за истинска любов, като любовта, която беше познала с Алекс.

Когато накрая си легнаха малко преди съмване, Дафни целуна сбръчканата буза на баба си и й благодари.

— Не ми благодари, Дафни му. Единственото, което направих, беше да те обичам. А тази любов, кукла му, е единственото, което мога да ти дам, и всичко, което някога е имало значение за мен в този свят: да знаеш колко много те обичам.

Когато положи глава на възглавницата тази нощ, Дафни знаеше, че стои на кръстопът в живота си и че й трябва време. Трябваше й повече време с я-я, повече време да се посвети на Еви и повече време да реши как точно се вписваше Стивън в живота й, ако изобщо там имаше място за него. Тя реши да отиде в хотела на сутринта и да му каже, че е осъзнала, че е избързала, че просто не е готова да се обвърже отново. Той беше продукт на своята среда по същия начин, както тя беше продукт на нейната. И нищо, дори новата банкова сметка или новият изтънен нос не можеха да променят нейната същност.

Не беше минало много време, след като бе заспала, в малката стая още беше тъмно, а през прозореца се виждаха първите лъчи сребриста светлина, които се преплитаха с плътните черни нишки на нощта, която покриваше острова. Отначало Дафни помисли, че чува скърцането на пружините на леглото под тялото си. Но притихна неподвижно и чу звука отново. Дафни се надигна в леглото и примижа в сумрака на развиделяване. Там, в другия край на стаята стоеше я-я. Плитките й бяха разплетени, косата й се спускаше свободно до кръста, краката й шумоляха под дългата бяла нощница.

— Я-я, защо още не си легнала? — попита Дафни.

— Исках да ти пожелая лека нощ още веднъж, Дафни му — я-я застана до леглото. — Искам да съм сигурна, че ти знаеш колко много те обичам, теб и нашата красива малка Еви. Аз никога не съм се съмнявала в теб, Дафни, нито за миг, дори когато ти се съмняваше в себе си. Аз не се съмнявах. Обичам те с цялото си сърце, кукла му. Ти ще намериш отново щастието, когато си готова да следваш сърцето си, само затвори очи и слушай. Очаква те красив живот и ние, които те обичаме, винаги ще бъдем до теб. Обещай ми, че когато се нуждаеш от сила или напътствия, ще затваряш очи и ще слушаш.

— Да, я-я. Обещавам — в тялото на Дафни вече нямаше съмнения. Те си бяха отишли, прогонени от живота й, заедно с възможността да изживее нечия чужда мечта, да осъществи нечия друга съдба, а не нейната собствена.

— Лека нощ, кукла му — я-я се обърна и безшумно излезе. Дафни се обърна на една страна и заспа моментално. Спа дълбоко и непробудно тази нощ, уверена, че щеше да вземе правилното решение, и убедена, че повече никога няма да забравя какво беше най-ценно в живота й: своето семейство и своята история — както и своето бъдеще.

* * *

Дафни я намери на другата сутрин, безжизненото й тяло лежеше на единичното легло, в което беше спала сама нощ след нощ, откакто младият й съпруг беше изчезнал в морето. Тя коленичи до трупа на баба си и се наведе да целуне изпитата й буза. Сълзите се стичаха по лицето й и падаха върху посивяла кожа на я-я. Дафни придърпа чаршафа до гърдите на я-я и покри все още топлото тяло на жената, която я беше научила на толкова много за живота и любовта. Галейки ръкава на меката нощница, Дафни вдигна ръката на старицата до устните си и целуна тънката кожа на изкривените й пръсти, задържа я така няколко минути, молейки се да имаше някакъв начин да вдъхне живот в изпъкналите й вени. Тя знаеше, че трябва да остави я-я тук и да обясни на Еви случилото се, да уведоми отец Николаос, да се заеме с приготовленията и да съобщи новината на приятелите и роднините — но не можеше да се откъсне от я-я. Искаше да остане още няколко минути насаме с любимата си баба, преди да може да се изправи пред студената реалност на предстоящото.

Накрая Дафни се изправи, наведе се и целуна главата на я-я. Проследи с пръст устните й и затъкна кичур сива коса зад ухото на я-я, както тя имаше навик да прави. Пръстите й проследиха дългия прошарен кичур коса, който по-надолу се сливаше с плитката.

— Разкажи ми история, я-я, една последна история — тя прошепна думите едва-едва. Зрението й се замъгли от пороя сълзи, които потекоха по лицето й и покапаха по бялата фланелена нощница на я-я. Но този път нямаше история. Я-я лежеше безмълвна.

Дафни се обърна да излезе от стаята. Спря, спомняйки си образа на баба си до леглото и своето последно обещание. Дафни вдигна глава и затвори очи, подпряла ръце на рамката на вратата. Там, борейки се да намери сили да не се свлече на земята, тя изпълни последното си обещание към я-я. Притихна и се заслуша.

Беше не по-високо от тихо шумолете, като пърхане на крилца на колибри, носено от морския бриз. Тя остана така, без да смее да помръдне, затаила дъх, мъчейки се да преглътне хлипането си, за да чуе.

И накрая успя.

Въпреки че сълзите продължаваха да се стичат по бузите й, на лицето на Дафни разцъфтя широка усмивка. Удиви се, че насред отчаянието и мъката можеше да съществуват такава красота и радост. Тя притисна ръце до гърдите си, като едновременно плачеше и се смееше. Гласът, който чу, не беше гръмкият баритон на някой велик и могъщ бог, нито неземният шепот на някое безименно, безлико божество. Гласът, който зашепна на Дафни на фона на вятъра, беше познат. Беше гласът на нейната я-я; нежен, утешителен и любещ — този глас й пееше нежно, както бе правил толкова години, толкова пъти.

Обичам те тъй както никой друг…

Не мога с дарове да те покрия

и нямам злато, перли и богатства,

но ще ти дам каквото имам,

а това, любима моя рожбо, е моята любов.

Едно ти обещавам,

че винаги ще те обичам.