Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (16)

15.
Ерикуса

1999 г.

Изсушените връзки риган висяха от всички равни повърхности и рафтове в избата. Завързани на снопове от по десетина клонки, съхнещите билки изпълваха въздуха със силния си аромат. Дафни усещаше гъделичкане в носа си всеки път, когато се надигаше на пръсти, за да свали поредната връзка треви. Тя ги смъкваше една по една от тавана и ги хвърляше върху голямото бяло платно, което беше разстлала на пода.

Само преди две седмици, скоро след пристигането на Дафни в Гърция, я-я беше приготвила един вързоп със студена пататопита за обяд и двете бяха прекарали целия ден в планината, берейки див риган. Сега я-я беше преценила, че риганът беше достатъчно изсушен и готов за ронене.

— Дафни, ето. Донеси го тук. Готова съм — извика я-я от вътрешния двор.

С подложени под коленете сгънати кърпи, за да не се ожулят на камъните на двора, Дафни и я-я коленичиха една до друга върху друг искрящ от чистота чаршаф. Те хващаха всяка една връзка риган между пръстите си и я прокарваха по металната мрежа на шредера^[1]. Прокарваха ръце по барабана и гледаха как изсъхналите листенца се посипваха върху чаршафа като благоуханен дъжд.

Този ритуал продължаваше цяла сутрин и откъсваше Дафни от привичното й самотно плуване в залива. Но Дафни не съжаляваше. Тук тя се чувстваше като в рая, коленичила, затънала до лакти в изсушен риган и припяваща заедно с розовия касетофон в кухнята, от който се носеше гръцка музика.

— Дафни му — я-я поклати глава, гледайки как внучката й пееше поредната стара мелодраматична любовна песен. — Понякога си мисля, че си се родила в неподходящо време. Такова модерно американско момиче, пък те тегли драмата, сякаш си самотна старица, която си припомня своята младост, или сякаш си някоя героиня от нашите митове, която се взира в морето и очаква завръщането на своя любим. Това са песни за самотни старици, а не за красиви млади момичета.

— Ти така ли си правила, я-я? — Дафни протегна ръка и я постави върху рамото на баба си. Момичето почувства кокалите под тънкия плат. — Седяла си тук и си гледала морето, в очакване папу да се върне?

Я-я рядко говореше за папу, дядото на Дафни, който беше изчезнал безследно през войната. Една сутрин той бе целунал за сбогом жена си и малката си дъщеря и се беше качил на каики с осем други мъже. Планът бил да съберат пари и да отидат до Керкира, за да накупят достатъчно провизии, та да изкарат зимата. Но папу така и не беше пристигнал в Керкира. Лодката беше изчезнала безследно. Повече никой не беше чул и видял папу и осемте други мъже на борда на каикито.

— Аххх, Дафни — я-я въздъхна. Това беше онази дълбока, печална въздишка, която според Дафни можеше да доведе до някоя жалейна песен, но не стана така. — Да — потвърди я-я, без да спира да рони ригана, зареяла поглед към хоризонта. — Седях тук, под голямата маслина. От тъмно до тъмно гледах и чаках. Отначало имах надежда. Надежда, че той ще се върне. Седях тук с майка ти на гърдите, взирах се в морето като Егей, който търсел белите платна на Тезей. Но на хоризонта не се виждаше нито едно платно. Нито черно, нито бяло. Нищичко. Но за разлика от Егей аз не можех да се хвърля в морето под краката ми, макар че неведнъж ми се е искало и дори съм мечтала да го направя. Защото бях майка. А после, както изглежда, станах и вдовица.

Я-я вдигна ръце да поправи забрадката си и отново насочи цялото си внимание към ригана. Сега, както винаги, имаше работа за вършене, задължения и приготовления за предстоящата сурова зима. Сега, както навремето, нямаше време за оплакване на миналото, за онова, което се беше случило и което би могло да се случи. Сега, както навремето, самосъжалението беше неприемливо и недопустимо тук. Те привършиха събирането на ригана в мълчание. Пръстите на старицата затваряха капачките на бурканите без никакъв намек за артритната болка, която пронизваше всичките й стави.

Бяха изминали няколко месеца от онзи ден в лекционната зала, когато Дафни беше потънала в очите на Алекс. Бяха изминали само няколко седмици, откакто държането за ръце и целувките вече не им бяха достатъчни и накрая тя се беше съгласила да отиде в неговата стая, да легне с него в двойното легло и да се любят до залез-слънце, когато стана време да се прибере у дома. Сега, когато Дафни знаеше какво беше да лежи до него, да заравя пръсти в косата му, докато той спеше, я болеше, като си представяше как се беше чувствала я-я, протягайки ръка в леглото и не намирайки никого, нищо друго, освен пустота.

Онзи ден, под маслиновото дърво, докато кихаше от силната миризма на изсушен риган, Дафни за първи път позна болката на разбитото сърце. Разбито, но не от момче. Тя се влюбваше в Алекс, и то много — сега единствената болка, която чувстваше, беше породена от тяхната раздяла.

Онази сутрин под маслиновото дърво Дафни разбра какво е да те боли сърцето, защото тя най-сетне осъзна, че когато папу не се беше завърнал, я-я беше загубила не само своя съпруг, но и всякакъв шанс за по-добър живот. За разлика от историята за смелия Одисей и вярната, търпелива Пенелопа, която я-я толкова обичаше да разказва, в нейната съдба нямаше епични митове или легенди. Когато папу беше изчезнал, нейното бъдеще се беше почернило също като траура, който тя щеше да носи до края на живота си.

В този момент Дафни даде обещание пред себе си. Тя щеше да поправи случилото се. Щеше да направи живота на я-я по-лек. Дафни се закле, че щеше да довърши образованието си, да си намери работа и да работи неуморно, за да подсигури по-добър живот на баба си. Тя щеше да направи онова, което папу така и не беше успял и което нейната собствена майка отчаяно се опитваше да направи — борейки се със суровата действителност на имигрантския живот.

Когато прибраха подредените буркани и бутилки в кухнята, я-я приготви семпъл обяд от задушен октопод и салата. Докато те ронеха ригана, октоподът къкреше в една тенджера, потопен в марината от бира, вода, сол и два цели лимона. След като го набучи няколко пъти с вилицата, я-я прецени, че октоподът беше омекнал достатъчно. Поръси го със зехтин и морска сол и го метна на скарата на двора, за да се обжари.

— Дафни му, ти помниш ли историята за Ифигения^[2]? — попита я-я, докато сваляше октопода от огъня.

— Да, аз много обичам Ифигения, горкото момиче. Представяш ли си как е възможно баща да постъпи по този начин със собствената си дъщеря? Разкажи ми отново тази легенда, я-я.

— Ах, ентакси, кукла му. Ифигения — я-я взе чинията от скута си и я остави на масата. Тя избърса устата си с края на бялата си престилка и се впусна да разказва трагичната история за младото момиче, чийто баща цар Агамемнон я беше принесъл в жертва на боговете, за да си осигури попътен вятър за корабите на гърците. Царят излъгал жена си и дъщеря си, като им написал в писмо, че иска да я омъжи за бог Аполон. Но когато сватбената процесия стигнала пред олтара, девойката осъзнала, че вместо да я омъжат, щели да я принесат в жертва.

Дафни потрепери, чувайки края на историята. Въпреки че бе много горещо, кожата й беше настръхнала. Откакто се помнеше, Дафни обичаше историите на я-я, но митът за Ифигения винаги я разтърсваше. Всеки път, когато слушаше тази легенда, в ума й изникваше жива картина на младо момиче, точно на нейната възраст. Но сега картината беше още по-ясна. Откакто Алекс се беше появил в живота й, Дафни можеше да си представи вълнението, с което Ифигения бе пристъпвала към своя бъдещ жених. Дафни се виждаше как самата тя вървеше към олтара, представяше си как Алекс я очакваше там. Виждаше искрящите му сини очи, оръфаните му бежови панталони.

Виждаше Ифигения, облечена в бяла, избродирана със златно роба с едно голо рамо, с венец от полски цветя върху дългата й черна коса. Чувстваше тревожното вълнение на девойката, която стискаше ръката на майка си и вървеше по улиците на Авлида, докато хората я обсипваха с розови листенца. И тогава, всеки път, когато я-я стигаше до частта, където Ифигения разбираше, че нямаше да я омъжат, а да я принесат в жертва, Дафни усещаше как кръвта изтичаше от тялото й, сякаш прерязваха нейната тънка шия.

— Не мога да повярвам, че наистина са постъпвали така, бабо. Да убиват собствените си деца, за да ги принесат в жертва на боговете. Защо са го правели? Защо някой би поискал подобно нещо?

— Ах, кукла му. Има много неща, които не можем да разберем. Но ти не се заблуждавай и не мисли, че само боговете са кръвожадни. Едно време… — продължи я-я, загледана в джезвето на огъня. — Едно време хората се допитвали до старите гадатели или до младите жрици, за да им разтълкуват волята на боговете. Но както често се случва, властта носи поквара. Разправят, че дори великият предсказател Калхант си имал свои мотиви да изпрати Ифигения на сигурна смърт — гъстото черно кафе се надигна гневно до ръба на медното брики. — Но ти не се тревожи, момичето ми. Подобно на фуриите боговете също често се оказвали благоразположени. Когато видял, че техните желания се изопачават и използват за егоистичните цели на човека, великият бог Зевс се разгневил. От този момент нататък боговете заповядали само старици с чисти, открити сърца да предават на хората волята на боговете и отредил тази чест на Оракула. Боговете знаели, че могат да вярват единствено на онези жени, които знаели какво е да обичаш, Дафни. Само тези жени можели да разберат колко ценен е животът.

Дафни наблюдаваше как я-я въртеше кафето в чашката си. Къде са тези благоразположени богове и фурии сега, питаше се тя. Щом бяха толкова справедливи, толкова честни, както твърдеше баба й, тогава защо бяха допуснали животът й да вземе такъв трагичен обрат? Дафни се питаше какъв ли би могъл да е животът на я-я, ако не носеше печата „вдовица“ като знак върху траурната си рокля.

Дафни знаеше, че беше получила скъпоценния дар да се роди в Америка с нейните неограничени възможности, равенство и студентски стаи, в които човек можеше да се скрие. Тя знаеше, че имаше късмета да е намерила Алекс и не искаше нищо друго, освен да продължава да открива нюансите на живота и любовта заедно с него. Загледана в своята чаша, Дафни си представяше как върви през живота, но не сама като я-я. Тя си представяше как държи ръката на Алекс — как върви до него, вместо в сянката му. Въртеше чашата ту насам, ту натам, изучавайки внимателно рисунките по утайката, за да й разкрият пътя на живота й.

Но нямаше полза. Както обикновено, Дафни не виждаше нищо повече от гъста кафеена кал.