Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (2)

1.
Корфу

Наши дни

— Ето те! — мощният глас на Попи на английски с характерен гръцки акцент отекнаха из летището, а тя разпери ръце и се завтече през терминала. Разблъсквайки група новопристигнали туристи, тя понесе пищното си тяло през навалицата, за да поздрави любимата си братовчедка: — О, боже, я се виж! Защо си толкова отслабнала? Снощи на вечеря изядох пиле, което беше по-голямо от тебе.

Дафни пусна багажа си на земята, насред изходната рампа на терминала за пристигащи полети. Тя чу възклицанията и ругатните от страна на другите пътници, които трябваше да заобикалят багажа й, но не се впечатли особено. Никак даже. Бяха изминали шест години от последното й идване тук, шест години от последното й връщане в Гърция и тя нямаше намерение да губи нито миг повече, преди да се хвърли в топлата, сърдечна прегръдка на братовчедка си въпреки протестите на околните.

— Толкова се радвам да те видя — извика Дафни. Тя отвори своите стегнати, изваяни с тренировки ръце и почувства как потъва в меката плът на Попи.

Попи изписка. Двете останаха в прегръдките си още няколко мига, преди Попи да пусне Дафни и да отстъпи крачка назад, за да я огледа по-добре.

— Че си кльощава — кльощава си, но си много красива. Ах, Дафни, твоят Стивън е късметлия. Ще бъдеш толкова хубава булка — от щастие тя плесна с ръце, после наклони глава надясно и присви очи, приближавайки се за по-внимателен оглед. — Изглеждаш някак различна.

— Свалих няколко килограма.

— Не. Различна — настоя Попи, като посочи с пръст лицето на братовчедка си.

Дафни попипа с ръка наскоро изтънения си нос. Двамата със Стивън се бяха шегували, че процедурата беше един вид етническо прочистване, практикувано от пластичните хирурзи в Америка.

— О, да. Носът ми. Оправих го.

— Оправи го? Да не беше счупен?

— Не, само прекалено голям — сега Дафни също се засмя. Попи докосна с пръст собствения си гръцки нос, когато братовчедка й заговори.

— Нощем не можех да дишам и докторът каза, че това ще помогне.

Но на Попи не й трябваха повече обяснения.

— Моята собствена братовчедка, която се омъжва за богат американос. Можеш да си купиш всичко, каквото си поискаш, дори нов нос — тя се изкиска. — Толкова се радвам за теб, Дафни му^[1]. Ах. Дафни… ощипи любимата си братовчедка, та дано малко от твоя късмет да полепне по мен, а? Не останаха за мен мъже в Гърция — Попи се изплю с отвращение на пода.

Дафни се забавляваше с драматизма на братовчедка си, но знаеше, че оплакването й не беше неоснователно. Неомъжена на 34, по гръцките стандарти Попи беше стара мома. Тя беше излизала с няколко мъже по едно или друго време, но на хоризонта така и не се беше появил мъж, който да съумее да задържи интереса й за повече от няколко седмици. Но колкото и да обичаше да се оплаква Попи от липсата на мъже в живота й, тя не беше като другите жени на острова, които се съгласяваха на компромис и се омъжваха за удобство. Попи, като братовчедка си Дафни, винаги беше искала повече.

Дафни протегна ръка зад гърба си и издърпа петгодишната Еви, която до този момент се криеше зад полата на майка си.

— Попи, това е Еви.

— Охоо. Какво си ми ангелче! — този път Попи изпищя още по-силно. Тя зарови ръце в чантата си, търсейки нещо, като се наведе през Еви: — Ох, къде се е дянало? Знам, че е някъде тук — измърмори тя, без да спира да рови между ключове, пакети цигари и хартийки от бонбони, с които беше осеяна дълбоката й кафява кожена чанта.

Еви не проронваше нито дума. Тя само гледаше тази непозната жена, която ужасно много приличаше на майка й, но беше много, много по-голяма. Малкото момиче не изпускаше ръката на майка си, докато се опитваше да се скрие отново зад гърба й.

— Добре, ти си мъничко срамежлива. Няма нищо — увери я Попи. Накрая тя намери онова, което търсеше, и измъкна от чантата си малко плюшено кученце. — Помислих си, че това може да ти хареса.

Щом Еви видя кученцето, държанието й се промени напълно. Нейната необщителност се стопи и тя пристъпи към Попи. Малкото момиченце се усмихна, когато взе новата си играчка и я притисна до гърдите си.

— Какво ще кажеш, Еви? — подсети я Дафни.

— Благодаря — послушно каза Еви.

— Еви, аз съм братовчедка на майка ти, казвам се Пенелопе, но ти можеш да ме наричаш теа Попи. — За разлика от Щатите, където Попи щеше да се смята за братовчедка на Еви, тук, в Гърция тя беше нейна леля. Такива бяха гърците, границите между поколенията се зачитаха винаги и не се пристъпваха никога. Да наричаш някого теа или тео, лельо или чичо, често беше по-скоро знак за уважение, отколкото за роднински връзки.

— Знам, че е смешно име — продължи Попи. — Но така ме е кръстила майка ти. Не те е срам, Дафни — Попи вдигна глава и поклати пухкавия си показалец срещу братовчедка си, преди да се обърне отново към Еви: — Когато майка ти и аз бяхме малки момиченца като теб — Попи потупа нослето на Еви с върха на пръста си, — моето семейство отиде да живее в Ню Йорк за няколко години. Майка ти и аз бяхме много, много близки. Като сестри — каза Попи със засияло лице. Майка ти много се стараеше, но колкото и да се опитваше, все не можеше да каже името ми. Пе-не-ло-пе. Ти можеш ли да кажеш Пе-не-ло-пе?

— Пе-не-ло-пе — повтори Еви.

— Идеално — Еви изпъна гръб, когато думата „идеално“ се отрони от устните на Попи. Детето сякаш израсна с няколко сантиметра пред очите им.

— Но майка ти… — Попи се наклони по-близо до Еви, когато заговори, — ах, майка ти, тя не беше толкова добра. Тя просто не можеше да го каже. Затова започна да ми вика Попи. Сега всички ме наричат така.

Еви вдигна поглед към майка си.

— Мамо, едно време и ти ли си била малко момиченце?

— Да, Еви. И аз, но това беше много, много отдавна Дафни сведе очи към дъщеря си, спомняйки си онова време, когато тя също беше толкова малка, толкова невинна, толкова жадна да слуша историите на възрастните.

— Хайде, да вървим — Попи се изправи и изтупа черната си пола от сивия прахоляк, който се стелеше по пода на летището в Корфу. — Отиваме направо в апартамента, за да можете да се освежите и да си починете малко. Ти изморена ли си, Еви?

Еви поклати глава и посегна към дръжката на малкия си розов куфар.

— Всъщност ние си поспахме в самолета — каза Дафни и се зае да събира багажа. — Пътувахме в първа класа. Там седалките се разтягат като легла. Искам да кажа истински легла, които се разтягат в хоризонтално положение — тя хвана дръжките на двата големи черни куфари на колелца и преметна през ръката си белият калъф, в който се намираше булчинската й рокля.

— Дай да ти помогна. Аз ще взема това — каза Попи, поемайки белия калъф от Дафни.

— Колко е различно всичко сега, когато вече не сме деца, нали, Попи?

— Колко е различно всичко сега, когато имаш богат съпруг американец — изсумтя Попи. Тя подаде ръка на Еви. Момиченцето се поколеба, но после вдигна малката си ръчичка и сплете пръсти с леля си.

Докато вървяха през терминала. Попи каза:

— И аз трябва да си намеря съпруг. Някой богат американос. И ти ще ми помогнеш, нали?

— Като Стивън ли? — попита Еви.

Попи закима с глава.

— Да, точно като Стивъи. Искам някой красив, богат американос, който да ме направи щастлива и постоянно да ме разсмива — Попи погъделичка с нокти дланта на Еви.

Хванати за ръце, Попи и Еви вървяха през терминала. Дафни остана притихнала сред навалицата на летището, въртейки диамантения си пръстен, загледана как дъщеря й и братовчедка й минаха през плъзгащите се врати и излязоха под яркото слънце на Корфу. Когато Дафни тръгна след тях, тя чу позната мелодия от дълбините на чантата си. Порови с ръка и успя да извади телефона точно преди да се включи гласовата поща.

— Ясо, поздрави от Корфу.

— Е, виждам, че си пристигнала. Жива и здрава, надявам се — това беше Стивън, който се обаждаше от Ню Йорк.

— Жива, здрава и нетърпелива ти също да дойдеш тук — Дафни затъкна телефона под ухото си, придържайки го с рамо, улови отново дръжките на куфара, наклони го така, че да стъпи на колелцата, и излезе от терминала, озовавайки се в сухата горещина на острова.

 

 

Дафни и Еви се любуваха на пейзажа, докато траеше десетминутното пътуване до апартамента на Попи в Керкира, столицата на Корфу, като не пропускаха да отбележат основните забележителности.

— Виждаш ли онова малко зелено островче във водата? — попита Дафни, сочейки през прозореца.

— Да, виждам го — каза Еви.

— Това е Пондикониси.

— Какво означава?

Попи тутакси се намеси.

— Братовчедке, знам, че ти нямаш време, но не ми казвай, че детето изобщо не знае гръцки? — попита тя, отмествайки очи от пътя, колкото да погледне братовчедка си.

Дафни подмина въпроса и вместо това отговори на дъщеря си.

— На гръцки означава Мишия остров, миличка. Виждаш ли онази дълга бяла пътека, която води към стария манастир? Хората казват, че прилича на опашка на мишка.

Дафни се засмя, спомняйки си как като малко момиче си мислеше, че името на острова означаваше, че на него живееше някаква гигантска мишка. Но като тийнейджърка тя се беше зарадвала да научи, че според „Одисея“ тъкмо там се беше разбил корабът на Одисей. Дафни обичаше да ходи на острова, да броди по древните му пътеки, да мечтае под царствените кипариси — питайки се дали някога щяха да й пошепнат своите тайни. Но шепотът на кипариса, както и притчите за пътуванията на Одисей, се бяха оказали празни легенди.

— А ето това там е моето кафене — Попи посочи масите и чадърите на кафенето, простиращи се до самия бряг на морето, където тя от десет години работеше като сервитьорка. Всички маси бяха заети с туристи и местни. — Еви, ти ще дойдеш и аз ще ти донеса най-големия и най-вкусния сладолед в Корфу. Ще бъде голям колкото главата ти и отгоре ще има не едно, ами две чадърчета.

— Наистина ли, голям колкото главата ми? — момиченцето вдигна ръце към главата си, за да измери точно колко голям щеше да бъде този специален сладолед.

— Ако не и по-голям — Попи се засмя, поглеждайки към Еви в огледалото за обратно виждане.

— Това там замък ли е? — Еви подскочи върху седалката, сочейки старата крепост на върха на скалистия сив нос на Корфу.

— Да, това е нашият фрурио^[2] — обясни Попи. — Построен е преди много, много години, за да пази острова от пирати.

— Пирати! — възкликна Еви, а дългите й черни мигли запърхаха. — Тук има ли пирати?

— Не, вече няма пирати, Еви му — успокои я Попи. — Но много, много отдавна моята майка ми казваше, че ако отидеш в замъка нощем, понякога може да чуеш призраците.

Дафни се закашля в опит да намекне на братовчедка си да спре, но беше безполезно. Попи продължи да разказва историята.

— Тя разправяше, че понякога можеш да чуеш как душите се молят за милост, умоляват да не им взимат живота. Дори се чували гласовете на малки деца, които плачат за майките си.

Еви изхленчи тихичко.

— Еви, миличка, това са само глупави бабини деветини — намеси се Дафни. — Не се страхувай — тя вече се притесняваше, че заради часовата разлика Еви нямаше да заспи навреме. А сега, благодарение на историите за призраци на Попи, сигурно щяха да се върнат и кошмарите. Дафни никога не беше споделяла с Попи за кошмарите, които измъчваха Еви през последните няколко години. Как можеше тя, неомъжената жена, да разбере какво беше да утешаваш изплашено дете нощ след нощ? Как можеше да разбере самотата на това да нямаш мъж до себе си, когото да събудиш нежно и да прошепнеш: Твой ред е да успокоиш детето. Дафни дълго беше копняла за някого, който да споделя леглото й и да прогонва кошмарите както тези на Еви, така и нейните. Много дълго време, когато тя чуваше ужасените писъци на дъщеря си посред нощ, Дафни беше протягала ръка в леглото, за да напипа единствено празнотата и съвсем леката вдлъбнатина върху матрака там, където някога спеше Алекс.

Все още не изглеждаше реално — едната вечер Алекс и Дафни стояха един до друг, хванати за ръце над плетената детска люлка на дъщеря им, а на другата него вече го нямаше. Отиде си без време. Дафни остана сама, питайки се как изобщо щеше да оцелее, как щеше да отгледа Еви без него. Но все някак беше успяла. Изминалите пет години бяха толкова самотни и трудни. Но това беше тогава. Сега тя се омъжваше. Скоро щеше да стане госпожа Стивън Хийтъртън. Дафни се молеше кошмарите и сълзите най-сетне да са останали зад гърба им.

— Отървахме се от пиратите много отдавна — увери Попи момиченцето, а Дафни се откъсна от спомените си. — Сега ни останаха само грамадните морски чудовища — добави през смях тя. Но Еви отново изхленчи.

— Попи, стига! — възкликна Дафни. — Не е смешно — намекът за отчаяние в гласа й разкри, че не се шегуваше.

— Еви, му — започна Попи. — теа Попи само се шегува. Тук няма морски чудовища, обещавам ти.

Попи погледна Еви в огледалото за обратно виждане, преди да се обърне към братовчедка си.

— Дафни му, ти ехеис? Какво има? — попита тя на гръцки, знаейки, че Еви нямаше да я разбере.

Дафни знаеше, че Попи не би могла да си представи какво беше преживяла тя и колко много промени бяха настъпили в живота й, колко много се беше променила. Когато Алекс почина, в света на Дафни смехът секна, имаше само едно плачещо, неутешимо бебе, растящ куп неплатени сметки и постоянният страх, че тя няма да може да се справи сама.

Дафни постави ръка върху крака на братовчедка си.

— Съжалявам, Попи. Всичко ме изнервя — каза тя на Попи. Може би щеше да настъпи по-подходящ момент да й разкаже повече или може би беше по-добре да остави страданията и терзанията си в миналото.

Попи вдигна ръка от волана и прогони недоразуменията.

— Всичко е наред, миличка. Но започвам да се питам какво си направила с братовчедка ми. В нашето семейство винаги намираме повод за смях, дори и през сълзи.

Двете жени заключиха пръсти, точно както правеха като деца, когато тичаха по пътеките на острова. Дафни изви лице и облегна глава на прозореца, сякаш островният въздух можеше да разкара недоразуменията и толкова познатата тъга.

Скоро пристигнаха в апартамента на Попи.

— Всичко е както го помниш, нали, Дафни? — подхвърли Попи, когато паркира и слязоха от колата. — Хайде, Еви. Ела да те заведа вътре — Попи отвори задната врата. Тя взе куфара на детето и отново преметна през лакът калъфа с булчинската рокля, преди да улови Еви за ръката. — Майка ти идваше тук, когато ни гостуваше. Толкова много се забавлявахме заедно. Наистина трябва да ми намерите съпруг, за да ти родя братовчеди, с които да си играеш, както навремето ние с майка ти. Може би господин Стивън ще доведе някой красив американос на сватбата. Ти какво мислиш?

Еви се усмихна, изкикоти се тихичко, докато се изкачваха по стъпалата на бялото мраморно стълбище, за да влязат в прохладния сумрак на фоайето.

— Ако срещнеш момче, трябва да го целунеш.

— Така ли мислиш? — Попи се наведе към момиченцето и захапа с удоволствие вкусната уловка, която Еви бе провесила под носа й. — Мама целува ли Стивън?

— Не! Уффф! — Еви изпищя с престорено отвращение и хукна нагоре по витите стълби, а смехът й отекваше в облицования с мрамор коридор.

Дафни се качи в скърцащия асансьор до втория етаж и вкара куфарите в огряното от слънце преддверие на апартамента.

Когато внесоха целия багаж вътре, Попи въведе гостите в хола. Тя се усмихна на малкото момиченце и каза:

— Елла^[3], Еви. Майка ти и аз имаме нужда от чаша силно кафе, а пък аз съм твърде изморена, за да го приготвя. Ти можеш ли да ни направиш кафе? Обзалагам се, че си същата страхотна готвачка като майка ти.

— Аз дори не знам какво е това — отговори Еви, свивайки рамене.

— Стига, Еви — Попи сложи ръце на кръста си. — Всяка гъркиня трябва да умее да прави кафе, дори да е толкова мъничка като теб.

— Но аз не съм гъркиня. Аз съм от Ню Йорк — възрази Еви.

Попи събра длани, сякаш за молитва. От устните й се откъсна тих вопъл.

— Еви, обещай ми, че никога няма да казваш това пред я-я — тя се обърна към Дафни: — Братовчедке, я-я ще те убие, ако чуе това Попи прекръсти въздуха и прошепна едва чуто към братовчедка си: — В това дете няма нищо гръцко. Нищичко.

Дафни взе да върти неспирно годежния пръстен на пръста си. Тя никога не си беше представяла, че Еви щеше да порасне такава. Открай време си обещаваше, че щеше да й говори на гръцки, тъй като това беше единственият начин детето да порасне, говорейки и двата езика също като самата нея. Но бавачките с роден гръцки са голяма рядкост в Манхатън. А тъй като Дафни отсъствате от дома по дванайсет часа и се прибираше само колкото да каже калинихта вместо лека нощ, това не променяше съществено положението. След известно време тя престана да се опитва.

— Ела — Попи присви очи и махна на Еви да я последва в голямата, светла кухня. — Сега теа ще те научи. И ти ще станеш експерт в приготвянето на фрапе.

— Ти нали каза, че ще правим кафе?

— Фрапето е кафе. Студено и вкусно и се приготвя по много забавен начин. Сега ще видиш.

Попи улови дръжките на тежкия бюфет и отвори с леко дрънчене стъклените вратички. Полиците бяха покрити с трептящи от чистота бели дантелени покривчици. Тя извади три високи чаши от горния рафт и ги постави на масата, която беше застлана с найлонова покривка. След това извади кутия с нес кафе и два пластмасови шейкъра и ги подаде на Еви, едно по едно.

— Ето, постави тези на масата вместо мен.

Накрая тя отиде до хладилника и извади формичка с ледени кубчета и голяма бутилка филтрирана вода.

— Майка ти може да е прочута готвачка, Еви, но аз съм прочута майсторка на фрапе. Сега ще ти покажа моята тайна рецепта.

Дафни беше останала да подрежда багажа, но урокът по приготвяне на фрапе беше прекалено забавен, за да го пропусне. Тя събу черните обувки с отворени пети, тъй като не искаше да се издаде с потропването на токчетата си, и тръгна на пръсти по коридора към кухнята. Стигна до вратата и застана там, скрила в дървения свод, докато Попи инструктираше Еви да постави по една чаена лъжичка нес кафе във всеки един от пластмасовите шейкъри, заедно с водата, леда и малко захар.

— Сега затвори шейкъра и се увери, че си го затворила много, много добре. Не искаме никакви злополуки в моята прекрасна чиста кухня — нареди Попи.

Еви изпълни нарежданията и натисна капачетата на шейкърите с малките си пръсти с лакирани в розово нокти. Тя поднесе за инспекция шейкърите на леля си.

— Добре. Идеално. Здраво затворено. Сега идва забавната част. Започваме да разбиваме.

Попи взе по един шейкър във всяка ръка и ги разтресе като вулканично изригване от женска плът — ръце, крака, бедра, колена, черни къдрици и гърди се разлюляха нагоре и надолу, насам и натам, във всички посоки. Личицето на Еви засия.

— Еви му, тайната на хубавото фрапе е да го разтресеш както трябва.

После, за да достави удоволствие на очарованата си публика, тя вдигна ръце във въздуха и вдигна пластмасовите шейкъри към тавана, без да спира да се върти и тресе, и извива, сякаш беше звездата на представлението в някой бузуки нощен клуб. Еви беше възхитена.

Дафни се опита да заглуши смеха си, докато гледате фрапе лудориите на Попи. Толкова се радваше да види, че Попи си беше същата фурия, пък макар и с двайсет години и двайсет килограма в повече. Дафни не можеше да си спомни кога за последен път се беше чувствала толкова освободена. Време беше и тя да се включи.

— Фрапето не се прави така — заяви предизвикателно тя. — Ето така се прави фрапе — тя взе единия шейкър от Попи, после хвана ръката на дъщеря си и завъртя малкото момиче и чашата в лудешка въртележка, докато накрая Еви се срина на земята с диво кикотене. Дафни се обърна към Попи, протегна длан и двете братовчедки кръстосаха ръце, сплетоха пръсти и завъртяха бедра със същото умение, с което го бяха правили в нощта, когато бяха докарали група италиански туристи до кючекчийски транс.

— Опа, братовчедке — извика Попи, пляскайки над главата си.

— Опа. Попи му — провикна се Дафни. От години не се беше чувствала толкова свободна, щастлива и пълна с живот.