Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (33)

32.

— Мамо, ти къде беше? — Еви се втурна в ръцете на Дафни още щом чу отварянето на портата.

— Здравей, миличка — тя вдигна Еви. — Трябваше да се отбия за малко в хотела — остави момиченцето на земята и я хвана за ръката. — И не исках да те будя.

Хванати за ръце, те влязоха в кухнята, където я-я разбъркваше топла вода с мая край мивката. Беше си сложила бяла престилка върху черната рокля. Забрадката й беше метната на облегалката на един стол и сивите й плитки се спускаха чак до кръста й.

— Кукла му. Липсваше ми. Ела. Седни да пием кафе, направих локумадес за Еви, трябва да ги опиташ.

Дафни придърпа един кухненски стол и седна. Еви вече беше изтичала навън, за да си играе както обикновено с животните и буболечките, които оживяваха вътрешния двор и усмивката на момиченцето.

— Видях Попи в хотела.

— Попи, в този ранен час? Тя обикновено си ляга по първи петли.

— Тя беше със Стивън — я-я не реагира при споменаването на неговото име. Дафни продължи да бъбри, сконфузена от мълчанието. — Той й помага да започне собствен бизнес. Смята, че нейните идеи са добри и иска да й помогне.

— Браво на нея. Тя е добро момиче. Заслужава го — Дафни забеляза, че я-я хвалеше Попи, но не каза нито една добра дума за Стивън.

— В Ню Йорк, я-я. Тя идва в Ню Йорк.

— Ах, Ню Йорк — беше лаконичният отговор на я-я. — Ти не си мигнала снощи, нали? — попита я-я, сменяйки темата, като добави разтворената мая към брашното, заедно със стафидите, още малко топла вода и щипка смляно индийско орехче. Когато сместа беше готова, тя покри купата с чиста кърпа и я остави да бухне край фурната.

— Не, не можах да спя — призна Дафни, когато я-я седна до нея на масата. Тя знаеше, че не можеше да излъже баба си. Никога не я беше лъгала и нямаше намерение да го прави сега. — Не съм мигнала. Как бих могла?

— Върви да си легнеш.

— Не искам да лягам. Искам да си поговорим — тя се пресегна през масата и постави длан върху ръката на баба си. — Не разбирам защо каза онова нещо снощи — защо не искаш да съм щастлива, я-я.

— Аз искам да си щастлива, кукла му — тя поклати глава със сведени клепачи от тежестта на обвинението на нейната внучка. — Никой не иска повече от мен ти да бъдеш щастлива, никой — я-я взе забрадката и я завърза под брадичката си.

Още една вдовишка традиция, помисли си Дафни, докато изкривените пръсти на я-я завързваха възела и поправяха черния триъгълник на главата й. Покривай косата си, носи черно, оплаквай мъката си и се вайкай и никога не се омъжвай повторно.

— Нещата са различни сега, я-я.

— Нещата никога не са толкова различни, Дафни. Младите все си мислят, че за тях нещата са много различни. Но всъщност не са. Всичко е същото. Поколение след поколение, повтаря се същото.

— Но, я-я, за нас това ще бъде ново начало. За мен, за Еви… за теб — тя не посмя да погледне я-я в очите, докато изричаше това. Знаеше, че скоро щеше да бъде принудена да каже на баба си, че е взела решение, че за свое добро я-я трябваше да напусне Ерикуса и да замине с тях за Ню Йорк. Скоро Дафни щеше да бъде принудена да каже това, но не още. Преди това имаше твърде много неща за уреждане, преди да се потопят в тази драма.

— Да, но откъде си толкова сигурна, че постъпваш правилно? Сигурна ли си, че това е твоето ново начало, твоят верен път, Дафни му? — я-я погали косата на внучката си.

— А ти откъде си толкова сигурна, че не е? — Дафни изпъна гръб, ужасена, че я-я може би знаеше някак за електрическата искра, която я удари, когато се беше допряла до Яни.

— Какво е смисълът да изживееш твоята американска мечта, Дафни му, ако вървиш през живота като сомнамбул?

Дафни не можа да каже нищо.

Я-я замълча и се подпря с две ръце на масата пред нея.

— Знам какво ти е предложил този мъж и знам, че е примамливо. Но ти и той сте много различни. Ние сме различни от тези хора.

Ние сме различни от тези хора. Те не са като нас. Пази твоята култура и традициите си непокътнати. Не омърсявай наследството си, не смесвай кръвта си. Дафни беше чувала тези думи безброй пъти, когато беше дете и седеше на кухненския плот, загледана как мама приготвяше локумадес или подрусвайки се на коляното на баща си, докато той четеше гръцкия вестник. Но това беше толкова отдавна и тя никога не си беше представяла, че същият този хор щеше да прозвучи отново в ушите й, да я преследва като възрастна, като зряла жена, която сама вземаше своите решения за живота и за бъдещето си… за бъдещето на дъщеря си.

— Я-я, аз не съм ти — думите се изтърколиха, прозвучаха по-грубо, отколкото трябваше. — Аз не искам да вехна в самота година след година. Не ме осъждай на самота за цял живот, защото Алекс умря. Аз не съм виновна за смъртта на Алекс. Достатъчно бях наказана, не искам повече да страдам.

— Ти това ли си мислиш? Че за мен традициите са по-важни от твоето щастие? Че не искам да се омъжиш, защото си вдовица? — очите на старата жена натежаха още повече, сега бяха зачервени и натъжени.

— А не е ли така? — прошепна Дафни.

— Не, кукла, не. Никой не иска повече от мен да те види щастлива, кукла му. Никой. Толкова дълго ли си отсъствала, че да забравиш това?

Дафни поклати мълчаливо глава. В сърцето си тя знаеше, че това беше вярно. Никога не се беше съмнявала в преданата обич на я-я и се мразеше, че се беше усъмнила сега.

Без повече приказки я-я стана и се приближи до готварската печка. Изглеждаше изморена, тътреше се, влачеше крака по пода и постоянно се подпираше на плота. Тя отвори вратата на фурната и извади купата с тестото. Повдигна края на кърпата и надникна вътре, а киселата миризма на втасало тесто се разнесе из кухнята.

Дафни остана седнала, кръстосала ръце върху масата и подпряла брадичка на тях, гледайки баба си. След няколко минути старицата пусна една капка от рядкото тесто в сгорещената мазнина. Цвърчащите мехурчета й подсказаха, че олиото беше достатъчно горещо. Дафни стана и се доближи до печката, където я-я щеше да изпържи локумадес. Тя рядко си позволяваше такива упадъчни удоволствия като пържено тесто. Но дори в настоящото си състояние на психическо и физическо изтощение Дафни не можеше да пропусне възможността да погледа как сръчните ръце на баба й създаваха съвършени пухкави облачета от тесто. Когато беше дете, безгрижна и щастлива в кухнята на я-я, на Дафни й се струваше, че всичко желано в живота й започваше и свършваше с тези две ръце.

Дафни седна на плота, така че да вижда купата и да наблюдава как я-я потапяше лявата си ръка в рядкото тесто с цвят на боза. Я-я държеше дланта си изпъната, отваряше и затваряше бавно пръсти и точно премереното количество тесто изплуваше над юмрука й, между палеца и показалеца й. Щом топчето изплуваше над ръката й, тя го загребваше с лъжицата в другата си ръка, преди да го пусне в съда с врящата мазнина. Влажните сфери се въртяха в олиото, кръжаха наоколо, умножаваха се, докато тенджерата се напълни с идеално кръгли малки понички, които подскачаха и добиваха златист цвят. Когато бяха готови, старата жена ги извади с решетъчната лъжица и ги подреди в голяма купа, застлана с тензух, за да попие излишната мазнина.

Я-я работеше мълчаливо, докато не извади и последната малка поничка от горещата мазнина. После поръси купчината със захар, знаейки, че Дафни предпочиташе тази проста поръска пред традиционната заливка с мед. Тя набучи една топла поничка на клечка за зъби и я подаде на Дафни, преди да избърше ръце в престилката си и да ги положи върху коленете на Дафни.

— Дафни му. Знам, че си объркана. Последното, което искам, е да те направя нещастна. И няма да го направя. Знам, че според теб възрастта е замъглила преценката ми, чета го в очите ти. Но аз няма да те съдя, Дафни му. Аз искам ти да си щастлива. Винаги съм искала да бъдеш щастлива.

— Но, я-я…

— Не се тревожи. Ти ще намериш твоя път, също както аз намерих моя.

— Ами онова, което ти каза снощи, за шепота на кипарисите, за онова, което са ти казали? За мен и Стивън?

— Сега те мълчат, Дафни му. Изморени са, също като мен. Може би си почиват и ми казват и аз да направя същото.

— Искам да се радваш за мен — Дафни почувства познатото парене на сълзите в очите си. — Искам твоята благословия.

— Кукла му. Аз съм обикновена стара жена, която те обича. Ще ти дам всичко, което е по силите ми, кръвта от вените ми. Но аз нямам силата да те благословя. Не аз решавам това.

Дафни скочи от плота и уви ръце около баба си. Не беше честно, единственото нещо, което тя искаше от своята я-я сега, беше едничкото нещо, което старата жена не можеше или не искаше да й даде.