Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (12)

11.
Манхатън

Януари 1998 г.

Дафни уви още по-плътно плетения на една кука шал около врата си, излизайки от метростанцията на Осма улица, близо до Нюйоркския университет. Тя зарови лице дълбоко в боцкащата вълна и се приготви да се изправи срещу хапещия вятър, който духаше на Бродуей. Леденото течение заблъска тялото й, а по лицето й потекоха сълзи.

По дяволите! Тя зарови лице още по-дълбоко в кафявия шал. Нямаше спасение. Дори чисто новият шал, оплетен от ръцете на я-я и пристигнал вчера от Гърция, вече беше пропит с миризмата на прегоряла мазнина от закусвалнята.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Дафни трепереше като лист, дори под всичките етажи дрехи, които майка й я беше накарала да облече, преди да я пусне да излезе навън в този кучешки студ. Мускулите й трепереха и се съкращаваха и Дафни се чувстваше така, сякаш лежеше на едно от онези идиотски масажни легла от по 25 цента за сеанс, по които баба се беше вманиачил преди няколко години по време на тяхното голямо семейно пътуване до Ниагарския водопад.

Да види с очите си легендарния водопад, беше отколешна мечта на баба. Та нали водопадът беше в списъка на Седемте чудеса на света, наред с Акропола. Но макар да знаеше, че баща й искаше да види водопада със собствените си очи, Дафни се учуди, когато родителите й действително повериха закусвалнята на тео Спиро, натовариха буика с няколко денкове багаж и отпратиха на север на двудневното пътешествие. До този момент баба никога, никога не беше напускал закусвалнята.

Но колкото и да беше впечатлен баба от дивата красота на водната стихия, той изглеждаше още по-запленен от вибриращите кушетки в Хауърд Джонсън Мотел. Дафни зареждаше една след друга четвъртдоларови монети в малкия процеп и гледаше как баба се усмихваше блажено, грамадното му шкембе се тресеше и подскачаше като гигантските купи с бледожълта тапиока, които мама сервираше всяка неделя. Дафни знаеше, че за баща й този разкош от 25 цента сеанса беше въплъщение на лукса и успеха. За него, човек, който беше свикнал да стои прав зад нагорещената скара и да пече бургери по шестнайсет часа на ден, пулсиращото легло в мотелска стая, която струваше 29,99 долара на нощ и беше обзаведена в цвят на горчица, означаваше, че наистина беше успял и най-после живееше американската мечта.

Дафни пристигна в аулата трийсет минути преди началото на занятията. Тя ненавиждаше да идва толкова рано, но тъй като влакът от Йонкърс до Манхатън минаваше само два пъти за един час, на Дафни често й се налагаше да седи сама в лекционните зали и да чака. Някои други от приходящите студенти се събираха на кафе и цигара в кафетерията от другата страна на улицата, но Дафни не обичаше дребнавите им клюкарски разговори и откровени свалки. Тя предпочиташе да си седи сама и да чака.

Благодарна, че се беше спасила от студа, тя започна процеса, сваляйки етаж след етаж от мечешките одежди. Първо събличаше обемистото черно палто. После сваляше жълтата жилетка, последвана от кафявия памучен пуловер и накрая вмирисания на пържено шал. Дафни по никакъв начин не можеше да побере всичко това върху облегалката на малкия стол в аулата; не й оставаше нищо друго, освен да натрупа всичко на пода, между двата реда места. Тя мразеше да го прави, но нямаше къде другаде да натика зимния си гардероб. Нищо друго не крещеше толкова силно приходящ студент като купчината топли зимни дрехи и учебниците и книгите за целия ден, натъпкани в раницата.

Дафни знаеше, че тя не беше като студентите, които живееха в кампуса в мъгла от случайни свалки, среднощни купони и освободени от чувство на вина сексуални търсения. Но понякога, докато седеше сама в лекционната зала, обичаше да си представя, че беше като тях. Може би наистина беше възможно? Може би беше възможно да я объркат с разрошена студентка, която току-що се беше измъкнала от леглото на гаджето си и беше дотичала през улицата, за да стигне навреме за лекцията. Дафни си представяше, че по нищо не се отличава от другите студенти. Но после неминуемо виждаше издайническия куп дрехи и книги до нея. Тя отново си спомняше, че вместо опияняващата комбинация от тамян, пачули и сутрешен секс нейното запазено ухание беше на пържена мазнина и скара.

Дафни никога нямаше да забрави онзи ден в класа по история на театъра. Денят остана паметен не заради смразяващия кръвта студ. А заради него. Заради Алекс.

Тя го беше виждала в кампуса няколко пъти; но вниманието й се свеждаше до това да забележи типичната му американска хубост. Но в онзи ден, когато Алекс се изправи в класа по история на театъра, за да изнесе устна презентация, Дафни осъзна, че външността нерядко беше измамна. Това не беше повърхностно привилегировано американско момче, „което иска само едно нещо от хубаво гръцко момиче като теб“, както ревностно я предупреждаваше майка й. Щом Алекс заговори, Дафни разбра, че зад тези сини като метличина очи имаше нещо повече от футбол, купони за надпиване с бира и завоевания сред момичетата в кампуса.

Дафни никога нямаше да забрави как пресекваше гласът му и как му трепереха ръцете, когато Алекс взе презентацията си и се изправи пред аудиторията. Ризата му беше износена и измачкана, а бежовият му панталон беше протрит и оръфан.

— Според мен „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу съдържа един от най-великите, ако не и най-великия пасаж в историята на театъра — започна Алекс. Той замълча за момент и огледа залата. После вдигна листовете малко по-близо до лицето си и заговори отново. Но когато започна да чете пасажа, Дафни забеляза, че ръцете му бяха спрели да треперят, а гласът му беше станал уверен и спокоен.

Това ли е лицето, що изведе

хиляда кораба и срина в огън

на Илион безвърховите кули?…

С целувка ме обезсмърти, Елена!…

Душата ми изсмукват тези устни

и ето я къде излита — вижте!

Ела, върни душата ми, Елена!

Оставам тук навеки да живея,

защото в тези устни е небето

и прах е всичко, що не е Елена.

Аз Парис ще съм. От любов към тебе

не Троя — Витенберг ще обсадя,

ще поваля без мъка Менелая

и с багрите ти свежи ще накитя

перата, върху шлема ми развени,

Ахил в петата ще раня и мигом

ще литна при Елена за целувка.

О, ти си по-прекрасна от нощта,

облечена в безброя на звездите,

по-бляскава от огнения Зевс,

явил се пред злощастната Семела,

по-чутна от небесния монарх

на Аретуза в модрите обятия.

Ти, само ти любима ще ми бъдеш!^[1]

Когато завърши пасажа, Алекс отново вдигна поглед от презентацията. На лицето му се появи плаха, крива усмивка, докато оглеждаше аудиторията, в очакване на някакво насърчение или реакция от страна на другите студенти. Но го посрещнаха само празни погледи с кървясали от недоспиване и преливане очи. Тоест, докато Алекс не видя момичето с купа книги и дрехи до нея. Дафни задържа поглед върху смутеното американско момче и му се усмихна свенливо, но уверено.

— Много добър избор, млади човече — отбеляза професорът. — А сега ми кажете какво означава този пасаж за вас.

— За мен този пасаж е изкуство — започна Алекс. Той заби поглед в презентацията, която стискаше с две ръце. — За мен истинското изкуство буди емоция. Любов, омраза, радост, страст, състрадание, тъга. Независимо под каква форма е то, изкуството те кара да чувстваш нещо. То те кара да знаеш, че си жив.

Алекс спря, за да си поеме дъх. Вдигна очи от листовете и отново погледна Дафни в очите. Тя се помести леко на стола си и почувства как в стомаха й се оформи някакъв възел.

— Този пасаж ме кара да мисля за силата и възможностите, които съществуват между двама души — продължи Алекс. — Кара ме да мисля какво ли е да обичаш някоя жена толкова дълбоко и безрезервно, че да тръгнеш на война заради нея, да рискуваш живота на своите приятели заради нея — както е направил Парис за Елена. Ако изкуството буди емоция, то този пасаж ме изпълва с емоции. Той ме обсебва, запленява ме с възможността, че една целувка може да накара ангелите да запеят и да направи човека безсмъртен, че портите на рая могат да бъдат отворени от една целувка.

Погледнато отстрани, това нямаше смисъл. Това беше учебно задание, домашна работа, нищо повече.

Но въпреки основното правило на имигрантите „Придържай се към земляците си“, докато Дафни гледаше петминутната презентация на Алекс, тя разбра, че всичко се беше променило.

— Благодаря, Алекс. Браво — професорът освободи Алекс с кимване.

Алекс събра листовете си и се приготви да се върне на мястото си. Започна да изкачва стъпалата към многобройните свободни места в лекционната зала. Дафни се насили да извърне очи, да разгледа подобния на мозайка рисунък върху мокета в залата. Болеше я да го гледа, да знае, че момчетата като него не бяха за момичета като нея. Но в този момент самотните й размисли бяха прекъснати от някакъв идващ над нея глас.

— Извинете, това място свободно ли е? — прошепна гласът.

Дафни го позна още преди да погледне нагоре. Когато тя вдигна очи, Алекс не изчака отговор. И двамата знаеха, че нямаше нужда от отговор. Алекс прескочи купа дрехи с дългите си, мускулести крака и разръфаните по подгъва бозави панталони и се настани на мястото до Дафни — и в живота й.

— Здравей, аз съм Алекс — каза той и протегна ръка. Нейните дълги мигли потрепнаха, преди големите й, черни като маслини очи да потънат отново в неговите.

След лекцията отидоха да пият кафе и пропуснаха останалите занятия за деня, което беше крайно нетипично и за двамата. Прекараха целия следобед, разхождайки се, като разговаряха и се държаха за ръце под масата в кафетерията; отначало се докосваха само връхчетата на пръстите им, но на залез-слънце Алекс взе ръката й в своята. Когато започна да се мръква, Дафни знаеше, че беше време да си върви, че мама и баба щяха да се тревожат, ако закъснееше. Алекс я помоли да остане, да отиде с него в стаята му. Дафни умираше от желание да направи това, да се сгуши в гърдите му, да вдъхне уханието му и да почувства как бие сърцето му до нейното. Но тя каза не.

Отидоха хванати за ръце до метрото, никой не се оплака от свирепия студ, сигурно защото не го забелязваха. Там, на входа на метростанцията на Осма улица, Алекс вдигна брадичката й с пръсти и я целуна за първи път.

Когато Дафни отвори най-сетне очи, тя срещна неговите лазурносини очи да се взират в нейните. От този момент нататък Дафни обичаше да се изгубва в тези очи.

Толкова й липсваха тези сини очи.