Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (6)

5.

Когато фериботът се доближи до пристанището на Ерикуса, Дафни се надвеси над перилата. На брега ги очакваше море от тела, сякаш целият остров беше излязъл да посрещне бъдещата булка и нейното малко момиченце. Тя улови меката малка ръчичка на Еви и двете се приготвиха да слязат на брега и да тръгнат сред тълпите роднини, доброжелатели и черното море от престарели вдовици, които препречваха тесния бетонен път до доковете.

Толкова беше хубаво да се върне тук. Без да изпуска ръката на Еви и обгръщайки пейзажа с очи, Дафни се възхити колко зелен, колко девствен, чист и недокоснат от цивилизацията беше островът. Нямаше високи сгради, небостъргачи или бетонни постройки, които да нарушават естествената патина на Ерикуса. Наситени, пищни цветове се преливаха един в друг, сякаш дъгата беше паднала от небето и беше напълнила земята и морето с богатство от тонове и нюанси, които иначе бяха запазени само за боговете. Кобалтовосиньото море се плискаше ритмично по бежовия пясък, който отстъпваше на тучната зеленина на древните маслинови дървета. Бляскави лимонови дръвчета бяха осеяни с грамадни златни петна, а къпиновите храсти се огъваха под тежестта на винени плодове. И, разбира се, високите, стройни зелени кипариси като царствена стража се издигаха над всичко останало.

Дафни вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с морския въздух, знаейки, че солената влага щеше да отстъпи място на уникалното ухание на острова, парфюм от розмарин, босилек и рози.

— О, мамо, толкова е хубаво — изгука Еви.

— Да, миличка. Така е — съгласи се Дафни.

— Хей, Еви, вземи това — Попи смушка шеговито момиченцето и напъха сгъната носна кърпичка в задния джоб на дънките му. — За лигавите бабички. Ето ги там — каза тя и намигна.

Еви се изкикоти. Тя сбърчи нос, изплези език и отново прошепна „Уф, че гадост!“. После стисна здраво ръката на майка си, когато заслизаха по мостика, оттам към пристанището и право сред тълпата от посрещачи.

В момента, когато краката на Дафни и Еви стъпиха на земята, хората ги наобиколиха от всички страни. Десетки лели, чичовци, братовчеди, съседи, приятели и дори непознати прииждаха към тях от всички посоки; прегръщаха ги, целуваха ги, щипеха ги, като ги покриваха с милувки и плюнки. Жегата на превалящата утрин се смесваше с често задушливата и позната миризма на острова, а именно на стари хора, които въпреки изобретенията на модерната козметика все още не използваха дезодорант.

— Дафни, толкова ми липсваше.

— Толкова се радвам да те видя.

— Еви, момичето ми. Станала си хубавица.

— Дафни, горкичката Дафни. Аз също съм вдовица. Само аз мога да разбера болката ти.

— Дафни, толкова се радвам за теб. Ще бъдеш толкова красива булка.

— Дафни, болна ли си? Защо си толкова слаба?

Приветствията бяха сърдечни, доброжелателни, умилителни и безкрайни. Дафни се постара да поздрави всеки един от посрещачите с прегръдка и целувка, дори когато нямаше представа кой точно беше този човек. Последното, което искаше, беше да изглежда надменна или неблагодарна, когато всъщност беше прекрасно да се чувства толкова чакана и обичана.

Тя поздравяваше всяка старица със сърдечно „ясо, теа“ и всеки старец с бодро „ясо, тео“. „Ясо, ксаделфе“ и „ясо, ксаделфи“^[1] бяха запазени за по-младите жители на острова, чиито имена й убягваха. Това беше една от прелестите да си родом от Ерикуса, тук всички бяха роднини, така че дори да нямаше представа с кого разговаря, човек винаги можеше да отърве кожата, наричайки събеседника си лельо, чичо или братовчеде.

След като огледа внимателно тълпата сред множеството глави и тела, които неспирно прииждаха, Дафни първа я забеляза.

— Я-я, Я-я!

Стискайки ръката на Еви, тя поведе дъщеря си към другия край на пристанището, където чакаше я-я. Тя беше облечена в широката черна рокля, забрадена с черна кърпа и обута в плътни черни чорапи, въпреки че термометрите вече отчитаха 32 градуса. Стоеше сама, леко встрани от навалицата, облегната на бамбуковия си бастун и уловила юздите на Джак, което беше галеното име на Джакас^[2], магарето, което Дафни беше нарекла така преди толкова много лета.

— Я-я, о, я-я — хлипаше Дафни, вкопчена в любимата си баба.

Старицата захвърли бастуна си и дори юздите на скъпоценното си магаре. Тя се вкопчи в Дафни така, сякаш повече никога не смяташе да я изпусне от прегръдките си. Двете останаха така няколко минути, плачейки неудържимо, разтърсвани от ридания — избелял и измачкан евтин черен полиестер притиснат до финия бял лен.

— Вземи, мамо — Дафни почувства подръпване на бялата си пола и погледна надолу, виждайки усмихнатото лице на Еви, която й подаваше носната кърпичка, която Попи беше напъхала по-рано в джоба на дънките й.

— Благодаря, миличка — Дафни взе кърпичката от ръката на дъщеря си и избърса разтеклата се спирала за мигли от лицето си. — Еви, това е я-я — Дафни сияеше.

Без никакво подканяне от страна на майка си Еви пристъпи към я-я.

— Ясо, я-я. Сагапо — каза тя. Еви обви малките си ръце около краката на я-я и прегърна старата жена.

Старицата се наведе и докосна ангелското лице на момиченцето. Тя доближи хлътналата си буза до главата на правнучка си и помилва косата й. Сълзите й се лееха като летен дъжд и попиваха в тъмния чернозем на къдриците на Еви.

— Обичам те, Еви му — промълви я-я, изчерпвайки целия си запас от английски думи.

Дафни гледаше дъщеря си и баба си с изумление. Тя толкова се беше притеснявала, че Еви се смущаваше от непознати хора. У дома Еви беше толкова затворена, че Дафни се тревожеше как детето щеше да понесе нейното ново, на моменти доста шумно семейство. Еви беше интровертно дете, страхуваше се от нови преживявания и нови хора. Всъщност тя беше придумвала и убеждавала дъщеря си седмици наред, преди Еви дори да погледне Стивън в очите, още по-малко да му проговори. Дафни не можеше да повярва колко бързо Еви бе възприела Попи вчера, когато пристигнаха на Корфу. Но сега, виждайки как момиченцето веднага хареса я-я и само реши да използва единствения гръцки израз, който знаеше, на Дафни не й оставаше нищо друго, освен да повярва, че вълшебният въздух на Ерикуса беше облъхнал и Еви.

— Дафни — каза я-я, — Дафни, това не е дете. То е ангел, изпратен от рая — я-я хвана брадичката на Еви с изкривените си от артрита пръсти. Ръката на старицата трепереше леко, но помилва нежно лицето на момиченцето.

— Да, тя е ангел. Ти също — каза Дафни и се наведе, за да подаде бастуна на баба си.

— Ти ми каза по телефона, че тя е срамежлива. Това дете не е срамежливо. Това дете е пълно с живот. Погледни я — я-я цъкна с език, без да откъсва поглед от Еви.

— У дома е срамежлива. Но тук, още щом пристигнахме, сякаш е друго дете.

— Тя не е друго дете — настоя я-я. — Тя е същото прекрасно дете и тук, и там, Дафни му. Разликата е в любовта. Тя знае колко много любов я очаква тук.

Двете жени проследиха как Еви протегна ръка, за да погали магарето.

— Децата знаят кога са заобиколени от любов, Дафни му — продължи я-я. — Те усещат разликата. Това дете притежава дарба, Дафни му, чувствам го.

— Дарба?

— Да, тя е благословена, Дафни му. Виждам го в очите й — я-я вдигна лице и се усмихна, когато деликатният, почти неуловим бриз се понесе над пристанището. — Чувам шепота на ветреца — старата жена зарея поглед над върховете на дърветата, сякаш можеше да чуе шепота на кипарисите, които й нашепваха чудни тайни.

Дафни се притисна до баба си и положи глава върху рамото й. Толкова отдавна не беше чувала я-я да споменава вълшебния шепот на кипарисите и пророческите гласове на острова. Години наред Дафни бе вярвала в разказите на я-я; беше се молила, надявала и мечтала, че някой ден тя също щеше да чуе кипарисите. Но шепотът така и не стана реалност за Дафни, надеждата постепенно отстъпи място на избледняващото ехо от вярата на старицата. След известно време Дафни просто спря да мечтае и престана да вярва.

След като се уговориха да се видят на фрапе по-късно този следобед, Попи се отправи към малката къща, която беше наследила след смъртта на баща си, от другата страна на пристанището. Дафни и я-я натовариха багажа върху гърба на Джак, но оставиха място и за Еви, за да се повози на гърба на магарето. Автомобилите бяха рядкост на острова, където повечето пътища не бяха асфалтирани, пък и твърде тесни, за да мине по тях кола. Дафни с радост установи, че магаретата си бяха останали основното транспортно средство на Ерикуса. Тя и нейният стар приятел Джак бяха преживели толкова много приключения заедно и знаеше, че Еви нямаше търпение да я настигне в това отношение.

Малкият керван напредваше бавно по главния калдъръмен път, който водеше от пристанището покрай малкия централен площад на острова. Трите представляваха забележителна гледка; облечената от главата до петите в черно прегърбена старица предвождаше процесията, хванала юздите на магарето в едната ръка и стиснала здраво бастуна в другата. Сияещата Еви седеше важно върху Джак, заобиколена от чанти и торби, като не спираше да гали магарето по шията, а то се клатушкаше по неравния селски път. Дафни крачеше до Джак и Еви, без да отделя очи от малкото си момиченце, нащрек, готова да улови Еви, ако тя случайно се изхлузеше от царското си място.

Веднага щом стигнаха до знака в бяло и синьо, на който пишеше „Добре дошли в хотел Ница“, я-я спря и се обърна към Дафни.

— Дафни му. Искаш ли да влезеш и да се обадиш на Ница? Да й кажеш, че си тук. Тя всеки ден ме пита кога ще пристигнеш. Трябва да я видиш, Дафни; как само се е развихрила, сякаш планира сватбата на собствената си дъщеря — я-я поклати глава. Тонът на гласа й се промени и тя въздъхна тежко.

Дафни се приготви за неизбежното. Тя знаеше, че сега щеше да последва печалната песен. За нея традицията на хленчене и оплакване на жените от острова беше равносилна на това да слушаш как някой драска с нокти по черна дъска.

— Ах-ах — я-я поклати глава и взе да нарежда напевно: — Ах, горката Ница, горката вдовица, клетата бездетна Ница. Ще кажеш, че се приготвя за сватбата на собствената си дъщеря, дъщерята, която никога не е познавала, дъщерята, която никога не е заченала. Бедничката самотна, бездетна Ница.

Ница беше прекрасна възрастна жена, съдържателка на малкия селски хотел в Ерикуса, който тя обгрижваше с такова внимание, сякаш беше курорт от веригата „Риц-Карлтън“. Това беше единственият хотел на острова и предлагаше семпли удобства. Но каквото не достигаше на хотел „Ница“ като лукс, се компенсираше пребогато като чистота и гостоприемство. Лобито преливаше в уютна рецепция и бар, като се отваряше към прекрасна, отрупана с цветя тераса, която според Дафни щеше да бъде идеалното място за сватбения й прием.

Ница се беше развълнувала, когато Дафни й позвъни с новината и молбата да резервира целия хотел за сватбата си. Напоследък бизнесът беше замрял и тази неочаквана поръчка се беше оказала животоспасяваща за Ница, която беше вдовица и разчиташе на притока на туристи, за да свързва двата края.

Дафни погледна я-я, после входната врата на хотела. Колкото и да й се искаше да види Ница, в момента изобщо не й се водеха сериозни разговори за организацията на церемонията. Тя искаше само да се прибере у дома, да изрита обувките си, да седне под лимоновото дръвче и да се потопи в пиршеството, което беше приготвила баба й.

— Хайде да се приберем вкъщи, я-я. Мога да се отбия при Ница по-късно.

— Добре — съгласи се я-я. — Вие сигурно сте изморени и гладни, да си вървим у дома. Приготвила съм ти такива изненади. Можем да наминем да видим Ница по-късно. Джак, елла, хайде — я-я цъкна няколко пъти с език, за да подкара своя четириног другар. Но точно когато старицата се канеше да вдигне бастуна си и да направи първата крачка, вратите на хотела се отвориха.

Той беше висок, много обгорял от слънцето и брадат. Красив, но не в традиционния смисъл на думата. Във външността му имаше нещо запуснато; гърбавият нос навеждаше на мисълта, че може да е бил счупен при свада в някой бар, обруленото от вятъра лице с прошарена брада и мустаци му придаваха някаква първична привлекателност. Дафни никога не бе виждала този мъж.

Той се спусна по стълбите и се насочи право към я-я.

— Яни му — провикна се я-я, размахвайки бастуна си във въздуха.

— Теа Евангелия — по лицето на мъжа плъзна сърдечна усмивка, когато видя старицата. Той пристъпи в обятията й и я целуна по двете бузи.

— Яни му. Толкова се разтревожих за теб. Не съм те виждала от дни. Помислих си, че си ме забравил — подкачи го я-я.

— Теа Евангелия. Какво говориш, как бих могъл да те забравя, ти си най-незабравимата жена на острова! Съжалявам, нямах намерение да си тръгна, без да се сбогувам, пък и не мислех, че ще отсъствам толкова дълго. Трябваше да взема онази част за лодката ми от Керкира. Онзи малака последния път ми изпрати друго витло, което не ми вършеше работа, и два дни не можах да си прибера мрежите с улова. Но сега… — Яни вдигна някаква кафява кесия толкова победоносно, сякаш държеше военен трофей. — Сега мога да се върна при таляните и лодката ми — Яни нито за миг не отклоняваше поглед от лицето на я-я, а тя докосваше с длан брадясалата му буза.

Дафни стоеше и гледаше Яни и я-я. Тя нямаше представа кой беше този мъж, никога не беше чувала баба си да споменава дори името му.

— Яни му — я-я използва бастуна си като показалка, без да изпуска ръката на мъжа. — Това е моята праправнучка, Еви, много е красива, нали? — я-я разцъфна в усмивка и посочи към гърба на Джак, където Еви седеше и галеше неуморно магарето, сякаш бе мъничко котенце.

— Да, много е красива — съгласи се Яни. Той погледна към Еви, но нито за миг не изви поглед към Дафни, дори колкото да покаже, че е забелязал присъствието й.

— А това… — съобщи я-я — това е моята Дафни, моята внучка. Тя е онази много известна готвачка в Ню Йорк, за която съм ти разправяла.

— Да — каза той, отново без да я удостои с поглед. — Американидата.

Дафни го изгледа остро, объркана. Подразни я начинът, по който той каза думата американида. Нейните родители се бяха трудили неуморно, за да заслужат честта тя да носи това име, и Дафни го носеше гордо. Но в неговата уста думата не бе прозвучала никак гордо. От неговата уста тя беше прозвучала повече като обвинение.

Я-я продължи:

— Да, тя е моята американида. Много е умна, при това. Тези неща, с които тук черпим приятелите и роднините без пари, за тях тя прибира стотици долари в Ню Йорк.

Дафни обикновено се чувстваше неудобно, когато я-я се хвалеше толкова открито с нея, но този път не се впечатли. Тя искаше да покаже на този мъж коя и каква точно беше тя, американидата.

— Да, знам ги какви са в Ню Йорк, теа Евангелия — изсумтя презрително Яни. — Можеш да забодеш говно на клечка, да му измислиш засукано име и хората ще се редят на опашка, за да заслужат привилегията да го опитат. Имат толкова много, но не знаят нищо — продължи Яни, като протегна ръка, хвана рамото на старицата и го стисна лекичко, сякаш двамата споделяха някаква тайна шега, която не се видя никак смешна на Дафни.

— Всъщност Ню Йорк е прочут с великолепните си ресторанти — намеси се Дафни с троснат тон. — Но ти едва ли знаеш много за изисканите ресторанти или за Ню Йорк — още докато изричаше тези думи, Дафни не можеше да повярва, че ги беше казала. Подобна откровена грубост изобщо не беше типична за нея.

— Грешиш, госпожо американска готвачке. Знам за Ню Йорк повече, отколкото си мислиш — най-накрая Яни се обърна, за да погледне Дафни. — И освен това знам, че хората, които се имат за най-големите космополити, често са най-жалките невежи.

Вербалната му нападка попадна право в целта. Дафни вдиша рязко, думите буквално я зашлевиха. Тя потърси достоен отговор, но я-я заговори, преди Дафни да успее да измисли равностойна обида.

— Ах, Яни, много те бива в приказките. Съгласна съм с теб. Хич не ми трябват тези големи градове, дето са пълни с непознати, когато всичко, което искам, и всички, които обичам, са тук, наоколо — я-я се разсмя, отметнала глава назад, черната кърпа се изсули от главата й и падна на раменете, откривайки дългите й плитки, които се спускаха по гърба й.

— Яни, ще кажа специална молитва, та да са пълни таляните ти с риба — я-я най-сетне се обърна към Дафни. — Яни е майстор рибар, Дафни. Той не е тукашен, наскоро дойде в Ерикуса, но обича острова не по-малко от нас. Бъди много мила с него, защото тъкмо той ще нахрани гостите на сватбата ти с даровете на морето — старицата подхвана рибаря под лакътя.

Дафни не можеше да повярва на очите си, виждайки как любимата й баба не спираше да се киска и да ласкае Яни. Този мъж нарочно я беше обидил, при това пред я-я — единственият човек, който цял живот се беше спускал безстрашно в нейна защита. Сякаш всички природни закони се бяха преобърнали надолу с главата пред очите на Дафни.

— Елла, Яни. Прибираме се вкъщи да хапнем. Ще дойдеш ли с нас? Приготвила съм бурекки и спуртопита. Знам колко ги обичаш — опита се да го изкуши я-я, като го потупа лекичко по краката с бастуна си.

Устата на Дафни се напълни със слюнка, когато чу, че в дома на баба й я очакваха божествената баница със сирене и пилешко месо бурекки и сладкия тиквеник спуртопита. Но мисълта за този грубиянин, който се гласеше да се самопокани на обяда им, беше прекалена. Дафни беше пропътувала хиляди километри, за да седне на масата и да се наслади на чудните ястия заедно със своята я-я, а не с този невъзпитан непознат. Но преди да успее да възрази, Яни се намеси.

— Теа, благодаря ти. Не, трябва да тръгвам. Но ти ми остави едно парче спуртопита. Знаеш, че мога да изям цялата тава сам — Яни целуна я-я по бузата и се обърна да си върви.

— Добре, Яни. Но ми обещай, че ще дойдеш утре за обяд. Аз ще ти приготвя нещо специално — провикна се я-я.

— Ентакси, да, теа. Обещавам, че ще дойда — Яни махна за довиждане на старицата и закрачи право към Дафни по тесния път.

Почти нямаше място да се разминат. Разумът й казваше да отстъпи крачка встрани, да направи място и да избегне поредната ненужна конфронтация. Но гневът и раздразнението бяха изблъскали разума някъде много далеч. Дафни се запъна на мястото си.

Нека той да се отмести. Тя не отстъпи на сантиметър, докато мъжът вървеше право към нея. Той мина покрай Дафни, толкова близо, че твърдите къдрави косъмчета на ръката му се отриха в нейните — толкова близо, че тя долови мириса на гръцко кафе в дъха му и уханието на морска вода и пот върху кожата му. Когато мъжът се отдалечи на няколко крачки от нея, той най-накрая се обърна и я погледна с присмехулна усмивка.

— До утре на обяд, твърдоглава американида — заяви той, като нахлузи стара, избеляла от слънцето моряшка шапка на главата си и тръгна обратно към пристанището.

Дафни го проследи как се отдалечава. Усещаше издайническата руменина по бузите си, които горяха.

— Малака — процеди тя, достатъчно високо, за да я чуе мъжът.

Но от рибаря отговор не последва, само шумоленето на кипарисите, развълнувани от ранния следобеден бриз.