Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (11)

10.

По-късно този следобед Дафни, Еви, Яни и Попи седяха на старите столове под маслиновото дърво и се угощаваха с пататопитата на я-я. Цял следобед Дафни се беше надявала, че Яни може и да е забравил за поканата за обяд и за обещанието си да дойде. Но къде ти такъв късмет.

Яни беше дошъл точно навреме, приказките му колко е гладен бяха накарали я-я да се киска неудържимо, а Дафни се беше покрила в кухнята, за да се отърве от мъжа, който беше дошъл да изяде питата, както и мира и спокойствието в деня й. Дафни реши, че най-добрият начин да изтърпи Яни, беше просто да не му обръща внимание.

Изглежда, че Яни пристъпи към обяда със същата стратегия.

Той влезе през портата с току-що уловена и увита във вестник красива голяма ципура. В другата си ръка носеше голям шоколад с лешници.

— Ясо, теа — извика Яни на влизане във вътрешния двор, наведе се почтително и целуна я-я по двете бузи, като й подаде вестника с рибата.

— А това е за теб, малка Еви — добави той на перфектен английски, макар и със силен гръцки акцент, като погали тъмните къдрици на момиченцето и му подаде шоколада. За Дафни нямаше нищо: нито подарък, нито думи, нито поздрав или знак, че е забелязал присъствието й.

Еви се покатери в скута на майка си и зарови носле в рамото на Дафни. Дафни обви с ръце дъщеря си и се удиви на лечебното въздействие на допира до кожата на Еви. Никога не се беше чувствала по-щастлива от желанието на Еви да се сгуши в скута й. Точно сега тя се нуждаеше от невинността и обичта на дъщеря си. Те бяха в рязък контраст със студеното присъствие на Яни, който седеше на няколко сантиметра от нея.

Еви продължи да седи там, наслаждавайки се на изобилието от време и внимание, които й отделяше майка й. Тъй като разговорът се водеше основно на гръцки, момиченцето бързо изгуби интерес към опитите да отгатне какво си говореха възрастните и вместо това се зае да увива около пръстите си дългите къдрици на майка си. Както седеше свита в скута на майка си, провесила едната си ръка, и подръпваше, увиваше и си играеше с тъмните къдрици на Дафни с другата, изведнъж Еви скочи като ужилена и започна да пищи.

— Мамо, мамо! Махни го от мен, мамо!

— Еви, миличка, какво има? — извика Дафни, изплашено оглеждайки тялото на детето.

— Паяк, един голям паяк пълзи по ръката ми. Уф… помощ, мамо!

Едно мъничко черно телце с осем тънки крачета лазеше полека над лакътя на Еви. С едно движение Дафни махна паяка от ужасеното момиченце.

— Всичко е наред, миличка. Това беше просто паяк, няма нищо страшно — но, разбира се, познавайки дъщеря си, Дафни знаеше, че думите й бяха безполезни.

— Еви, това е най-обикновен паяк — обади се Попи.

— Да, миличка. Няма страшно — съгласи се Дафни, като притегли момиченцето отново в скута си и прокара длани по ръчичките на Еви, сякаш за да изтрие следите от мъничките стъпки на паяка.

— Ах, Еви му, не се страхувай, целувката на паяка носи късмет на момиченцата. Дафни му, разкажи й за целувката на Арахна — добави я-я.

Без да изпуска Еви от прегръдката си, Дафни се приведе към ухото на малкото си момиче и обясни какво беше казала я-я.

— Виждаш ли, миличка, полазването от паяк не е нещо страшно; то е подарък от Арахна.

— Но коя е Арахна? — попита Еви. — Наша братовчедка ли е? Мамо, защо имам толкова много братовчедки с такива трудни имена? — намуси се момиченцето. — Хората тук защо нямат нормални имена?

— Не, Еви — разсмя се Дафни, — Арахна не е наша братовчедка. Тя е паяк.

— Мамо, сега ти говориш глупости — Еви сложи ръце на кръста си и нацупи устни. Тази гледка, на обърканото и възмутено малко момиченце, накара възрастните да избухнат в неудържим смях.

— Еви — наведе се към детето Дафни, за да обясни по-подробно. — Арахна наистина е паяк. Когато бях малка, горе-долу на твоята възраст, я-я ми разказваше легендата за Арахна и Атина. Арахна била млада девойка, която била твърде горда и прекалено суетна. В цяла Елада се носела славата на Арахна като изкусна тъкачка, тя умеела да тъче с разноцветни нишки и да ги превръща в красиви картини. Девойката се гордеела, че няма равна в изкуството на тъкането и веднъж възкликнала, че дори и Атина не може да я победи, ако се състезават. Богинята Атина много се ядосала и предизвикала Арахна да премерят уменията си, за да видят коя от тях ще изтъче по-красива картина. Двете седнали една до друга и започнали да тъкат, всяка на своя стан. И двете картини били прекрасни. Но Арахна продължавала да настоява дръзко, че нейната картина била по-добра от тази на Атина. Богинята толкова се разгневила, че проклела Арахна. Тя превърнала горделивата Арахна в първия паяк. От този момент нататък Арахна щяла да тъче вечно и да остане завинаги свързана със своя стан.

— Виждаш ли, Еви? — добави Попи, като отхапа от пататопитата. Тя отвори уста, за да продължи да говори, и наоколо се разлетяха трохи. — Атина превърнала Арахна в първия паяк, защото тя била много непослушно момиче.

— Но защо е била толкова непослушна, теа Попи? Нали само е изтъкала картина. Какво толкова лошо е направила? — попита Еви.

— Ами, Еви… ъммм… виж сега… — Попи погледна Дафни с молба за помощ. — Ъм, причината е… защото… — за първи път в живота си Попи явно не знаеше какво да каже. Съдейки по заекването и хъкането й, тя нямаше представа как да отговори на любознателната си малка племенница.

Дафни се облегна на стола, отхапа от своето парче пататопита и запази мълчание. Тя се наслаждаваше на този мил разговор между своята любопитна, буйна дъщеря и всезнаещата си братовчедка, която само до онзи ден имаше дързостта да критикува родителските й умения.

— Да, Попи — каза накрая Дафни. — Разкажи ни, къде е сбъркала Арахна? — попита тя, като отчупи с палец и показалец парченце от коричката на пататопитата.

— Аз ще ти кажа, Еви — Яни примъкна стола си до Еви. Той се наведе, така че да се озове на нивото на очите на момиченцето.

Предложението на Яни стресна Дафни. Тя го погледна учудено. За първи път се осмеляваше да го погледне в очите, откакто беше дошъл на гости за обяд. Но сега, седнал тук във вътрешния двор, нямаше как да игнорира невежия рибар, който предлагаше да помогне на дъщеря й. Тя се обърна отново и зърна профила му, леко гърбавия му нос, бръчиците около очите му и неподдържаната брада, която изглеждаше изпъстрена с повече бели косми, отколкото тя си спомняше.

— Еви, грешката на Арахна била, че тя се помислила за по-добра от всички останали — каза Яни. — Тя била прекалено горда. В митологията това се нарича хюбрис^[1].

— Да, точно така, Еви му — добави Дафни. — Яни явно знае този мит много добре. Той сигурно е врял и кипял в хюбрис.

За първи път откакто беше дошъл, Яни се обърна да погледне Дафни. Непринудената лекота, с която говореше на Еви, се стопи, когато той кръстоса поглед с американидата. За Дафни той беше запазил ироничен, предизвикателен поглед. Дафни изпита желание да погледне встрани, да избяга от черните му очи, които бяха по-студени от мъртвата риба, която сега лежеше върху тава с лед на кухненския плот. Но Дафни не извърна очи; тя не можеше и не желаеше да претърпи поражение — не и този път.

— Да — каза Яни, насочвайки вниманието си от Дафни към Еви. — Еви, древните гърци наричали това хюбрис. Това е голяма дума, но означава, че някой е прекомерно горд. Не е добре да си прекалено горд — докато изричаше думите „прекалено горд“, той се обърна към Дафни.

— Аха — каза Еви и скочи от мястото си, за да подгони един саламандър, който прибяга през вътрешния двор, очевидно приключила с хюбриса и със сложния разговор.

— Е, Дафни. Този път ти наистина я заинтригува — засмя се Попи.

— Знам — Дафни поклати глава, — тя е трудна публика, нали?

— Тя е прекрасно малко момиченце — обади се Яни, като проследи с очи отдалечаващата се Еви. — Нищо чудно, че е толкова красива. Кръстена е на теа Евангелия, нали? Красива е като прабаба си — заключи той.

— Да, така е — Попи напълни отново чашата си с бира и се чукна с Яни. — Нали така, Дафни? Нали Еви е кръстена на твоята я-я?

Дафни кимна. Тя се обърна към Яни, който продължаваше да гледа как Еви подскачаше във вътрешния двор и обръщаше камъните с пръчка, за да търси саламандри. Когато момиченцето стигна до вратата на избата, с олющена и избеляла синя боя, Еви застина на място. Устата й зяпна отворена и очите й се ококориха, когато видя един паяк да тъче фината си паяжина в ъгъла на вратата.

— Теа Евангелия, погледни Еви. Тя намери Арахна — Яни посочи момиченцето, което наблюдаваше как паякът плетеше своята ефирна мрежа.

— Остана само едно парче — Попи се пресегна и взе последното парче пита от чинията, в която останаха само трохи.

— Браво, днес всички са гладни. Ще донеса още пита — я-я взе празната чиния от масата и тръгна към кухнята.

— За здравето на теа Евангелия — възкликна Попи, със съвсем леко завален говор.

— Наздраве за теа Евангелия — извика Яни.

— Да, за я-я — съгласи се Дафни, учудена, че все пак имаше нещо, за което двамата с Яни бяха на едно мнение.

— Няма друга като теа Евангелия — каза Яни, клатейки глава наляво-надясно. — И никога няма да има друга като нея — добави той, като пресуши последните глътки от четвъртата си бира за този следобед.

— Дафни — обади се Попи, вдигайки чашата към устните си, — Дафни, никога не съм те питала за това. Защо кръсти Еви на я-я, а не на майка ти? Ангелики е красиво име. А и нашата традиция е такава, да кръщаваме децата на техните баби, а не на прабабите. Така както ти си кръстена на майката на баща ти, Дафни.

Яни погледна Дафни в очакване на отговора.

— Не знам. Мислила съм за това. Но предполагам, че исках да засвидетелствам уважение към я-я. Да й покажа колко много означава тя за мен. Тя ми беше като втора майка. — Дафни потрепна при мисълта за майка си, убита толкова безсмислено, отнета от тях толкова рано, точно когато Еви започваше да прохожда.

— Има много начини да засвидетелстваш уважение към човека — обади се Яни, като напълни отново чашата си. — Освен това не виждам какво толкова уважително има в това да кръстиш детето си на човек, който цял живот си държал далеч от това дете. Човек, който мечтае ден и нощ най-сетне да го види на живо. Според мен това не е уважение, а мъчение.

— Моля? — Дафни се обърна с лице към него.

Попи се намести на стола с изправен гръб и се приготви за фойерверките, които несъмнено щяха да последват.

— Какво трябва да означава това, по дяволите? — попита Дафни.

— Означава, че си можела да измислиш и други начини да изразиш уважението си към твоята я-я, както се изразяваш ти — Яни сви рамене.

— Ти не знаеш нищо за нас, за мен — Дафни почувства как яростта закипя, заплашвайки да избие на повърхността. Тя усети, че се изчервява като доматите в лехата и се разгорещи като гръцкото кафе, което я-я вареше на печката. Този мъж не знаеше нищо за нея, нищо за я-я. Как се осмеляваше да си въобразява, че знае тяхната история, че познава миналото им. Как смееше той да си въобразява, че имаше някаква представа за дълбочината на чувствата, които Дафни изпитваше към своята баба.

— Знам повече, отколкото си мислиш, Дафни — отвърна Яни. — Ти си мислиш, че е голяма чест да кръстиш детето си на една стара жена. Каква полза от тази чест, когато същата тази стара жена стои сама ден след ден и нощ след нощ и се моли някой ден да има щастието да види това дете, което носи нейното име. Каква полза от този жест за една старица, която от сутрин до вечер пее жалейни песни и призовава името на това дете, но въпреки това знае, че гласът й е твърде далеч, за да го чуят двете малки ушенца, които тя копнее да помилва и целуне.

— Ти за кого се мислиш, по дяволите? — изсъска Дафни. — Какво знаеш ти, дявол да те вземе?

— Знам всичко — отговори Яни, без да се впечатлява от гнева й. — Знам неща, които ти не знаеш, Дафни. Виждам неща, които ти не можеш да видиш. Знам колко много тъгува тя по теб. Колко самотна се чувства. Знам колко пъти идвам да я навестя и я намирам да се взира в огъня и да плаче. Колко сълзи пролива над снимките, които й изпращаш. Идвал съм тук вечер, тайно, за да проверя как е тя, и съм я виждал да седи съвсем сама и да говори на снимките ти: разказва им шепнешком любимите ти истории, моли се да доживее деня, когато да може да ти ги разкаже наистина.

— Стига толкова — Дафни скочи от мястото си, като прекатури разклатения дървен стол. — Какво ти става? Не чухме ли достатъчно приказки и легенди за днес?

— На мен ли? — Яни вдигна рамена. — Аз само казах истината. Независимо дали ти харесва, това е истината. Аз я виждам, Дафни. Аз знам истината. Може би ми харесва да те дразня с приказки колко невежи сте вие, американците, но поне не се преструвам на сляп. Дафни се хвана за масата с разтреперана ръка, за да намери опора.

— Ти не знаеш нищо — изръмжа тя, като го погледна в очите с дива ненавист, очаквайки да срещне отново неговия студен, безчувствен поглед. Но когато очите й срещнаха неговите, Дафни се сепна, защото улови там нещо, което много й заприлича на състрадание. — Аз се грижа за нея — настоя Дафни. — Изпращам й пари. Работя от тъмно до тъмно всеки божи ден, за да мога да се грижа за Еви и я-я. Нямам си никого, който да ми помага, никого. Правя всичко сама, издържам всички ни. Ти нямаш никакво право да ми говориш по този начин — Дафни обърна гръб на Яни, защото почувства, че очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Проклета да бъде, ако му позволеше да я види как плаче.

— Каква полза има от твоите пари, Дафни? — попита Яни вече по-меко. — Нима си мислиш, че твоята я-я иска тези пари? Нима си мислиш, че парите й правят компания вечер, когато е толкова самотна? Когато се страхува? Нима смяташ, че с тези пари й купуваш утеха? Че те й говорят, когато тя копнее за топлина и общуване?

Дафни не можеше да го слуша повече. Главата й кръжеше, сякаш вместо малката чаша гръцка бира „Митос“ тя беше пила наравно с Яни и Попи. Тя тръгна към къщата.

— Веднъж й казах, че имам проблеми с лодката и че не мога да си позволя да купя нов мотор. Тя ме улови за ръка и ме доведе в къщата. Твоята я-я извади изпод леглото една кутия пълна догоре с долари и ми каза да си взема колкото ми трябват, понеже на нея не й били нужни. Аз не взех нищо. Тя ги държи там, в кутията. Там отиват парите, които й изпращаш. Няма никаква полза от тях — той взе рибарската си шапка от облегалката на стола, сложи я на главата си и тръгна с тежки стъпки към портата. — Ясо, теа Евангелия. Аз ще тръгвам. Благодаря за обяда.

Вратата се затръшна зад Яни точно когато я-я се появи от кухнята, понесла голяма чиния с още пита.

— Попи, къде отидоха всички? Какво е станало? — попита я-я, като остави подноса върху дървената маса.

— Нямам представа — отговори Попи, клатейки глава наляво и надясно, като допи последните глътки бира.

Дафни отвори вратата на малката къща и влезе вътре. Затвори вратата зад себе си и се облегна на рамката, защото краката й трепереха и не я слушаха. Вдигна глава и огледа стаята. Къщата беше малка, само две тесни стаички и една оскъдно обзаведена дневна. Туптенето в слепоочията й беше толкова силно, че образите се мержелееха пред очите й.

В стаята имаше само един стар, изтърбушен зелен диван и маса с четири стола с червена сатенена тапицерия, покрита с найлон — за да се запазят от гостите, които никога не идваха. Дафни въздъхна.

Зад масата, долепен до стената, имаше дълъг скрин със стъклени вратички, върху който бяха подредени семейните снимки. Имаше черно-бяла фотография на родителите на Дафни от сватбения им ден; косата на мама беше топирана, напръскана с много лак и вдигната в сложна прическа. Имаше една оръфана черно-бяла снимка на папу (дядо) от времето, когато беше служил в гръцкия военноморски флот, красив в изгладената си униформа и плътен мустак. До папу беше една от малкото снимки на я-я като млада майка, застанала на пристанището, уловила мъничката ръчичка на майката на Дафни, със строго изражение на лицето, както е било прието по онова време — никой от тяхното поколение не се усмихваше на снимките. Всички останали снимки бяха на Дафни — Дафни на нейното кръщене, Дафни прави първите си стъпки във вътрешния двор под маслиновото дърво, Дафни гледа стреснато, с нащърбена усмивка на училищния портрет в трети клас, Дафни и Алекс се целуват на сватбения си ден, Дафни с доста по-характерен вид, с все още автентичния, предавания по наследство гръцки нос, Дафни и Еви изпращат въздушни целувки на я-я от апартамента в Манхатън и Дафни в униформа на главен готвач, маха на я-я от кухнята в „Кукла“. Целият живот на Дафни беше подреден тук, в прашасали снимки с евтини рамки.

Тя се почувства малко по-спокойна, далеч от жаркото следобедно слънце и изгарящия витриол^[2] на обвиненията на Яни. Когато Дафни почувства, че вече може да стои здраво на краката си, без да търси опора в стената, тя тръгна към спалнята на я-я. Знаеше какво ще намери, но трябваше да го види с очите си.

Леглото изскърца, когато тя седна и ръцете й докоснаха изплетената на една кука кувертюра, проследявайки фигурите на подобната на паяжина дантела. След няколко минути Дафни се наведе напред и бръкна под леглото. Ръцете й почти веднага напипаха и извадиха кутията. Дафни постави кутията в скута си. Тя положи длани върху прашасалата кутия от обувки, изпочупените й нокти забарабаниха върху капака няколко секунди, преди да я отвори и да погледне вътре.

Там бяха, точно както беше казал Яни. Там, в кутията бяха надиплени пачки долари, купища зелени банкноти, хиляди долари — всичките пари, които Дафни беше изпращала на баба си през последните години.

Дафни се взираше в кутията и разглеждаше резултата от всичките онези часове, прекарани далеч от дома, далеч от Еви, далеч от я-я. Тя бръкна в кутията и вдигна следствието от всичките онези часове, които беше прекарала на крака, карайки се с доставчиците, спорейки с персонала и плачейки от болка и изтощение. Тя разстла банкнотите — продукт от всички награди, похвали и запълнени книги с резервации, за които се беше борила с всички сили.

Всичко беше тук, набутано в кутия от обувки, забутано под леглото на я-я. И беше напълно безсмислено.