Мариса Мейър
Скарлет (8)

Глава седма

С всеки изминал час купчината с иконки върху нетскрийна на император Кай растеше.

Доста документи чакаха подписа на новия император и още толкова — да бъдат прочетени. Но истината беше, че те се трупаха, най-вече защото той не си даваше много зор да прочете или подпише ни един от тях. Заровил пръсти в косата си, Кай се бе вторачил с празен поглед във вградения екран — в момента вдигнат изправен от бюрото му — и с нарастващ ужас гледаше как иконките се множат пред очите му.

Беше още много рано, но след като часове наред бе зяпал сенките над леглото си, той най-сетне се отказа да спи и реши да дойде тук и да се опита да свърши малко работа. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да отвлече вниманието му. Все едно какво. Стига да го разсее от мислите, които не спираха да се въртят в главата му.

Но дотук с добрите намерения.

Кай пое бавно дъх и огледа празния кабинет. Това беше кабинетът на баща му, но изведнъж стаята му се видя твърде екстравагантна за работно място. От червено-златния таван висяха три богато украсени фенера с пискюли и ръчно изрисувани изящни дракони. Вляво от него имаше холографско огнище, вградено в стената. В далечния ъгъл беше разположен малък бар, заобиколен с мебели от кипарисово дърво с резба. До вратата в рамки за картини трептяха неми филми на майката на Кай, понякога придружени с кадри от детството му, а понякога тримата бяха всички заедно.

Откакто баща му почина, нищо не се бе променило. Само собственикът на кабинета сега беше друг.

А може би и миризмата. На Кай му се струваше, че си спомня аромата от одеколона на баща си. Но сега в стаята се усещаше острата миризма на белина и препарати, останала след бригадата чистачи, изтъркали цялата стая, когато баща му се зарази с летумозис — чумата, погубила стотици хиляди хора през последните десетина години на Земята.

От снимките погледът на Кай се премести надолу и се препъна в малкото метално ходило с омазани с грес стави, което се беше настанило в ъгъла на бюрото му. Като въртящо се колело мислите му отново направиха един пълен кръг.

Лин Синдер.

Той остави стилуса, който стискаше в ръка, и със свит стомах посегна към ходилото, но спря, преди пръстите му да го стигнат.

Кракът принадлежеше на красивата млада механичка от пазара. Момичето, с което толкова лесно се разговаряше. Момичето, което беше толкова неподправено и никога не се преструваше на това, което не беше.

Поне така беше вярвал.

Пръстите му се свиха в юмрук и той отдръпна ръката си. Искаше му се да има някого, с когото да поговори.

Но баща му си беше отишъл. А сега и доктор Ърланд беше заминал — напуснал поста си и тръгнал, без да се сбогува.

Оставаше Кон Торин — съветникът на баща му, който сега беше негов помощник. Но със своята вечна разсъдливост и дипломатичност Торин никога нямаше да разбере. Самият Кай не бе напълно сигурен какво изпитваше, когато мисли за Синдер. Лин Синдер, която го бе излъгала за всичко.

Тя беше киборг.

Не можеше да отпъди спомена за нея — как лежи в подножието на градинското стълбище с откъснато ходило, с нагорещена до бяло ръка, върху която се виждаха стопените следи от копринената ръкавица — неговият подарък за нея.

Тя трябваше да го отвращава. Но преживявайки спомена отново и отново, той се мъчеше да изпита погнуса от искрящите жици, от мръсните й, зацапани кокалчета и от факта, че нервните рецептори, които пренасяха информацията към и от мозъка й, не бяха истински.

Тя не беше естествена. Вероятно живееше в бедност и той не можеше да спре да се пита дали семейството беше платило за операцията, или бяха получили пари от държавата. Питаше се кой човек се бе смилил толкова много над нея, че бе решил да й даде втори живот, и то когато човешкото й тяло е било така обезобразено. Питаше се преди всичко каква е била причината за обезобразяването й или кой знае — може и да е била родена с недъзи.

Той се питаше ли, питаше и усещаше, че всеки следващ въпрос, останал без отговор, трябваше да го смущава все повече и повече.

Но всъщност не това го тревожеше. Не това, че Синдер беше киборг, смразяваше кръвта му.

Погнусата му започна в мига, в който тя затрептя пред очите му като развален екран. Той примигна и тя вече не беше безпомощният киборг, прогизнал от дъжда, а най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Беше обаятелно, смайващо прелестна — с безукорна кожа и блестящи очи и с толкова пленително изражение, че колената му се подкосиха.

Лунното й обаяние беше по-могъщо и от това на кралица Левана, а нейната красота беше болезнена. Кай знаеше сега — това, което ту се появяваше, ту чезнеше, докато той стоеше надвесен над нея и се опитваше да проумее случващото се пред погледа му, това е било обаянието на Синдер.

Но така и не знаеше колко пъти е успяла да го омае преди това. Колко ли пъти го бе измамила? Колко ли пъти го бе направила да изглежда като пълен глупак?

А дали все пак мръсното и чорлаво момиче от пазара не беше истинската Синдер? Момичето, което бе рискувало живота си, за да дойде на бала и да предупреди Кай, и то на нестабилния изкуствен крак и всичко останало.

— Няма значение — рече той на глас на празния кабинет и на откъснатия крак.

Която и да беше Лин Синдер, тя вече не беше негова грижа. Скоро кралица Левана щеше да отпътува за Луна и щеше да отведе Синдер като затворник. Такава беше сделката и Кай бе дал съгласието си за нея.

Той бе принуден да направи избор на бала и веднъж завинаги бе отказал предложението за брачен съюз на Левана. Бе решен никога да не поставя народа си под властта на толкова безсърдечна императрица и в този момент Синдер се оказа последният му коз. Мир в замяна на киборга. Свобода за народа му срещу лунитянката, която бе дръзнала да не се подчини на кралицата си.

Невъзможно бе да се предвиди колко дълго щеше да продължи това споразумение. Левана все така отказваше да подпише мирния договор за съюзничество между Луна и Земния съюз. Жаждата й да се възкачи на императорския престол или да стане завоевател нямаше да бъде заситена за дълго с жертвоприношението на едно обикновено момиче.

А следващия път Кай едва ли ще има какво да й предложи.

Той стисна косата си и насочи вниманието си обратно към поправката в закона на нетскрийна. Прочете първото изречение три пъти, без да може да осмисли думите. Трябваше да намери нещо друго, за което да мисли, каквото и да е, преди безкрайните въпроси да го подлудят.

Монотонен глас го прекъсна и той подскочи.

— Кралският съветник Кон Торин и министърът по националната сигурност, Хюи Дешал, молят да влязат.

Кай погледна часа. Шест и двайсет и две.

— Пуснете ги.

Вратата леко се отвори. Макар и двамата мъже да бяха облечени за работа, Кай никога не ги бе виждал в толкова смачкан вид. Очевидно ги бяха измъкнали от кревата набързо, макар че по тъмните кръгове под очите на Торин Кай съдеше, че и той не бе мигнал цяла нощ.

Кай стана да ги посрещне, като в това време докосна леко крайчеца на нетскрийна и той се прибра в бюрото.

— Рано сте се надигнали и двамата.

— Ваше Императорско Величество — с дълбок поклон проговори министър Хюи. — Радвам се да открия, че сте буден. За съжаление, трябва да ви съобщя, че имаме случай на нарушение на сигурността, който изисква незабавното ви внимание.

Кай застина. Терористична атака, неконтролируеми протестиращи… война, обявена от кралица Левана? Мислите му се прескачаха.

— Какво се е случило? Какво?

— В затвора в Нов Пекин е имало бягство — отвърна Хюи. — Преди около четирийсет и осем минути.

Раменете на Кай се сковаха от напрежение. Той хвърли поглед към Торин.

— Бягство ли?

— Да, двама затворници са избягали.

Кай се подпря на бюрото.

— Нямаме ли протокол за действие в подобни случаи?

— Да, имаме. Но обстоятелствата тук са необичайни.

— Защо?

Линиите около устата на Хюи станаха по-дълбоки.

— Ваше Величество, един от избягалите затворници е Лин Синдер. Бегълката от Луна.

Светът се обърна наопаки. Погледът на Кай падна върху киборгския крак, но той бързо вдигна очи.

— Как?

— Един от екипите ни направи анализ на видеозаписа от охранителната камера, за да определи как точно е действала. Научихме, че е успяла да омае един от пазачите и го е убедила да я премести в самостоятелно крило в затвора. Оттам е съумяла да пробие в системата за охлаждане на въздуха. — Изведнъж Хюи се почувства неловко. Той вдигна два прозрачни плика. В единия имаше ръка на киборг, а в другия — малък чип със засъхнала кръв по него. — Открихме това в килията й.

Кай раздвижи устни, но гледката го бе слисала. От една страна изпитваше любопитство, от друга — страх от отрязаната ръка.

— Това нейната ръка ли е? Защо я е свалила?

— Все още работим по детайлите. Знаем обаче, че се е добрала до товарната рампа на затвора. В момента се опитваме да завардим всички възможни пътища за бягство оттам.

Кай пристъпи към огромните прозорци, които гледаха към западните градини на двореца. Шумящите треви искряха от сутрешната роса.

— Ваше Величество — обади се Торин за първи път, — бих ви посъветвал да пратите военни подкрепления, които да проследят и заловят бегълците.

Кай разтри челото си.

— Военни подкрепления ли?

Торин отвърна бавно:

— Във ваш интерес е да направите всичко по силите си, за да я откриете.

Кай преглътна с мъка. Знаеше, че Торин има право. Всяко колебание ще бъде тълкувано като признак на слабост и дори бе възможно да наведе на мисълта, че той е помогнал за бягството. Кралица Левана нямаше да се зарадва на това.

— Кой е другият избягал? — попита той, печелейки време, докато се мъчеше да обхване всички подробности. Синдер — лунитянката, киборга, беглеца, който той бе осъдил на смърт.

Беше избягала.

— Карсуел Трън — отвърна Хюи, — бивш кадет от въздушните сили на Американската република. Преди четиринайсет месеца откраднал един военен товарен кораб и дезертирал. Понастоящем не го считаме за опасен.

Кай се върна на бюрото си и видя, че информацията за беглеца беше прехвърлена на екрана му. Челото му се навъси още повече. Може и да не беше опасен, но беше млад и безспорно привлекателен. А затворническата снимка показваше как се усмихва игриво на камерата.

Кай мигновено го намрази.

— Ваше Величество, трябва да вземете решение — подкани го Торин. — Ще разрешите ли да изпратим военни подкрепления за залавянето на бегълците?

Кай се изопна.

— Да, разбира се. Щом смятате, че обстоятелствата го налагат.

Хюи чукна петите си и с отсечени крачки тръгна към вратата.

Хиляди въпроси нахлуха в ума му и Кай поиска да ги спре. Искаше светът да забави ход и да му даде време да осмисли случващото се, но преди колебливото „чакайте“ да се отрони от устните му, двамата мъже си бяха отишли.

Вратата се затвори и той остана сам. Крадешком хвърли поглед към изоставения крак на Синдер, а сетне тежко се стовари върху бюрото и допря челото си в хладния екран.

Не можеше да не си представи как баща му седи зад бюрото, изправен пред същата ситуация, и тогава разбра, че той вече щеше да разпраща съобщения, правейки всичко по силите си да намери момичето и да го залови, защото това би бил най-добрият изход за Републиката.

Но Кай не беше като баща си. Липсваше му неговото себеотрицание.

Където и да бе отишла Синдер, Кай се молеше никога да не я открият, макар да знаеше, че това не е редно.