Мариса Мейър
Скарлет (42)

Глава четиридесет и първа

— Вълк! Вълк! — Скарлет изви врат и видя един мъж и една жена, които тичаха към нея, а луната се отразяваше в пистолета на жената. Ужасът й бързо премина — това не бяха побеснели лунитяни. Тя върна вниманието си към Вълка и видя забитата във врата му стреличка. — Вълк! — извика тя отново, извади я от плътта му и я пусна на земята.

— Добре ли си? — провикна се жената, когато наближи. Скарлет й обърна внимание чак когато собственото й име преряза паниката й. — Скарлет? Скарлет Беноа?

Жената намали крачка и Скарлет отново погледна нагоре, но не, това не беше жена. Беше момиче с чорлава коса и деликатни, смътно познати черти. Скарлет се смръщи — беше сигурна, че и преди е виждала момичето.

Мъжът я настигна, останал без дъх.

— Кои сте вие? — попита тя и сключи ръцете си около Вълка, когато двамата се наведоха и го задърпаха от нея. — Какво му причинихте?

— Хайде — каза мъжът и хвана Вълка. Той се опита да го отскубне от ръцете й, но тя го стискаше здраво. — Трябва да изчезваме оттук.

— Престанете! Да не сте го докоснали! Вълк!

Тя хвана лицето на Вълка и го наклони назад. Ако не бяха острите му зъби и кръвта по брадата му, лицето му щеше да излъчва спокойствие.

— Какво му сторихте?

— Къде е баба ти, Скарлет? С теб ли е? — попита момичето.

Въпросът й отново върна вниманието на Скарлет към нея.

— Баба ми?

Момичето коленичи до нея.

— Мишел Беноа? Знаеш ли къде е Мишел Беноа? — В бързината си да зададе въпроса, момичето чак се запъна.

Скарлет примигна. Паметта й се задвижи. Тя наистина познаваше момичето. Тогава светлината се отрази от пръстите й и Скарлет разбра, че това не е пистолет, както си беше помислила. Това беше ръката й.

— Лин Синдер — прошепна тя.

— Не се страхувай — обади се мъжът. — Ние сме от добрите.

— Скарлет — поде отново момичето и хвана Вълка за рамото, за да отнеме част от тежестта, която падаше върху Скарлет. — Знам как изглеждат нещата от нетскрийна, но кълна се, не сме дошли тук, за да те нараним. Искам само да разбера къде е баба ти. В опасност ли е?

Скарлет преглътна. Това беше принцеса Селена. Това беше момичето, което глутницата търсеше и заради което бяха разпитвали баба й.

Момичето, което баба й беше опазила с цената на живота си.

Заедно с мъжа, двамата повдигнаха Вълка и го оставиха да лежи на земята.

— Моля те — каза Синдер. — Кажи ни къде е баба ти!

— В операта е — отвърна Скарлет. — Мъртва е.

Момичето я зяпна, но Скарлет не можа да реши дали със състрадание, или разочарование. Като се поизправи, тя долепи дланите си до гърдите на Вълка и с облекчение почувства как се надигат под ръцете й.

— Теб търсеха.

Изненадата бързо смени съчувствието на лицето на момичето.

— Хайде — обади се пак мъжът зад нея и като се наведе, хвана Скарлет под мишниците. — Трябва да тръгваме.

— Не! Не и без него! — Тя го изблъска, за да се освободи, изпълзя над безжизненото тяло на Вълка и обви главата му с ръцете си. Непознатите я изгледаха като че ли беше полудяла. — Той не е като останалите.

— Той е точно като тях! — каза мъжът. — Та той се опита да те изяде!

— Той ми спаси живота!

Непознатите отново си размениха погледи, без да могат да повярват на ушите си, а момичето сви рамене объркано.

— Добре — каза мъжът. — Ти си на кормилото. Хващай го за главата.

Той откъсна Скарлет от Вълка, а в това време момичето го хвана за китката, повдигна го на рамото си и изпъшка от усилието.

Мъжът мина отзад и хвана Вълка за краката.

— Леле, майко! — измърмори той под нос задъхано. — От какво ги правят тези момчета?

Синдер тръгна към операта толкова бавно, сякаш беше излязла на излет. Скарлет се мушна между тях, за да подкрепя — колкото можеше — корема на Вълка, и така тримата се запрепъваха тромаво през площада.

Край жената от съседната улица изникна блестящото туловище на един военен товарен кораб.

Чу се вой и от уплаха Скарлет едва не изпусна тялото на Вълка. Чувстваше се неимоверно уязвима, увила ръцете си около тялото на Вълка, с открити гърди и стомах, с болки в цялото тяло, потна, изтощена, пъплеща бавно като охлюв. По тялото й отстрани течеше кръв.

— По-добре си приготви успокоителните стрели — подметна мъжът.

— Мога да изстрелвам само по една наведнъж.

Мъжът изруга тихо, сетне ахна.

— Синдер! На десет ча…

Чу се щракване и една стреличка се заби в гърдите на мъжа на тротоара пред операта. Той се свлече на земята, още преди Скарлет да разбере, че е там.

— Дайте да приберем стрелата — обади се мъжът отзад. — Колко още ти останаха?

— Само три — задъхано рече момичето.

— Трябва да се снабдиш с нови.

— Да. Ей сега… ще се отбия… до магазина и… — Тя така и не довърши, защото тежестта беше непосилна.

Синдер се препъна и след нея всички се олюляха, а тялото на Вълка тупна тежко на земята. Скарлет се измъкна отдолу и сърцето й се сви, когато видя, че кръвта шурна от раните му, които се бяха отворили по време на бавното им пътуване.

— Вълк!

Страховит вой се надигна наоколо им. Много по-наблизо, отколкото изглеждаше преди.

— Отвори рампата! — викна момичето и изкара ума на мъжа.

— Ще ни трябват превръзки — каза Скарлет.

Момичето се изправи и отново хвана Вълка за китката.

— На кораба има превръзки! Хайде!

Мъжът изтича напред и изкрещя:

— Ико! Отваряй люка!

Скарлет чу изщракването на механизмите и електрониката забуча, когато люкът започна да се отваря и отвътре се показа гостоприемният интериор на кораба. Тя се изправи на крака, хвана Вълка за глезените и тогава видя как един мъж препускаше с големи скокове към тях, с разширени ноздри и опънати по острите му зъби устни. Това беше единият от мъжете, които я бяха отвели за първи път в килията й.

Свистене, глух звук и стрелата се заби в ръката му. Той изрева, затича се още по-бързо, но само след две крачки гневът му се стопи и той падна по лице на паважа.

— Почти стигнахме — процеди Синдер през зъби и вдигна китките на Вълка, които беше изпуснала.

Но нов вой ги поздрави от улиците, от алеите, от сенките и от мрака изскочиха огромни подскачащи фигури.

Въпреки че краката й и гърбът я боляха, а дланите й бяха хлъзгави, Скарлет се мъчеше с все сили да не изпусне глезените на Вълка.

— Идват!

— Забелязах!

Скарлет падна на колене. Погледна към неподвижното лице на Вълка и към уплашеното момиче и в нея се надигна гняв. Нареди си да се изправи отново, макар краката й да бяха слаби като от тесто.

Тогава мъжът се върна и я побутна да върви към кораба.

— Тичай! — викна й той и сграбчи Вълка за глезените.

— Трън! Кретен такъв! Кой ще управлява кораба?!

Скарлет се обърна към отворения люк.

— Аз мога да летя! Само го вкарайте вътре!

И тя се затича напред, въпреки че умът й крещеше, задето беше изоставила Вълка.

Мускулите й я изгаряха, главата й туптеше тежко от втурналата се там кръв. Можеше да се съсредоточи единствено върху това да слага крак пред крак. Без да обръща внимание на горенето. Без да обръща внимание на пронизващата болка отстрани. Само примигваше, за да отпъди потта от очите си. Още. Една. Крачка.

Нещо проряза гърба й. Чу как платът се скъса и след това нещото я сграбчи за глезена. Тя извика и падна най-долу на рампата. Ноктите се забиха в месото на крака й и тя извика от болка.

Свистене. Глух звук.

Ръката я пусна.

Скарлет изрита мъжа в челюстта, а сетне изпълзя догоре и се пъхна в зиналия корпус на кораба. Изтича до кабината и седна тромаво в пилотското кресло. Трън и Синдер бяха оставили двигателите включени и сега корабът тътнеше и мъркаше около нея. Движенията й бяха механични. Почти нищо не виждаше от солената пот, която смъдеше в очите й. Сърцето й биеше в гърдите като тежките подкови на кон.

Но пръстите й си знаеха работата, докато леко и бързо се движеха над контролното табло.

— Капитане? Синдер?

Уплашена, тя се извърна към вратата, но там нямаше никого.

— Кой говори?

Секундна тишина, а сетне:

— Ти коя си?

Скарлет обърса потта от челото си. Беше корабът. Корабът разговаряше с нея.

— Аз съм Скарлет. Трябва да се подготвим за излитане. Можеш ли да…

— Къде са Трън и Синдер?

— Всеки момент ще са тук. Корабът разполага ли с оборудване за автоматично излитане? Няколко лампички светнаха на таблото.

— Автоматично излитане и автоматични магнитни стабилизатори.

— Отлично. — Тя се пресегна към копчето за контрол над двигателите и зачака да чуе стъпките по рампата.

Една капка пот се търкулна надолу по слепоочието й. Скарлет преглътна рязко, но така и не успя да навлажни пресъхналото си гърло.

— Защо се бавят? — Тя се завъртя на стола и хукна към входа на кабината, за да надникне към товарното отделение.

Отпуснатото тяло на Вълка лежеше на десетина крачки от края на рампата и там, опрели гръб в гръб, стояха Лин Синдер и приятелят й.

Седем оперативни агенти заедно с техния чародей ги бяха наобиколили.