Мариса Мейър
Скарлет (25)

Глава двадесет и четвърта

— Крий се. — Синдер произнесе думата бавно. Внимателно. Нежната й молба започна с едно придихателно, меко и деликатно „к“:

— Крий се. Рампион, крий се. Крий се, Рампион. Изчезни. Стани невидим. Ти не съществуваш. Никой не те вижда.

Беше седнала на тъмно със скръстени крака на леглото си и си представяше кораба около нея. Металните стени, ръмжащия мотор, винтовете и заварените уплътнения, които крепяха кораба цял, главния компютър, дебелите стъкла в пилотската кабина, затворената изходна рампа в товарното отделение, отделението за двете капсули под краката й.

След това си представи всичко невидимо.

Корабът се носеше край радарите, а те си стояха безмълвни.

Разтваряше се в мрака под зоркото око на сателитните станции.

Танцуваше изящно между всички останали кораби, които задръстваха слънчевата система. Без да привлича внимание. Сякаш не съществуваше.

Гръбнакът й изтръпна от основата на главата й чак до опашната кост. Топлината бликна навън и изпълни всеки мускул и всяка става, процеди се през пръстите й и отново влезе в коленете й. И пак се завъртя.

Тя изпусна въздуха от дробовете си и заедно с него отпусна мускулите си, а после започна да припява отново:

— Крий се, Рампион. Рампион, крий се. Крий се.

— Става ли нещо?

Очите й се отвориха широко. В тъмнината през прозореца й се виждаха единствено звездите, големи колкото върха на топлийка. Намираха се от другата страна на Земята, срещу слънцето, и корабът тънеше в сянка в необятната шир.

Наметнат с плащ. Скрит. Невидим.

— Добър въпрос — рече тя и по навик вече вдигна глава към тавана, макар да знаеше, че това е абсурдно. Ико не беше някаква си точка на тавана, не беше и говорителите, от които идваше веселото й гласче. Тя беше във всяка една компютърна жица, във всеки един чип, във всяка една система. Тя беше всичко друго, само не стоманата или болтовете, които държаха кораба.

Беше малко объркващо.

— Нямам никаква представа какво точно правя — каза Синдер и хвърли поглед навън. През малкия люк не се виждаха кораби, а само звезди, звезди и пак звезди. В далечината имаше неясна лилава мъглявина — вероятно някакъв газ, оставен от опашката на комета. — Да си се почувствала по-различно?

Нещо под краката й забоботи, нежно като мъркането на коте. Това й припомни как някога вентилаторът на Ико се въртеше на двойни обороти, щом обработваше някаква информация.

— Не — отвърна Ико след минутка и бученето спря. — Все така грамаданска съм.

Синдер измъкна крака си и кръвта отново нахлу в стъпалото й.

— Именно това ме тревожи. Имам чувството, че не би трябвало да е толкова лесно. Цялата армия на Републиката е по петите ни. Вероятно вече са поискали помощ и от военните сили на другите страни в Съюза, да не говорим за лунитяните и ловците на глави. Колко кораба успя да засечеш на радарите ни?

— Седемдесет и един.

— Така. И нито един от тях не ни е забелязал? Нито един не е станал подозрителен? Че как е възможно това?

— Може би все пак се получава. Това, което правиш. Може би ти идва естествено това лунитянско нещо.

Забравила, че Ико не може да я види, Синдер поклати глава. Искаше й се да повярва, че бе постигнала някакъв резултат, но нещо не беше както трябва. Лунитяните упражняваха контрол над биоелектричеството, а не над радиовълните. Тайничко подозираше, че цялото това монотонно припяване и визуализацията бяха пълна загуба на време.

А това оставяше отворен въпроса: защо все още никой не ги бе забелязал?

— Синдер, колко още ще трябва да остана така?

Синдер въздъхна.

— Не знам. Докато инсталираме нова система за автоматично управление.

— И докато ми намериш ново тяло.

— Да, и това също. — Тя потри ръце. Леката топлина, която я бе изпълнила чак до пръстите на дясната й длан, изчезна и за първи път ги усещаше по-студени от металните.

— Не ми харесва да съм кораб. Ужасно е. — В тона на Ико се долови ясно хленчене. — Чувствам се по-мъртва от всякога.

Синдер се отпусна по гръб на леглото и се загледа в тъмните сенки на леглото отгоре. Отлично знаеше как се чувства Ико — за краткото време, в което тя бе поела функциите на системата за автоматично управление, се бе почувствала, сякаш мозъкът й е разпънат на всички посоки. Бе изгубила връзка с физическото си тяло, беше откъснала мозъка си се рееше в някакво несъществуващо място между реалността и дигиталния свят. Изпита жал към Ико, която винаги беше искала много да прилича на човек.

— Само временно е — каза й тя и отметна косата от челото си. — Щом стане безопасно да се върнем на Земята, ще…

— Ей, Синдер! Гледаш ли нета? — На вратата цъфна Трън, чийто силует бе очертан от енергоспестяващите лампи в коридора. — Какво — да не стана време за следобедна дрямка. Пусни лампите.

Раменете на Синдер се стегнаха.

— Не виждаш ли, че съм заета?

Трън огледа малката, тъмна стаичка.

— Добра работа си си намерила.

Синдер пусна краката си на земята и седна.

— Опитвам се да се концентрирам.

— Е, продължавай в тоя дух, помощник-капитане. Но междувременно трябва да дойдеш и да видиш новините. По всички канали говорят само за нас. Вече сме известни.

— Не, благодаря. Предпочитам да не гледам как се държа като някоя луда на най-значимото светско събитие на годината. — Беше гледала репортажа от бала само веднъж — онзи епизод, когато кракът й падна, а тя се претърколи по стълбите, за да се приземи в купчина от измачкана коприна и кални ръкавици — и това й стигаше.

Трън махна с ръка.

— Клиповете минаха. А ти вече си постигнала мечтата на всяко типично момиче под двайсет и пет.

— Да, животът ми е сбъдната приказка.

Трън изви вежди.

— Е, може и да не е наистина, но поне мечтателят, принц Кай, знае името ти.

— Император Кай — рече тя намусено.

— Точно така. — Трън посочи с глава към предната част на кораба. — Започва пресконференция, на която ще говорят за теб. А ти не би искала да изпуснеш — Трън замаха с ръка пред лицето си с прехласнат вид — божествените му, шоколадовокафяви очи, съвършено разрошената му коса и…

Синдер скочи от леглото и бутна Трън в рамката на вратата, като мина край него.

— Ох — извика той и разтри ръката си. — Да не ти дадоха на късо жиците?

— Тъкмо намерих канала. — Гласът на Ико последва Синдер през товарното помещение право в кабината, където на главния екран император Кай стоеше на трибуната пред журналисти. — Пресконференцията сега започва, а той изглежда превъзходно днес!

— Благодаря ти, Ико — каза Синдер и се настани в пилотското кресло.

— Ей, това е моето.

Тя махна на Трън да мълчи и усили звука.

— … всичко, за да открием престъпниците — казваше Кай. Кръговете под очите му говореха, че отдавна не е имал здрав сън. Синдер изпита топъл копнеж, че го вижда, но също се почувства и нещастна, когато си спомни последните мигове, в които го видя. Точно след като се препъна на стълбите и се просна на алеята от чакъл, а от жиците на глезена й захвърчаха искри.

А той стоеше отвратен, объркан, разочарован.

Предаден.

— Изпратихме най-бързите си кораби с най-модерните технологии за издирване и най-добрите пилоти, за да открият бегълците. Досега късметът беше на тяхна страна и те успяха да се изплъзнат от ръцете ни, но очакваме скоро да им изневери. Корабът, на който се намират, не е предназначен да остава за продължителни периоди в орбита. Рано или късно, те ще трябва да се върнат на Земята и ние ще ги чакаме.

— Какъв модел е корабът им? — попита една жена от предната редица.

Кай погледна бележките си.

— Рампион А 214, клас 11.3 — това е товарен кораб, откраднат от Американската република. Проследяващите устройства са били свалени, което в голяма степен ни затруднява при залавянето им.

Трън гордо смушка Синдер в гърба.

На екрана Кай кимна към друг журналист някъде отзад.

— Казахте, че армията ни ще ги чака в готовност, когато се върнат на Земята. Кога мислите, че ще стане това и междувременно смятате ли да изоставите претърсването на космоса?

— Разбира се, че не. Целта ни е да ги заловим възможно най-скоро и затова планираме да продължим издирването в космоса, докато не ги открием. Но моите експерти предвиждат, че в зависимост от горивото, с което разполагат, и енергийните им резерви корабът може да се върне на Земята след два дни до две седмици. И ние ще сме подготвени за това завръщане, ако е необходимо. Да?

— Мои източници ми съобщиха, че киборгът, тази Лин Синдер…

— Това си ти — прошепна Трън и пак я сръга. Тя го перна, за да я остави да гледа на спокойствие.

— … е получила ВИП покана за годишния бал и всъщност е била ваш личен гост, Ваше Величество. Отричате ли това твърдение?

— Какво си получила? — попита Трън.

— ВИП покана ли? — възкликна Ико.

Синдер завъртя раменете си, без да им обръща внимание.

На екрана Кай отстъпи назад от трибуната, изпънал докрай ръцете си, като че ли не му достигаше въздух, после се покашля и отново приближи микрофона.

— Не отричам твърдението. Срещнах Лин Синдер две седмици преди бала. Както мнозина от вас знаят, тя е известен механик тук, в града, и аз я бях наел да ремонтира един неизправен андроид. И да, аз наистина я поканих на бала като мой личен гост.

— Какво?

Синдер се сепна от пронизителния писък, дошъл от високоговорителите в кабината.

— Кога е било това? За твое добро е да те е поканил, след като Адри ме разглоби, защото ако е било преди това и не си ми казала.

— Ико, опитвам се да слушам! — Синдер се размърда неудобно на седалката. Кай я бе поканил на бала, преди тялото на Ико да бъде разглобено и продадено на части. Синдер бе имала възможност да й каже, но по това време смяташе да откаже поканата, затова й се бе сторило, че не е толкова важно.

Когато Кай посочи следващия журналист, Синдер разбра, че бе изпуснала един цял въпрос.

— Знаехте ли, че тя е киборг? — попита една жена с неприкрито отвращение.

Кай се вторачи в нея смутено, а после погледът му затанцува над множеството. Той се приближи още до трибуната, а на арката на носа му се появи бръчица.

Синдер захапа бузата си от вътрешната страна и се приготви за безмилостното му отвращение. Та кой ли би поканил киборг на бала?

Но Кай каза простичко:

— Не виждам какво отношение има това, че тя е киборг. Следващият въпрос?

Металните пръсти на Синдер се свиха.

— Ваше Величество, когато отправихте поканата си към нея, знаехте ли, че тя е лунитянка?

Кай сякаш щеше да падне на една страна. Той поклати глава.

— Не. Разбира се, че не знаех. Аз, очевидно съвсем наивно, смятах, че в Републиката няма лунитяни. Освен нашите дипломатически гости в двореца, разбира се. Сега, когато вече научих колко лесно е за тях да се слеят с народа, ще вземем допълнителни мерки за сигурност, за да не допускаме имиграцията на лунитяни тук, а също да издирим и екстрадираме всички, които се намират на нашата територия. Твърдо съм решен да спазвам постановленията на Междупланетното споразумение от 54 д.е. по този въпрос. Да, на втория ред.

— Дали Нейно Величество, Кралица Левана, или някой от двора на лунитяните вече е коментирал бягството на затворника?

Кай стисна зъби.

— О, тя имаше да ни каже едно-две неща по въпроса.

Един от министрите зад Кай се покашля. Раздразнението на лицето на Кай бързо се изпари, заменено от деликатно равнодушие.

— Кралица Левана желае Лин Синдер да бъде заловена — поправи се той, — и да бъде изправена на съд.

— Ваше Величество, мислите ли, че тези събития ще попречат на дипломатическите отношения между Земята и Луна?

— Не, мисля, че ще им помогнат.

— Ваше Величество. — Три реда назад един мъж се изправи. — Според разкази на очевидци на бала арестът на Лин Синдер е бил част от договорка между вас и кралицата и бягството й от затвора може да стане повод за война. Има ли причина да вярваме, че това ще доведе до по-голяма заплаха за националната ни сигурност?

Кай понечи да се почеше зад ухото, но спря навреме нервния тик и подпря ръката си отново на трибуната.

— От поколения насам думата „война“ се подмята между Земята и Луна. Както баща ми преди мен, така и аз на всяка цена ще се стремя да избегна войната. Уверявам ви, че правя всичко по силите си да не провалям и без това крехките ни отношения с Луна, като започвам с издирването на Лин Синдер. Това е всичко, благодаря ви.

Надигна се вълна от незададени въпроси, но той слезе от сцената и започна тих разговор с група министри.

Намусен, Трън се тръшна назад в креслото на помощник-капитана.

— Мен дори не ме спомена. Ни веднъж.

— И мен — каза Ико, но без съжаление.

— Ти не си избягала от затвора.

— Така е, но веднъж срещнах Негово Величество на пазара. Тогава усетих, че между нас има много силна връзка. Ти какво ще кажеш, Синдер?

Думите минаха през звуковия интерфейс на Синдер, но тя не ги разбра. Без да може да откъсне очи от Кай, тя не отговори.

Кай трябваше да поеме отговорността за нейните постъпки. Съвсем несправедливо беше изправен срещу последиците от нейните решения. След бягството й той сам трябваше да се справя с кралица Левана.

Тя затвори очи, за да не го вижда, и разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Да, но аз също съм преследван беглец, точно като Синдер — продължи Трън. — Те нали знаят, че и аз съм избягал?

— Може да са ти благодарни — измърмори Синдер.

Трън измрънка нещо неразбрано, после и двамата се умълчаха за дълго, а през това време тя разтриваше челото си и се мъчеше да убеди себе си, че бе постъпила правилно.

Накрая Трън се завъртя, ритна с крак облегалката на креслото на Синдер и бутна ръката й от нея.

— Сега разбирам защо остана толкова хладна към моето очарование. Дори не подозирах, че имам насреща си император. Труден съперник даже и за мен, признавам си.

Тя изпръхтя.

— Не ставай глупав. Та аз едва го познавам, а и той вече ме презира.

Трън се засмя и окачи палците си на гайките на колана си.

— Имам страхотна интуиция, щом стане дума за amore! Той не те презира. Освен това е поканил киборг на бала, нали така? За това се иска смелост. По принцип ненавиждам кралските особи и държавниците, но на този трябва да му се признае, че е смелчага.

Синдер се изправи и бутна краката на Трън от стола си, освобождавайки пътеката към вратата.

— Тогава той не знаеше, че съм киборг.

Трън наклони главата си, когато тя мина край него.

— Не е знаел, така ли?

— Разбира се, че не знаеше — рече тя и излезе от малката кабина с широки крачки.

— Но сега вече знае, че си киборг, и пак те харесва!

Тя се извърна назад и посочи екрана.

— И ти разбра това от една десетминутна конференция, на която той каза, че прави всичко по силите си да ме залови и да ме предаде за екзекуция?

Трън се ухили. С ужасен и надут глас, който Синдер допускаше, че трябва да имитира Кай, той рече:

— Не виждам какво отношение има това, че тя е киборг.

Синдер изви очи и му обърна гръб.

— Ей, върни се! — Ботушите на Трън се удариха в земята зад нея. — Искам да ти покажа още нещо.

— Заета съм.

— Обещавам повече да не се подигравам на гаджето ти.

— Той не ми е гадже!

— Става дума за Мишел Беноа.

Синдер пое бавно дъх и се обърна.

— Какво има?

Трън се поколеба, сякаш се боеше да мръдне, за да не би тя да хукне отново, а после килна глава към таблото в кабината зад гърба му.

— Ела да видиш нещо.

Синдер изпусна въздишка и тръгна бавно обратно към него. Облакъти се на облегалката на креслото на Трън.

Той изключи звука на новинарския канал.

— Знаеш ли, че Мишел Беноа има внучка?

— Не — отвърна Синдер отегчена.

— Е, има. Госпожица Скарлет Беноа. Доколкото се знае, съвсем скоро е навършила осемнайсет, но — приготви се да чуеш това — момичето няма болнично досие. Схващаш ли? Свещена спатийо! Аз съм гений!

Синдер се намръщи.

— Нищо не разбирам.

Трън наведе главата си назад и я погледна на обратно.

— Тя няма никакво болнично досие.

— Е, и?

Той се завъртя на стола си с лице към нея.

— Познаваш ли дори един-единствен човек, който не е роден в болница?

Синдер се замисли.

— Да не би да намекваш, че тя може да е принцесата?

— Точно това намеквам.

На екрана се показа снимка и информация за Скарлет Беноа. Беше красива, с пищни форми и огненочервени къдрици.

Синдер присви очи, докато гледаше. Момиче, тийнейджърка, без акт за раждане. Живяла под настойничеството на Мишел Беноа.

Колко удобно.

— Е, капитане! Отлична детективска работа!