Мариса Мейър
Скарлет (23)

Глава двадесет и втора

Нощта пълзеше бързо. Гората се привеждаше към тях като масивна стена от сенки под мъждивия прожектор на смаляващата се луна. Бяха подминали само едно разклонение и оттам продължиха безмълвно на север. Когато видя новите линии да се съединяват с техните, Скарлет се обнадежди — сега поне имаха шанс да срещнат нов влак. Но линиите мълчаха. За известно време светлината от портскрийна стигаше да се придвижват на нея, но Скарлет се тревожеше, че батерията ще падне, и знаеше, че скоро ще трябва да спрат.

Вълка вече не се обръщаше назад на всеки няколко минути и тя подозираше, че е знаел, че са ги следвали през целия път.

Ненадейно той спря и сърцето на Скарлет подскочи — за миг беше сигурна, че пак е чул вълци.

— Ето това тук ще ни свърши работа. — Той погледна нагоре към един дънер, който беше паднал върху насипите от двете им страни и така беше образувал мост над линиите. — Какво ще кажеш?

Скарлет го последва през храстите, които стигаха до кръста й.

— Мислех си, че си се пошегувал. Наистина ли смяташ, че ще можем да скочим на влака в движение оттук?

Той кимна.

— Без да си строшим краката?

— Няма да си строшим нито краката, нито главите.

Той срещна замисления й поглед със сянка на надменност. Тя сви рамене.

— Всичко друго е за предпочитане пред гората.

Гредата беше на около метър над главата й, но тя се покатери без проблем, като се улавяше в корените и щръкналите камъни. Отдолу се чу съскане, тя се наведе и видя, че лицето на Вълка се бе изкривило от болка, когато се повдигна нагоре след нея. Тя затаи дъх и почувства вина, докато той изтупваше ръцете си от прахоляка.

— Дай да видя — рече тя, хвана ръката му и освети превръзката с портскрийна. Още не беше потекла кръв. — Наистина съжалявам, че те прострелях.

— Нима?

Ръката й опита възела, за да види добре ли е стегнат, и тя не побърза да я отмести.

— Какво искаш да кажеш?

— Подозирам, че би ме направила на решето, без да ти мигне окото, ако мислиш, че това ще помогне на баба ти.

Тя примигна изненадано, когато откри колко близо стояха един до друг.

— Прав си — призна тя. — Но това не означава, че после няма да съжалявам.

— Радвам се, че не се вслуша в съвета ми да стреляш в главата — каза той и зъбите му се показаха на светлината на портскрийна. Пръстите му едва шавнаха до джоба на якето й и я накараха да подскочи.

После се отдръпнаха и Вълка примигна срещу ярката светлина от портскрийна.

— Извинявай — измънка Скарлет и го насочи към земята.

Вълка мина край нея и натисна с крак падналия дънер.

— Изглежда благонадежден.

Скарлет откри необичайна ирония в думите му.

— Вълк — каза тя и изпита ехото на гласа си в горската пустош. Той се изопна, но не се обърна. — Когато ми каза, че си напуснал шайката ви, си помислих, че оттогава са минали месеци, дори години, но от устата на Ран ми прозвуча, че се е случило съвсем скоро.

Едната му ръка се вдигна, разроши косата му и той се обърна към нея.

— Вълк?

— Напуснах преди три седмици — прошепна той. После вметна: — По-малко от три седмици.

Тя пое рязко дъх, задържа го, после изведнъж го изпусна.

— Точно по времето, когато баба ми изчезна.

Той сведе глава, без да може да срещне погледа й.

Скарлет потрепери.

— Ти ми каза, че си просто пионка, нищо повече от едно момче за поръчки, но Ран те нарече „алфа“. Това не е ли доста висок ранг?

Видя как гърдите му се издуха бавно и напрегнато.

— А сега признаваш, че си напуснал по същото време, когато баба ми беше отвлечена.

Той поглади разсеяно татуировката, без да отговори. Скарлет чакаше, кръвта й започна да кипи, докато накрая той се осмели да я погледне.

Портскрийнът хвърляше в краката им синкава светлина, но не можеше да освети лицето му.

В тъмнината виждаше смътно само очертанията на скулите, челюстта и косата му, която беше щръкнала от скалпа му като топка борови иглички.

— Каза ми, че нямаш никаква представа защо биха взели баба ми. Но ме излъга, нали?

— Скарлет…

— Е, каква е истината? Ти действително ли си ги напуснал, или си съчинил историята само за да ме отведеш при… — Тя ахна и залитна назад. Мислите й се преобърнаха и я заля водопад от въпроси и съмнения. — Да не би аз да съм мисията, за която говореше Ран? Онази, която уж била отменена?

— Не…

— Ах! Татко ме предупреди! Той ми каза, че един от вас ще дойде и за мен, и ето те теб, при това аз знаех, че си един от тях. Знаех си, че не бива да ти се доверявам и пак се оставих да повярвам…

— Скарлет, спри!

Тя стисна в юмрука си връзките на качулката и ги стегна около гърлото си. Сърцето й се блъскаше, а кръвта кипеше под кожата й.

Чу Вълка да си поема дъх и го видя как разперва ръце под лъча от портскрийна.

— Права си — излъгах те, че не знам защо са отвлекли баба ти. Но ти не си мисията, за която говореше Ран.

Тя помести порта си така, че да освети лицето му. Вълка се сви, но не извърна поглед.

— Но тя е свързана по някакъв начин с баба ми.

— Мисията е свързана по всякакъв начин с баба ти.

Тя прехапа долната си устна, като се мъчеше да овладее надигащата се у нея вълна от гняв.

— Съжалявам. Просто знаех, че ако ти кажа, няма да ми се довериш. Знам, че все пак трябваше да го направя, но… не можах.

Ръката, която стискаше порта й, започна да се тресе.

— Кажи ми всичко.

Последва дълго мълчание.

Ужасно дълго мълчание.

— Ти ще ме намразиш — измърмори той. Гърдите му потънаха и той отново се опита да се смали, както беше направил в уличката под фаровете на кораба й.

Скарлет тъй силно натисна хълбоците си с ръце, че костите започнаха да я болят.

— Двамата с Ран бяхме част от глутницата, изпратена да отвлече баба ти.

Стомахът на Скарлет се сви на топка. Глутницата, изпратена да отвлече баба й.

— Аз не бях с тях, когато е била отвлечена — добави бързо. — Още щом пристигнах в Рийо, видях възможност да избягам. Знаех, че тук мога да изчезна, без градската мрежа да може да ме открие. И се възползвах от нея. Това беше в утрото, когато я отвлякоха. — Той скръсти ръце, сякаш да се защити от омразата й. — Можех да ги спра. Бях по-силен от всички тях взето заедно. Можех да предотвратя станалото. Можех да я предупредя. Или пък теб. Но не го направих. Просто побягнах.

Очите на Скарлет започнаха да хвърлят искри. Тя пое рязко въздух, обърна се с гръб към него и вдигна нагоре глава към черното небе, за да задържи бликналите сълзи, без да се налага да ги трие. Изчака, докато се увери, че може да говори, а после се извърна към него.

— Тогава ли започна да ходиш на борбите?

— А също и в таверната — рече той и кимна.

— И после какво? Почувства вина и затова реши да тръгнеш по петите ми, а може би и да помогнеш малко във фермата? Като че ли това щеше да изкупи вината ти, а?

Той трепна.

— Не, разбира се. Знаех, че ако се забъркам с теб, това ще е самоубийство и те рано или късно ще ме намерят, ако не избягам от Рийо, но аз… но ти. — Той се разгневи, че думите не искаха да излязат от устата му. — Просто не можах да си тръгна.

Скарлет чу как пластмасата на портскрийна изпука в ръцете й и се застави да разхлаби малко хватката си.

— Защо са я отвлекли? Какво искат от нея?

Той отвори уста, но не каза нищо.

Скарлет повдигна вежди. Пулсът й тътнеше гръмовно.

— Е?

— Опитват се да намерят принцеса Селена.

Ушите й звънтяха и за миг тя си помисли, че не го е чула добре.

— Кого се опитват да намерят?

— Лунната принцеса Селена.

Тя отстъпи назад. Хрумна й, че Вълка си правеше някаква жестока шега с нея, но изражението му беше прекалено сериозно и пълно с ужасяващ страх.

— Какво?

Той започна неловко да мести тежестта си от крак на крак.

— Те от години търсят принцесата и мислят, че баба ти знае къде е.

Озадачена, Скарлет го погледна с присвити очи — беше сигурна, че е разбрала погрешно. Но Вълка я гледаше неподвижно с проницателен и уверен поглед.

— Откъде баба ми би могла да… — Тя поклати глава. — Лунната принцеса е мъртва!

— Има свидетелства, че тя не е загинала в пожара, а е била спасена и доведена тук, на Земята — обясни Вълка. — И, Скарлет…

— Какво?

— Ти сигурна ли си, че баба ти не знае нищо?

Ченето й увисна и стоя така толкова дълго, че езикът й изсъхна и стана лепкав в устата й.

— Та тя е фермерка! Цял живот е живяла във Франция. Откъде би могла да научи такова нещо?

— Преди да се захване с фермата, тя е била в армията. И по онова време е пътувала.

— Това е било преди повече от двайсет години. Кога е изчезнала принцесата? Преди десет, петнайсет години. В това изобщо няма логика.

— Не можеш да отхвърлиш възможността.

— О, да, мога!

— Ами ако все пак тя знае нещо?

Тя се намръщи, но недоверието й се стопи, когато видя нарастващото отчаяние на Вълка.

— Скарлет — рече той, — Ран каза, че задачата е отменена. Не вярвам да е говорил за друго, освен за издирването на принцесата. Не мога да си представя защо биха спрели търсенето след толкова години… но ако е вярно, тогава вероятно няма да имат повече нужда от баба ти.

Болка проряза стомаха й.

— Значи ще я пуснат да си тръгне?

Малки гънки се появиха около устата на Вълка и нещо затисна тежко гърдите на Скарлет. Нямаше нужда да продължава — бе прочела отговора в очите му.

Не. Не. Те нямаше да я пуснат да си тръгне.

Тя пое замаяно дъх и погледна надолу към ивиците лунна светлина на релсите.

— Ако бях знаел… ако те бях срещнал по-рано… искам да ти помогна, Скарлет. Искам да опитам да поправя нещата, но на тях им трябва информация, с която аз не разполагам. Най-важното нещо е баба ти да им бъде от полза. Дори да са спрели издирването на Селена, тя пак може да знае нещо, нещо от миналото й, все едно какво, което да им е необходимо. Затова, ако има нещо, което ти знаеш, някакви сведения, които имаш. Това е най-добрата ти възможност да я спасиш. Можеш да размениш информацията срещу баба ти. Дай им, каквото искат.

Раздразнението й я обви почти цялата.

— Не знам какво искат.

— Помисли. Имало ли я някога нещо подозрително? Нещо, което баба ти да е казала или направила и което ти се е сторило необичайно?

— Тя прави необичайни неща всеки ден.

— Нещо, което да е свързано с лунитяните? Или с принцесата?

— Не, тя… — Скарлет замълча. — Тя винаги е изпитвала съчувствие към тях, за разлика от повечето хора. Никога не бърза да ги съди.

— Нещо друго?

— Нищо. Нищо друго. Тя няма нищо общо с лунитяните.

— Има доказателства, че това не е истина.

— Какви доказателства? За какво говориш?

Вълка се почеса по главата.

— Сигурно ти е казвала, че е ходила на Луната.

Скарлет притисна очите си с длани и разтреперано си пое дъх.

— Ти си луд. Защо й е на баба ми да ходи на Луната?

— Била е част от единствената дипломатическа мисия, изпратена от Земята на Луна през последните петдесет години. Тя е била пилотът, който е закарал делегацията от Земята. Посещението е продължило почти две седмици и през това време сигурно е имала контакти с лунитяните. — Той се намръщи. — Никога ли не ти е казвала нищо за тези неща, а?

— Не! Не, никога не ми е казвала такова нещо! Кога се е случило това?

Вълка извърна поглед и тя видя колебанието му.

— Вълк. Кога се е случило това?

Той преглътна.

— Преди четирийсет години — каза той и гласът му отново се снижи. — Девет месеца преди да се роди баща ти.