Мариса Мейър
Скарлет (37)

Глава тридесет и шеста

Усмивката на Синдер замръзна на лицето и. Името на Пеони затисна като камък гърдите й и остави дробовете й без въздух, когато спомените заваляха пред очите й. Пеони — сама и уплашена в изолатора. Пеони умира, а Синдер още държи лекарството в ръката си.

Болката настъпи мигновено — сякаш огън раздра мускулите й. Синдер изкрещя и се хвана за масата, като едва не се свлече на земята.

Офицерът пристъпи назад неуверено, а жената извика:

— Това е тя!

Трън скочи на крака и бутна масата към Синдер. Трябваше да минат няколко секунди, преди изгарянето да отслабне. В устата си усещаше вкуса на сол и някой пищеше, а в средата на мозъка си чу скърцането на маси и столове по пода. Жената каза:

— Лин Синдер, арестувана сте.

На ретината й светна червен текст.

„Вътрешна температура — над препоръчителното контролно ниво. Ако не започне процедура по охлаждане, след една минута системата ще се изключи автоматично.“

— Лин Синдер, сложете бавно ръце на главата си. Не правете никакви резки движения.

Тя примигна — от ярката мъгла пред очите си едва можеше да различи офицера с насочения в челото й пистолет. Зад нея Трън замахна в носа на младия мъж с порта, но той залегна и после залитна назад. Третият офицер държеше на прицел с пистолета си двамата мъже, които се свлякоха в ръкопашна схватка на близката маса.

Синдер пое дълбоко дъх и благодари, че болката под кожата й почти беше преминала.

„Петдесет секунди до автоматичното броене.“

Тя бавно изпусна въздуха.

„Обратното броене до изключването се прекратява.

Температурата спада.

Охладителните процедури са стартирани.“

— Лин Синдер — повтори жената. — Сложете ръце на главата. Имам разрешение да ви застрелям, ако се наложи.

Докато вдигаше ръцете си, видя, че един от пръстите й стоеше отворен и стрелата беше готова — беше го забравила.

— Излезте бавно от сепарето и се обърнете с гръб. — Жената отстъпи назад, за да направи място на Синдер. Зад нея един удар се стовари в стомаха на Трън, той изпъшка силно и се преви надве.

Като чу звука, стомахът на Синдер се преобърна, но тя направи, каквото й казаха, като изчакваше да спре да й се повдига и слабостта й да отмине. Опита се да подготви ума си да опита отново, защото знаеше, че щеше да има само още един последен шанс.

Тя излезе от сепарето точно когато белезниците щракнаха на ръцете на Трън. Обърна се с гръб. С ъгълчето на окото си видя как офицерът се пресегна към колана си.

— Вие не искате да направите това — рече Синдер и отново изтръпна от възхитителното спокойствие в гласа си. — Вие искате да ни пуснете да си вървим.

Жената спря и се вторачи в нея с празни очи.

— Вие искате да ни оставите да си тръгнем. — Заповедта беше отправена към всички офицери, към всички хора в таверната, даже и към уплашените собственици, които се бяха сврели до задната стена. Главата на Синдер бръмчеше от завърналото се въздействие, сила и власт. — Вие искате да ни оставите да си тръгнем.

Жената пусна ръцете си отстрани.

— Ние искаме да ви оставим…

Гърлен вик отекна в таверната. Зад офицерите мъжът със сините очи понечи да стане, но после се свлече върху масата. Краката й се счупиха под тежестта му и той падна на земята с трясък. Другите клиенти побягнаха от него — вниманието на всички вече беше насочено натам. Синдер хвърли поглед към Трън, който наблюдаваше зрелището, с ръце, заключени на гърба му.

Непознатият изръмжа. Беше се свил на земята на четири крака, а от устата му капеха лиги. Под черните му вежди очите му бяха започнали да блестят зловещо, а лудият им кръвожаден поглед изви стомаха на Синдер. Той сви пръсти, одраска с нокти твърдия под и надигна глава към ужасените лица наоколо му.

От гърлото му екна вой, а устните му се извиха, оголвайки идеално заострени зъби, които приличаха повече на кучешки, отколкото на човешки.

Синдер се притисна о пейката — беше сигурна, че моментният й срив беше изгорил нещо и сега оптобиониката й пращаше объркани съобщения до мозъка й. Но картината не се изчисти.

Тримата военни едновременно насочиха пистолетите си към мъжа, но той с нищо не показа да е обезпокоен. Ужасените писъци явно му доставяха удоволствие, а също и това, че тълпата побягна от него.

Той се хвърли върху първия офицер, преди онзи да е съумял да дръпне спусъка. Ръцете му обвиха главата на войника, чу се силно изпращяване и офицерът падна безжизнен на земята. Всичко стана толкова бързо, че отделните движения бяха неразличими.

Таверната се изпълни с писъци. Настана паническо бягство към вратата — хората с мъка си пробиваха път от потрошените маси и столове.

Без да обръща внимание на тълпата, мъжът се ухили мазно на Синдер. Трепереща, тя се препъна назад и седна обратно на пейката.

— Здравей, момиченце — рече той с прекалено сдържан, прекалено човешки глас. — Струва ми се, че от известно време моята кралица те търси.

И скочи към нея. Без да може да извика, Синдер отстъпи назад.

Тогава между тях изскочи жената офицер, застана с лице към Синдер и широко разпери ръце, за да я защити. Лицето й бе напълно, изцяло безизразно. Мъртвите й очи продължаваха да надничат надолу към Синдер дори когато мъжът нададе гневен вой и я сграбчи отзад. Той обви едната си ръка около главата й, дръпна я назад и зъбите му потънаха в гърлото й.

Тя не изпищя. Не се противи.

От устата й излезе кърваво клокочене.

Чу се изстрел от пистолет.

Полуделият мъж изрева, вдигна жената, заклати я насам-натам, както правят кучетата с играчките си, и я метна в средата на таверната. Тя се сгърчи на пода, а в това време проехтя нов изстрел и улучи мъжа в рамото. Той измуча силно, хвърли се напред и сграбчи с една ръка пистолета от единствения оцелял войник. Сви пръстите на другата като нокти на животно, замахна през лицето му и остави по него четири кървави дълбоки рани.

С бясно блъскащо се сърце Синдер погледна към жената на пода, докато животът се оттичаше от очите й. Викът заседна на гърлото й. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Бели петна се появиха пред очите й. Не можеше да си поеме дъх. — Синдер!

Огледа стаята замаяно и видя Трън да се изправя иззад една прекатурена маса, а ръцете му все още бяха вързани на гърба му. Той се свлече на колене до пейката.

— Хайде, отключи ми белезниците!

Дробовете й горяха. Очите й смъдяха. Беше в състояние на хипервентилация.

— Аз… аз я убих. — запъна се тя.

— Какво?

— Убих я… тя беше.

— Синдер! Сега ли намери да полудяваш!

— Ти не разбираш! Аз бях. Аз.

Трън се хвърли отгоре й, а челото му се удари в нейното толкова силно, че тя изскимтя и падна назад върху пейката.

— Я се стегни и ми помогни да откопчая белезниците!

Тя се улови за масата и се изправи. Главата я болеше. Примигна към Трън, после към офицера, който лежеше отпуснат до стената, а вратът му се поклащаше под странен ъгъл.

Докато мозъкът й се мъчеше да осмисли случилото се, тя рязко се наведе напред и повлече Трън през обърнатите столове. Клекна до първия паднал офицер, хвана ръката му и я повдигна. Трън извъртя ръцете си към нея, а белезниците присветнаха и се отвориха.

Синдер пусна безжизнената ръка и се изправи. Хукна към вратата, но тогава нещо я улови за опашката и я дръпна назад.

Тя извика и падна върху една маса. Стъклените бутилки се изпочупиха под гърба й и ризата й се напои с вода и алкохол.

Полуделият мъж се надвеси над нея с похотлив поглед. От устните и раните му от куршуми капеше кръв, но той изобщо не забелязваше.

Синдер се помъчи да излази назад, но се подхлъзна и едно парче стъкло поряза дланта й. Тя изохка.

— Бих те попитал какво те доведе в малкото градче Рийо във Франция, но мисля, че вече знам. — Той се усмихна, но усмивката му беше страховита и неестествена заради стърчащите му зъби, омазани в кръв. — Колко жалко за теб, че ние първи намерихме старицата, а сега глутницата ми залови и теб. Чудя се каква ли ще бъде наградата ми, когато занеса остатъците от тялото ти в пластмасова кутия на кралицата ми.

С войнствен рев Трън надигна един стол и го стовари върху гърба на мъжа.

Той се обърна, а в това време Синдер използва инерцията и се изтърколи от масата. Тя падна на пода и погледна нагоре, за да види как мъжът забожда зъбите си в ръката на Трън. Писък.

— Трън!

Кръв капеше от брадичката на мъжа, когато той се отдръпна и остави Трън да се свлече на колене.

Очите му светнаха.

— Твой ред е.

Без да бърза, той направи две крачки към нея. Синдер застана в противоположния край на масата, създавайки така бариера помежду им, но той се изсмя и с един ритник запрати масата настрани.

Застанала неподвижно, тя вдигна ръка и изстреля една упойваща стреличка в гърдите му.

Той изръмжа и издърпа стреличката, сякаш тя му беше причинила незначително неудобство.

Синдер отстъпи назад. Препъна се в един паднал стол, извика и се стовари върху топлото, неподвижно тяло на офицера, който беше успял да изстреля два безполезни куршума.

Мъжът се усмихна противно, после спря и пребледня. Жестоката му усмивка изчезна и след още една крачка той се просна на земята по лице.

Синдер се взираше със свит стомах в неподвижното му тяло насред останките.

Той не помръдна и тогава тя се осмели да погледне към мъртвия офицер, чиято кръв се стичаше по рамото й. Изтърколи се на една страна от него, грабна пистолета, захвърлен на пода, и се надигна на крака.

Хвана Трън за рамото и напъха пистолета в ръката му. Той простена от болка, но не се противи, когато тя го изправи на крака и го побутна към вратата. Изтича обратно до сепарето, затъкна под мишница акумулатора и хукна след него.

На улицата цареше хаос, хората пищяха, бързаха навън от сградите неконтролируемо и викаха истерично.

Синдер видя двамата полицаи, които бяха оглеждали корабчето им. Сега се опитваха да организират бягащата тълпа. Зловещият мъж от магазина скочи навън през един прозорец, разбивайки го на парчета, и повали единия от полицаите. Челюстите му се сключиха във врата на офицера.

На Синдер й се повдигна, когато маниакът пусна полицая и извърна кървавото си лице нагоре към небето.

И нададе вой.

Дълъг, горд, злокобен вой.

Стреличката на Синдер го уцели във врата и го накара да замлъкне. Той успя да извърне кръвнишкия си поглед към нея, а после се свлече на една страна.

Но от повалянето му изглежда нямаше много полза. Докато Синдер и Трън тичаха към изоставения си кораб, воят на мъжа бе подет от още един, и още един — половин дузина нечовешки викове проехтяха на всички страни, за да поздравят изгряващата луна.