Мариса Мейър
Скарлет (44)

Глава четиридесет и трета

Кай се беше изпотил от усилието, което полагаше, да не повърне. Очите му смъдяха, но не можеше да ги отлепи от нетскрийна. Все едно гледаше много слаб филм на ужасите — прекалено страховит и фантастичен, за да бъде истински.

Видеовръзката се предаваше от централния площад, където само преди няколко дни се беше състоял седмичният пазарен ден и годишният фестивал с неговата коронация. Тела се валяха по площада, а пролятата им кръв чернееше под мигащите билбордове. Повечето трупове бяха струпани близо до входа на един нощен ресторант — един от малкото, които са били отворени и пълни с посетители в полунощ, когато беше започнало нападението.

Бяха му съобщили, че в ресторанта по това време е имало само един нападател, но Кай беше сигурен, че при цялата тази сеч трябва да са били повече. Как би могъл един мъж да убие толкова много хора?

Картината се смени и показа един хотел в Токио точно когато мъж с изцъклен поглед захвърли нечие безжизнено тяло в една колона. Кай се сви от удара и извърна лице.

— Изключи го! Не мога повече да гледам! Къде е полицията?

— Прави всичко по силите си да спре атаките, Ваше Величество — отвърна Торин зад гърба му, — но се иска време да се мобилизират и да направят организиран опит да отвърнат на удара. Нападението е невиждано досега. Толкова… нечовешко. Тези мъже се движат бързо, рядко се застояват на една улица повече от няколко минути, а това време им е достатъчно да убият всеки, който се намира там, и след това се преместват в нова част на града. — Гласът на Торин секна, сякаш беше чул надигащата се в гласа му паника и трябваше да поспре да говори, преди да го е завладяла. Той се покашля. — Екран, покажи основните новини от света.

В стаята се чу бръмчене и шестима водещи обявиха една и съща новина: неочаквани нападения, психопати убийци, чудовища, неизвестен брой жертви, хаос на цялата планета.

Четири града бяха ударени в Републиката: Нов Пекин, Мумбай, Токио и Манила. Още десет бяха станали жертва на атаките в останалите пет страни на Земята: Мексико Сити, Ню Йорк, Сао Паоло, Кайро, Лагос, Лондон, Москва, Париж, Истанбул и Сидни.

Общо четиринадесет града, макар да беше невъзможно да се даде точният брой на нападателите. Според сведенията на очевидците не повече от двайсет-трийсет човека стояха зад атаките на всяко укрепление.

Кай се напъна да пресметне числата наум. Триста мъже, най-много четиристотин.

Това изглеждаше невъзможно — броят на убитите продължаваше да расте, а нападнатите градове започнаха да търсят помощ от съседите си, за да откарат ранените в тамошните болници.

По думите на някои хора убитите бяха около десет хиляди — за по-малко от два часа — от ръцете на триста-четиристотин мъже.

Триста-четиристотин лунитяни. Той знаеше, знаеше, че Левана стои зад всичко това. В два от нападнатите градове оцелели твърдяха, че са видели сред мъжете и кралски чародеи. И макар че двамата свидетели не бяха на себе си от загубата на кръв, Кай им вярваше. Съвсем логично беше най-ценените слуги на кралицата да имат пръст в това дело. И също така беше логично, че те самите не участваха пряко в кръвопролитията, а дирижираха нападенията чрез своите пешки.

Кай се отдалечи от екрана, като търкаше очите си с пръсти.

Той беше виновен за всичко. Левана беше причинила тези ужаси заради него.

Заради него и Синдер.

— Това е война — обади се кралица Камила от Обединеното кралство. — Тя ни обявява война.

Кай се отпусна на бюрото си. Всички бяха мълчали толкова дълбоко, омагьосани от репортажите, които вървяха на екрана, че той беше забравил, че световната конференция с другите лидери от Съюза още не беше завършила.

Гласът на министър-председателя на Африка, Камин, отекна от високоговорителите, кипнал от недоволство:

— Първо петнайсет години чумата, а сега и това! И за какво? Левана е разстроена, че един-единствен затворник е избягал, така ли? Едно нищо и никакво момиче? Едва ли! Използвала е това като повод. Иска да ни направи за смях!

— Аз ще наредя незабавна евакуация на хората от всички големи градове — обади се американският президент Варгас. — Можем поне да опитаме да спрем кръвопролитията.

Европейският министър-председател Бромстад се намеси:

— Преди да поемете по този път, боя се, че трябва да ви съобщя някои още по-обезпокоителни новини.

Брадичката на Кай падна на гърдите му — беше победен. Изкуши се да запуши ушите си, за да не чува. Не искаше повече да слуша, но все пак се взе в ръце.

— Атаката не е проведена единствено в големите метрополиси — изрече Бромстад. — Току-що бях информиран, че освен Париж, Москва и Истанбул е било нападнато и едно малко градче. Рийо, селскостопански град в Южна Франция. Население — три хиляди и осемстотин души.

— Три хиляди и осемстотин! — възкликна кралица Камила. — Защо й е било да атакува такова малко градче?

— За да ни обърка — обясни австралийският генерал-губернатор Уилямс. — За да ни накара да повярваме, че атаките са безцелни! Иска да ни уплаши, че може да ни удари, където си пожелае, по всяко време! Съвсем в неин стил е!

Тогава, без да чука, в кабинета на Кай влетя министър Хюи. Кай скочи — за миг си помисли, че министърът е някой лунатик, втурнал се да го убие, но после пулсът му започна да се успокоява отново.

— Някакви новини?

Хюи кимна. Кай забеляза, че през изминалата седмица лицето му се бе състарило с години.

— Забелязали са Лин Синдер.

Кай преглътна възклицанието си и скочи от бюрото.

— Какво? Чий беше този глас? — попита Камила. — Какво е станало с Лин Синдер?

— Трябва да се погрижа за други дела — рече Кай. — Прекрати конференцията! — Протестните възклицания бяха заглушени незабавно и изопнат докрай, Кай насочи цялото си внимание към министъра. — Е?

— Трима военни офицери са успели да я проследят, като са използвали чипа на починалата й заварена сестра, Лин Пеони — точно както и настойникът й ни каза. Открихме я в едно малко градче в Южна Франция минути преди нападението.

— Южна… — Кай зяпна Торин точно когато съветникът му, осъзнал съвпадението, стисна очи уморено. — Да не би градчето да се казва Рийо?

Хюи оцъкли очи.

— Откъде разбрахте?

Кай простена и заобиколи зад бюрото си.

— Хората на Левана са нападнали Рийо и това е единственият малък град, върху който са връхлетели. Сигурно и те са успели да я проследят. Именно затова са отишли там.

— Трябва да известим и останалите лидери от Съюза — каза Торин. — Поне знаем, че не атакува безцелно.

— Но как са я открили? Чипът на сестра й беше единствената ни диря. Как по друг начин е могла да… — Той замлъкна и прокара гневно ръце през косата си. — Ясно е като бял ден! Тя е знаела за чипа! Аз съм такъв идиот!

— Ваше Величество?

Той се завъртя към Хюи, но всъщност Торин улови погледа му.

— Не ми казвайте, че това е параноя! Тя ни подслушва! Не знам как го прави, но тя ни шпионира! Може би даже и в кабинета ми има микрофони. Така е узнала за чипа, така е разбрала кога е бил отключен кабинетът ми, за да може да влети тук без предупреждение, и така е научила, когато баща ми почина!

Лицето на Торин потъмня, но за първи път той не подхвърли ни един подигравателен коментар по адрес на Кай и абсурдните му теории.

— Е, значи сме я открили, така ли? Синдер?

По челото на Хюи трепна неловко смущение.

— Съжалявам, Ваше Величество. След като атаката е започнала, тя е успяла да се измъкне сред хаоса. Намерихме чипа в една ферма извън Рийо, в близост до следи, които показваха, че оттам е излетял кораб. Работим по задържането на всеки, който може да я е видял, но за съжаление… тримата офицери, които първи са я разпознали, са били убити при нападението.

Кай се разтресе и в цялото му тяло избухна пожар — отвътре навън. Той хвърли гневен поглед към тавана и почти изкрещя:

— Е, видяхте ли това, Ваше Величество? Ако атаката ви не ни беше попречила, щяхме да успеем да я заловим! Дано сте доволна от себе си!

Като пуфтеше, той скръсти ръце на гърдите си и зачака кръвното му да спадне.

— Край — дотук сме! Прекратете издирването!

— Ваше Величество?

— Искам всички военни офицери и полицаи, с които разполагаме, да се съсредоточат в издирването на мъжете, които ни нападат, и да сложат край на атаката им. Това е новият ни приоритет.

Сякаш облекчен от решението, Хюи се поклони рязко и излезе от кабинета, оставяйки вратата отворена след себе си.

— Ваше Величество — обади се Торин, — не оспорвам този ваш ход, но все пак трябва да помислим каква ще бъде реакцията на Левана. Не трябва да пренебрегваме възможността, че тази атака, с всичките й ужаси, е просто дребна неприятност в сравнение с онова, на което тя е способна в действителност. Може би трябва да опитаме да я усмирим, преди да е причинила още по-големи щети.

— Знам. — Кай се обърна с лице към екрана и уплашените водещи на новините, които мрънкаха нещо. — Не съм забравил онези снимки, с които разполага Американската република.

Хлад полази по гърба му, когато си спомни за тях — стотици строени войници, всеки от които беше кръстоска между човек и звяр. Стърчащи зъби и огромни нокти, прегърбени рамене и фин слой козина по широките им ръце.

Мъжете, които бяха нападнали Земята, сега бяха жестоки, диви и безмилостни — в това нямаше съмнение. Но те все пак бяха просто хора. И Кай подозираше, че бяха само предвестник на онова, в което армията на Левана можеше да се превърне.

И той си бе мислил, че не можеше да я мрази повече. Че най-чудовищното деяние, на което беше способна, беше да скрие, както той вярваше, лекарството против летумозис от него. И да нападне една от прислужниците му, за да постигне политическите си цели. И да го застави да предаде Синдер само защото беше избягала от Луна преди много години.

Но тази жестокост не се побираше в ума му.

И по тази причина той вечно щеше да се презира заради онова, което се канеше да направи.

— Торин, ще ме оставите ли сам?

— Ваше Величество? — Ъгълчетата на очите на Торин бяха набраздени от бръчки, сякаш издялани в кожата му. Може би всички бяха поостарели несправедливо през тази седмица.

— Желаете да напусна, така ли?

Той прехапа бузата си от вътрешната страна и кимна.

Торин изви устни, но мина доста време, преди да каже и дума. Кай наблюдаваше проницателното лице на съветника си — Торин беше разбрал какво възнамеряваше да стори.

— Ваше Величество, сигурен ли сте, че не искате да обсъдим решението ви? Нека ви предложа съвета си. Нека ви помогна.

Кай се опита да се усмихне, но от усмивката не излезе нищо повече от мъчителна гримаса.

— Не мога да стоя тук, на сигурно в двореца, и да не правя нищо. Не мога да й позволя да продължи да убива. Не и с тези чудовища, не и като крие от нас лекарството против чумата, не и… какъвто и да е следващият й ход, който планира. И двамата знаем какво иска тя. И двамата знаем какво ще я спре.

— Тогава, позволете ми да остана и да ви подкрепя, Ваше Величество.

Той поклати глава.

— Това не е добър избор за Републиката. Може да е единственият, но не е добър. — Той пооправи яката си. — Републиката не бива да обвинява другиго, освен мен. Моля ви, вървете си.

Той видя как Торин пое дълбоко и мъчително въздух, а сетне се поклони дълбоко.

— Ще бъда отвън, в случай че ви потрябвам, Ваше Величество. — С изключително нещастен вид Торин напусна и затвори вратата след себе си.

Кай отиде до екрана и коремът му се сви от тревога. Опъна ризата си, измачкана от дългия ден — поне когато сигналът за нападението дойде, той си беше в кабинета. Мислеше си, че след това никога вече нямаше да може да спи нощем.

След това, което се канеше да направи сега.

И в обърканите си мисли той не можа да не си спомни за Синдер на бала. Колко щастлив се беше почувствал, когато я видя да слиза по стълбите към балната зала. Каква невинна веселост го завладя, когато спря поглед на прогизналата й от дъжда коса и смачканата й рокля. И как си помисли тогава, че този вид подхождаше напълно на най-известния механик в града. Беше сметнал, че благоприличието и модните прищевки на обществото не я интересуваха. Че тя се чувстваше толкова удобно в кожата си, че можеше да дойде на кралския бал като личен гост на императора с рошава коса и петна от машинно масло по ръкавиците и да държи главата си изправена, както и беше направила.

Така си беше мислил, преди да научи, че тя се бе втурнала на бала, за да го предупреди.

Синдер бе изложила на риск собствения си живот, за да го помоли да не приема съюза. Да не се жени за Левана. Защото след брачната церемония, щом се възкачеше на престола на Източната република, Левана възнамеряваше да го погуби.

Почувства как стомахът му се свива, защото знаеше, че Синдер има право. Знаеше, че Левана не би се поколебала да се отърве от него, щом вече нямаше да й е нужен.

Но той трябваше да спре убийствата. Трябваше да спре войната.

Не само Синдер беше в състояние да жертва себе си за нещо по-голямо.

Той пое въздух, изпусна го и се обърна към екрана.

— Установете видеовръзка с кралица Левана от Луна.

Малкият глобус в ъгъла се завъртя само веднъж и сетне екранът светна с образа на лунната кралица, забулена в своя бял дантелен воал. Представи си лицето й под покривалото — старо, мършаво, сбръчкано — но това не му помогна.

Кай усети, че тя беше очаквала връзката. Почувства, че беше подслушала всичко и вече знаеше съвсем точно какви са намеренията му. Усещаше, че под булото си тя му се присмиваше.

— Скъпи мой император Каито, каква приятна изненада! Сигурно е доста късно в Нов Пекин. Около два часа и двадесет и четири минути след полунощ. Поправете ме, ако греша.

Той преглътна отвращението си, както можа, и разтвори широко ръцете си към нея.

— Ваше Величество, умолявам ви, спрете атаката! Моля ви, отзовете войниците си!

Воалът се размести, когато тя склони главата си на една страна.

— Умолявате ме, значи? Но моля ви, продължете.

Лицето му пламна в огън.

— Невинни хора умират — жени, деца, случайни наблюдатели, които не са ви сторили никакво зло. Вие спечелихте и го знаете. Затова, моля ви, спрете атаката още сега!

— Казвате, че съм спечелила, но не казвате каква е наградата ми, млади императоре? Заловихте ли момичето киборг, което започна цялото стълкновение? Нея трябва да умолявате, не мен. Ако тя се предаде, аз ще отзова хората си. Това е предложението ми. Уведомете ме, когато сте готов да се пазарите с мен. А дотогава, лека нощ.

— Чакайте!

Тя скръсти ръце.

— Да?

Пулсът блъскаше болезнено в слепоочията му.

— Не мога да ви дам момичето. Помислихме, че сме я заловили, но тя за пореден път се е измъкнала, както, подозирам, вече сама сте научили. Но не мога да ви оставя да продължите да убивате невинни земни жители, докато ние се мъчим да намерим друг начин да я заловим.

— Боя се, че това е ваш проблем, Ваше Величество.

— Но има нещо друго, което вие желаете, нещо, което аз мога да ви предложа. И двамата знаем какво е то.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говорите.

Кай осъзна, че е стиснал ръцете си към нея умоляващо едва когато кокалчетата започнаха да го болят.

— Ако предложението ви за брачен съюз е все още в сила, приемам. Ако отзовете хората си, ще получите за награда Източната република. — При последните думи гласът му секна и той стисна здраво зъби.

И зачака, останал без дъх, защото знаеше, че всяка изминала минута означаваше нови кръвопролития по улиците на Земята.

След дълго, агонизиращо мълчание, Левана се изсмя сподавено.

— Скъпи мой императоре, та как бих могла да устоя на очарователното ви предложение?