Мариса Мейър
Скарлет (27)

Глава двадесет и шеста

На подземния перон имаше добро осветление и беше пълно с андроиди и въздушни колички, готови да свалят товара от влака. Вълка отведе Скарлет в сенките на друг товарен влак. Изчакаха един андроид да се обърне с гръб и изпълзяха на перона.

Вълка я хвана за китката и я повлече през него, прикривайки се зад една количка, натоварена с щайги. Миг след това Скарлет забеляза друг андроид да се качва на колелата си във вагона, от който двамата с Вълка тъкмо бяха избягали, и синята му светлина се процеди през вратата.

— Приготви се! Когато влакът потегли, ще трябва да тичаме — рече Вълка и намести раницата на рамото си. Не мина и минутка и влакът се издигна от релсите и започна да се плъзга обратно навътре в тунела.

Скарлет скокна към релсите, но нещо я дръпна назад за качулката. Тя извика сподавено и се блъсна назад във Вълка.

— Как…

Той долепи пръст до устните си.

Тя го изгледа ядно и дръпна качулката от ръцете му, но тогава дочу нещо. Бученето на приближаващ се влак.

Движеше се по третия коловоз и профуча край тях, без да намали, като изчезна в мрака отново така бързо, както бе изскочил оттам.

Вълка се ухили.

— Вече можем да минем.

Стигнаха до другия перон, без да срещнат никого — само един мъж на средна възраст ги забеляза и любопитно ги изгледа над портскрийна си.

Когато излязоха горе на улицата, Скарлет провери своя порт. Градът бе спокоен в тишината на утрото. Намираха се на гара „Лион“, заобиколени от магазини и офиси. Скарлет забеляза, че Вълка души нещо, макар че той се опита да го скрие.

Тя не можеше да надуши нищо друго, освен града. Метал, асфалт и печен хляб от затворената сладкарница на ъгъла. Вълка тръгна на северозапад.

Покрай улицата от двете й страни имаше изящни, внушителни сгради от втората ера и саксии с цветя, които висяха от оградените с мозайка прозорци. В далечината се изправяше богато украсена часовникова кула с осветен циферблат, на който се виждаха две големи островърхи стрелки и римски цифри, а под него един цифров екран показваше 04:26 до рекламата на последния модел домашни андроиди.

— Далеч ли сме? — попита Скарлет.

— Не. Можем да стигнем пеша.

На кръговото движение завиха наляво — Вълка вървеше на половина крачка пред нея, приведен напред, сякаш се готвеше за нападение. Погледът на Скарлет се спусна надолу по ръката му, по превързаната рана, която сякаш вече не го болеше, та до играещите му пръсти. Искаше да го докосне, но не можа. Затова пъхна ръцете си в джобовете на якето си.

Помежду им се отваряше пропаст и разсичаше всичко споделено от двамата във влака. Почти бяха стигнали — при баба й, при Ордена на глутницата.

Може би той я водеше към нейната смърт.

Може би и той вървеше към своята.

Тя вдигна брадичка и отказа да се плаши от собствените си мрачни мисли. Най-важното сега беше да спаси баба си и беше стигнала толкова близо. Толкова близо.

Древните къщи дойдоха по-близо към улицата, когато двамата оставиха натовареното кръстовище назад. От време на време срещаха и някакъв признак на живот — една котка се миеше на витрината на магазин за шапки, някакъв мъж в костюм изхвърча от един хотел и се метна на чакащия го кораб. Минаха край един нетскрийн, който рекламираше шампоан, променящ цвета на косата според настроението на човека.

Уединението на фермата вече й липсваше. Това беше единствената реалност, която познаваше. Фермата, баба й и ежеседмичните доставки. А сега и Вълка. Това беше реалността, която искаше.

Вълка забърза крачка, но раменете му отново се свиха навътре. Скарлет стисна зъби, протегна ръка и го стисна за китката.

— Не мога да те оставя да отидеш там — рече тя по-гневно, отколкото възнамеряваше. — Само ми кажи къде се намира и аз ще стигна сама. Само ми кажи какво да правя. Дай ми някаква обща представа срещу какво ще се изправя и аз все ще измисля нещо, но не мога да те оставя да дойдеш с мен.

Той дълго се взира надолу към нея и тя се помъчи да види мекотата в ярките му зелени очи, но топлината и отчаянието, толкова очевидни във влака, сега бяха сменени от студена решимост. Той отдръпна ръката си.

— Виждаш ли мъжа, който е седнал пред затвореното кафене от другата страна на улицата?

Тя плъзна очи край него и видя мъжа, седнал на една от външните маси. Беше качил крак върху коляното си, а лакътят му висеше от облегалката на стола. Гледаше ги вторачено и дори не се опитваше да го скрие. Когато Скарлет срещна погледа му, той й смигна.

Хлад полази по кожата й.

— Член на бандата — каза Вълка. — Минахме покрай още един на гарата, две преки по-назад. И… — Той проточи врат и ако зловонието не ме подвежда, скоро ще пресечем пътищата си с още един, щом завием зад ъгъла.

Изведнъж сърцето й заби тежко.

— Как са разбрали, че сме тук?

— Предполагам, че са ни чакали. Вероятно са проследили чипа ти.

Така постъпвали всички бегълци, които не желаели да бъдат заловени — изрязвали чиповете от ръцете си.

— Или твоя — измърмори тя. — Ако имат достъп до проследяващо устройство, тогава може би теб са следили.

— Може би. — Гласът му беше равнодушен и тя си даде сметка, че не му казва нищо ново. Дали си беше мислил, че е възможно да го следят? Ран така ли ги бе открил?

— Можем да отидем и да видим какво искат от нас. — Вълка се обърна и тя трябваше да се затича, за да не изостава.

— Но те са само трима. Ти можеш да се справиш с трима, нали? Нали каза, че можеш да надвиеш. — Тя се поколеба. Вълка й беше казал, че може да победи в битка срещу шест вълка. Кога дивият звяр беше станал синоним на мъжете от Ордена на глутницата?

— Все още можеш да се измъкнеш. Още не е късно — довърши тя.

— Казах, че ще те закрилям, и точно това ще направя. Безсмислено е да продължаваме да го обсъждаме.

— Не ми трябва твоята закрила.

— О, да — рече той, а думите я попариха сред синтезирания шум от музикалния клип на близкия билборд. — Трябва ти.

Скарлет се стрелна на пътя му и се закова там. Той спря, уплашен да не се блъсне в нея.

— Не ми трябва — каза тя. — Трябва ми да знам, че не нося отговорност за това, което те ще ти причинят. Трябва да престанеш да се държиш като глупак и да се измъкнеш оттук. Дай си шанс поне!

Той надзърна над главата й някъде в далечината. Скарлет се наежи, като се чудеше дали бе уловил присъствието още един член на глутницата, или дори повече. Тя преглътна и хвърли поглед към мъжа пред кафенето, който поглаждаше ухото си и явно се развличаше, докато ги наблюдаваше.

— Не съм глупак, защото ще се опитам да те предпазя — каза Вълка и погледна отново надолу към нея. — Глупак съм, защото почти вярвам, че от това ще има полза.

Той мина край нея и се отърси от ръката, която понечи да го спре. Мислите й я разколебаха, защото знаеше, че тя има избор. Можеше да избяга с него, да напусне града и никога да не се завърне тук. Можеше да избере да спре да търси баба си и така — кой знае — да спаси живота му.

Но това не беше истински избор. Тя едва го познаваше. Въпреки болката в сърцето си, въпреки всичко. Никога нямаше да може да живее в мир със себе си, ако изоставеше баба си сега, когато бе така близо.

Когато завиваха зад ъгъла, тя се обърна още веднъж назад и видя, че мъжът пред кафенето си бе тръгнал.

След една пряка споменът за Четвъртата световна война ги връхлетя ненадейно — следите от пожарите и ронещите се сгради на един град, сринат от войната. Тук нямаше достатъчно от красивите стари сгради, които да привлекат интереса на реставраторите, а и самият обем на разрушенията сигурно е бил непосилен, за да бъдат реконструирани постройките. Правителството, като не успяло да разруши историята на града, зарязало квартала. Останалите райони, макар да бяха отделени само от няколко улици, изглеждаха съвършено различни.

Скарлет възкликна, когато разпозна внушителната сграда, която се простираше от другата страна на улицата, с нейните разбити сводести прозорци и статуите на мъже в старомодни дрехи, много от които с изпочупени крайници, а в някои от нишите те липсваха изцяло. „Лувъра“ — една от малкото забележителности, на които баща й я бе водил като дете.

Наполовина рухнала откъм западната страна, сградата беше прекалено нестабилна, за да се влиза в нея, но тя и баща й бяха спрели заедно на тротоара и той й бе разказал за безценните произведения на изкуството, унищожени при бомбардировките, както и за малко оцелели, които са били плячкосани през войната.

Век по-късно, много от тях все още не бяха открити.

Това беше един от малкото приятни спомени с баща й и тя го бе забравила — до този миг.

— Скарлет.

Тя извърна глава.

— Насам. — Вълка махна с глава към другата улица.

Тя кимна и го последва, без да се обръща назад.

Въпреки че кварталът бе загубил блясъка си, видно беше, че тези старинни улици не са напълно изоставени. На прозореца на малък мотел се виждаше реклама: „Елате да прекарате нощта с призраците на загиналите цивилни граждани“. Един магазин за втора употреба беше изложил безглави манекени, облечени в ярки, разноцветни материи.

На една пресечка Вълка се спря на бетонния градски площад, където входът за метрото беше затворен, а табелата показваше, че станцията не работи; най-близката се намираше на „Булеварда на италианците“.

— Готова ли си?

Тя проследи погледа му, закован върху една многоетажна, великолепна сграда пред тях. Над огромните сводести врати на пост стояха ангели и херувими.

— Какво е това?

Вълка последва погледа й.

— Някога сградата е била опера и е будела възхищение с архитектурата си. Тогава избухнала войната и тя била преобразувана в артилерийски склад, а след това в затвор за военнопленници. Накрая, когато никой вече не я искал, ние сме я присвоили.

Скарлет се намръщи на думата. Ние.

— Не е ли малко очебийна за тайна улична банда, а?

— Ти би ли си помислила някога, че вътре живее нещо ужасно?

Тя не отговори, а той отстъпи назад и я разгледа внимателно, докато приближаваше величествената опера. И отново я попита:

— Готова ли си?

Тя стаи дъх и обходи съсредоточено с поглед резбите — мрачни и красиви лица, бели бюстове на мъже, които се взираха надолу към нея, дълъг балкон, на който половината от перилата липсваха. Стисна зъби, прекоси улицата и се заизкачва решително по стълбите, които се простираха по дължината на сградата, покрай безмълвните, полуразрушени ангели, докато стигна под сенчестата галерия с колоните.

— Готова съм — каза тя и огледа безразборните графити на вратите.

— Скарлет.

Тя се извърна с лице към него, изненадана от пресипналия му, сърдит глас.

— Съжалявам.

Той се постара да не я докосва, когато мина край нея.

Устата й пресъхна, а в главата й нахлуха предупредителни сигнали, когато Вълка отвори близката врата и пристъпи в сенките вътре.