Мариса Мейър
Скарлет (26)

Глава двадесет и пета

Скарлет, сънуваше, че виелицата е затрупала цяла Европа в сняг, дълбок чак до врата.

Отново беше дете. Слезе по стълбите и видя, че баба й бе коленичила пред печката с дърва.

— Мисля, че намерих човек, който да те прибере — каза баба й. — Но в този сняг едва ли ще тръгне насам. Сега ще трябва да чакам пролетта, за да се отърва от теб.

Старата жена раздуха огъня. Искрите се разлетяха, напълниха с бодлички очите на Скарлет и тя се събуди с мокри бузи и ледени пръсти. Дълго време не можа да отсее съня от спомените си. Беше валяло сняг, но не толкова много. Баба й беше поискала да я даде на други хора, но тогава тя вече не беше дете. Беше на тринайсет.

Дали беше януари, или още по-късна зима? Опита се да сглоби топящите се спомени. Бяха я изпратили да издои кравата — работа, която ненавиждаше, — а ръцете й бяха толкова вдървени, че се страхуваше, да не би да стисне вимето прекалено силно.

Защо не беше отишла на училище този ден? Дали беше неделя? Или бяха във ваканция?

О, да. Беше ходила при баща си и тъкмо се беше прибрала предишния ден. Първоначално трябваше да остане при него за цял месец, но не можа да издържи. Той пиянстваше, прибираше се посред нощ в апартамента. Скарлет беше взела влака към къщи, без да казва на никого, и с пристигането си изненада баба си. Вместо обаче да се зарадва, че я вижда, баба й се разгневи, задето Скарлет не я бе предупредила с едно съобщение за случващото се. Бяха се скарали. Скарлет още й беше ядосана, докато доеше кравата с премръзналите си пръсти.

Тогава за последно се бе качила на Маглев. И за последно бе видяла баща си.

Помнеше, че бързаше отчаяно да свърши със задълженията си, за да може да се прибере вътре на топло. Видя малкия кораб отпред пред къщата чак когато хукна обратно натам.

Беше виждала много такива кораби в града, но тук, в провинцията, те се срещаха рядко, защото фермерите предпочитаха по-големите и бързи кораби.

Промъкна се в къщата през задната врата и чу приглушените гласове на баба си и на някакъв мъж. С безшумни стъпки тръгна бавно към стълбището по теракотените плочки.

— Мога да си представя какво бреме е била за теб през всичките тези години — каза с източен акцент мъжът.

Скарлет се намуси и когато надникна през открехнатата врата, усети топлината от кухнята по лицето си. Мъжът седеше на масата с чаша в ръце. Имаше копринено черна коса и издължено лице. Скарлет не го бе виждала никога преди.

— Не бях очаквала да ми създаде толкова много главоболия — чу се гласът на баба й, която не се виждаше. — Почти се привързах към нея след всичките тези години. Но трябва да си кажа, че ще се радвам, когато си замине. Вече няма да се плаша, щом някой непознат кораб мине насам.

Буца заседна на гърлото на Скарлет.

— Ти спомена, че до седмица ще е готова да отпътува, нали така? Сигурна ли си?

— Така смята Логан. Само твоето устройство чакахме. Ако всичко мине гладко, може да заминете дори по-рано. Но трябва да си търпелив с нея. Ще е много слаба и доста объркана.

— Съвсем разбираемо. Не мога да си представя какъв ли ужас преживява.

Скарлет затисна устата си с ръка, за да заглуши дишането си.

— Приготвили ли сте й място, където да я настаните?

— Да, добре сме подготвени. И на нас ще ни трябва време да свикнем, но съм сигурен, че всичко ще се нареди, щом веднъж се настани при нас. Имам две момичета почти на нейната възраст — на дванайсет и на девет. Сигурен съм, че ще се разбират отлично и аз ще се отнасям с нея като с мое дете.

— Ами мадам Лин? Тя подготвена ли е?

— Дали е подготвена, а? — Мъжът се засмя под мустак, но смехът му беше дрезгав и смутен.

— Тя остана много изненадана, когато споделих идеята си да си осиновим трето момиче, но жена ми е добра майка. Съжалявам, че не ме придружи дотук, но не исках да предизвиквам излишно внимание към пътуването си. Разбира се, тя не знае нищо за момичето. Или поне… почти нищо.

Скарлет сигурно бе издала звук, защото мъжът вдигна глава и я видя. Той замръзна.

Столът на баба й изскърца по пода и вратата се отвори рязко. Баба й беше разярена. Но тя също беше ядосана.

— Скарлет, нали знаеш, че не е редно да подслушваш! Марш веднага в стаята си!

Скарлет искаше да се разкрещи, да затропа с крака, да й каже, че не може ей така да я изпраща при други хора, като че ли беше едно нищо, но думите не излизаха от устата й. Бяха заседнали на гърлото й.

Тя изпълни, каквото й бе казано, и преди баба й да успее да види сълзите й, затропа с крака нагоре по стълбите и влезе в стаята си.

Не я измъчваше единствено откритието, че не е желана и биха я дали на всеки случаен човек, който дойдеше да я поиска. След шест дълги години тя най-сетне бе започнала да се чувства като у дома си. И си мислеше, че може би баба й я обичаше — повече от майка й и повече от баща й. И двете с нея бяха станали отбор.

След въпросната сутрин тя живя в страх в продължение на седмица. Две седмици. Месец.

Но мъжът така и не се върна за нея, а тя и баба й повече никога не отвориха дума за случилото се.

— Скарлет?

Вълка я стисна през кръста и върна Скарлет обратно в настоящето, във вагона на товарния влак, който беше почнал да намалява скоростта си. Беше се свила като дете, с гръб, опрян до него. И въпреки че стискаше силно очите си, няколко горещи сълзи се отрониха, търкулнаха се по носа й и покапаха по слепоочията й. Тя бързо ги отри.

Вълка се размърда и се надигна зад гърба й.

— Скарлет? — гласът му беше напрегнат.

— Сънувах кошмар — рече тя, като не искаше той да си помисли, че плаче заради него. Вече почти спираха и тя се завъртя по гръб. Сигурно още беше нощ, защото вътре беше тъмно и само изкуственият блясък на градските неонови светлини се прицелваше в щайгите до вратата и пращаше пръски от розово и зелено по натрупаните каси.

— Спомних си нещо — каза тя тихо. — Мисля, че може би засяга принцесата.

Той се изопна.

— Помня, че веднъж случайно дочух баба ми да споменава Логан, без тя да знае това. Подслушвах я. При нея имаше един мъж. — И тя му разказа историята, както можа, събирайки всички парченца в едно, тъй като паметта й заплашваше да се замъгли.

Когато свърши, остана да лежи неподвижно, заслушана в свистенето на вятъра навън. Едната й страна се бе схванала от твърдите щайги, на които бе прекарала нощта.

Вълка я погледна, но не с надежда и облекчение, а с ужас.

— Те това търсят, нали? Мъжът и баба ми сигурно са говорили за принцесата тогава. Не знам къде се е намирала, нито кой се е грижил за нея… никога не съм я виждала. Винаги досега съм си мислила, че баба е искала мен да отпрати, но сега… след това, което ти ми каза за Логан Танер, Grand-mere и принцеса Селена.

Вълка се отдръпна от нея, седна изправен и сви коленете си пред гърдите си. Вторачи се безизразно в наредените една върху друга щайги около тях.

— Мъжът имаше акцент. Мисля, че беше от Източната република. — Скарлет се изправи до него и вчеса косите си на една страна. — И съм напълно сигурна, че баба нарече жена му мадам Лин. Не знам колко често се среща това име, но… бих познала мъжа, ако пак го видя. Убедена съм в това.

— Стига, мълчи! — Вълка затисна ушите си с ръце. — Все едно нищо не съм чул.

Скарлет примигна слисано от гримасата му.

— Вълк? — Тя взе ръцете му и ги свали. — Това е хубаво, нали?

Те искат информация, аз имам информация. Ще направим сделка. Ще я разменим срещу баба ми. Нали.

— Не отивай там.

Погледът му я впримчи в тъмнината. Разрошена коса, смътни белези, по миглите му — петънца от съня. Вълка нави една къдрица от косата й около пръста си.

— Недей да ходиш да търсиш баба си.

Лъч оранжева светлина блесна през вратата и изчезна.

— Трябва.

— Не, Скарлет, не трябва. — Той сграбчи ръката й и я обви с дланите си. — Нищо не можеш да направиш за нея. Ако отидеш там, само ще изложиш себе си на опасност. А баба ти не би желала това да се случи, нали?

Скарлет издърпа ръката си от Вълка.

— Можем да избягаме — продължи той, а пръстите му се протягаха тревожно, жадни за допир, и стиснаха здраво джобовете й. — Ще изчезнем в гората. Ще отидем в Африка или в източната република. Можем да оцелеем и те никога няма да ни намерят. Мога да се грижа за теб. Мога да те защитя.

— Какво говориш? Снощи каза, че ако имам някаква информация, това ще помогне, това ще е единственият шанс на баба ми и ето — сега имам информацията. Нали това искаше?

— Може би — отвърна той. — Може би, ако имаше пълното име и адреса или нещо друго по-конкретно. Но само с фамилията, една страна, и то огромна, и едно описание? Скарлет, ако им кажеш това, те ще те пленят с надеждата, че ще можеш да разпознаеш мъжа.

Тя дръпна ципа си и го огледа внимателно — с всеки дъх очите му ставаха все по-обезумели.

— Отлично — каза тя. — Тогава ще им предложим да вземат мен вместо баба ми.

Той се сви назад и поклати глава, но Скарлет беше обнадеждена.

— Ще отидем заедно. Ще им кажеш, че разполагаш с информация, но ще им я дадеш само при условие, че те оставят да си тръгнеш свободно, като вземеш и баба ми с теб. А те ще вземат мен.

Вълка потрепери.

— Вълк, трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш за нея. Не знаем в какво състояние ще я открием. Ако те са… ако са я ранили… ще трябва да се погрижиш за нея. — Гласът й секна, но без нови сълзи. Решението й беше окончателно.

Докато:

— Ами ако вече са я убили, Скарлет?

В стомаха й се сви ужас от думите, които тя се боеше да изрече гласно, за да не се превърнат в истина. Влакът продължаваше да намалява и Скарлет дочуваше яростния шум на фадакораби, нетскрийнове, свирки, които предупреждаваха да се стои далеч от релсите.

Беше среднощ, но в града нямаше никога тишина.

— Мислиш ли, че е мъртва? — Гласът й потрепери. Сърцето й туптеше силно, докато чакаше отговора му. — Мислиш ли, че са я убили?

Всеки миг се увиваше около врата на Скарлет и я задуша, ваше, докато накрая единствената възможна дума от устните на Вълка трябваше да бъде „да“. Да, мъртва е. Да, отишла си е. Убили са я. Тези чудовища са я убили.

Скарлет натисна с длани щайгата и се опита да пробие пластмасата.

— Кажи ми.

— Не — измънка той и раменете му се свлякоха надолу. — Не мисля, че са я убили. Още не.

Скарлет потрепери с облекчение. Покри лицето си с ръце, замаяна от урагана от емоции.

— Благодаря, звезди — прошепна тя. — Благодаря ти.

Гласът му стана твърд.

— Не ми благодари, че ти казах истината. Щях да проявя милост, ако те бях излъгал.

— Милост ли? Да ми кажеш, че е мъртва, било милост? Да разбиеш сърцето ми?

— Единственият ми шанс да те убедя да спреш да я търсиш беше да те накарам да повярваш, че е мъртва. Това е ясно и на двама ни. Трябваше да те излъжа.

Бученето на линиите се засили, когато влакът пропълзя на гарата. Чуха се викове. Машините издрънчаха и изсъскаха.

— Не ти взимаш решението — рече тя и грабна портскрийна си, за да провери местонахождението им. Бяха стигнали в Париж. — Аз трябва да я намеря. Но не е нужно и ти да идваш с мен.

— Скарлет.

— Не, чуй ме. Оценявам помощта ти. Ти ме доведе дотук. Но сега вече мога да продължа и сама. Само ми кажи къде да отида и аз сама ще я намеря.

— Може и да не ти кажа.

Скарлет мушна порта си в джоба, а бузите й пламнаха от гняв. Тогава срещна погледа на Вълка и там прочете паника, а не твърдоглавост. Пръстите му се свиваха и разпъваха отново и отново.

Растящото й негодувание се стопи. Тя бързо се приближи към Вълка и хвана лицето му в дланите си. Той се сепна, но не се отдръпна.

— На тях им трябва тази информация, нали така? Изражението му бе каменно.

— Ще им предложим размяна. Ти и Grand-mere ще отидете на някое сигурно място, ще се грижите един за друг, а когато ме пуснат да си ходя, аз ще ви намеря. Те няма да ме държат вечно.

Тя се усмихна колкото се може по-топло и зачака той да отвърне. Когато той замълча, тя погали с палци бузите му и го целуна. И макар че мигновено я притегли към себе си, той побърза да сложи край на целувката.

— Няма гаранция, че ще те пуснат. Може да те убият, когато вече не им трябваш. Жертваш живота си заради нейния.

— Трябва да рискувам.

Влакът спря спокойно и потъна върху релсите.

Очите на Вълка се натъжиха.

— Знам. Ще направиш, каквото трябва да се направи. — Той отлепи ръцете й от раменете си и залепи една нежна целувка на китката й — там, където кръвта пулсираше под кожата й. — И аз също.