Мариса Мейър
Скарлет (48)

Глава четиридесет и седма

Синдер лежеше по гръб и се взираше нагоре към вътрешностите на двигателя на Рампион. Единствено изкуствената й ръка се движеше, като премяташе през пръстите й малкия, блещукащ чип за директна връзка. Беше хипнотизирана от това как странният материал на чипа улавяше светлините от главния компютър на стената и ги отразяваше, а после запращаше рубини и смарагди, които трепкаха по жиците, по вентилаторите и по бучащите трансформатори. Беше хипнотизирана, но без да вижда цветовете в действителност.

Мислите й бяха разпънати между пространство от хиляди километри.

Земята. Източната република. Нов Пекин и Кай, който се беше сгодил за кралица Левана. Стомахът й се обърна и тя продължи да си припомня жлъчта в гласа му, когато бяха разговаряли за кралицата. Опита се да си представи през какви изпитания минаваше сега. Но имаше ли друг избор пред него? Тя не знаеше с положителност. Искаше й се да каже „да“ и че всичко друго — война, чума, робство — би било за предпочитане пред това да избере за императрица Левана, но не знаеше дали наистина беше така. Не знаеше дали някога изобщо е имал друг избор, или решението му винаги е било неизбежно.

От Земята мислите й се насочиха към Луна. Страна, която не помнеше, дом, който никога не бе познавала. В този час кралица Левана сигурно празнуваше победата си, без дори да помисли за всички хора, чийто живот бе погубила.

Кралица Левана. Лелята на Синдер.

Чипът чат-чат-чаткаше по пръстите й.

— Синдер? Тук ли си?

Пръстите й застанаха неподвижно и чипът се закрепи върху кокалчето на малкия й пръст.

— Да, Ико, тук съм.

— Ще можеш ли да ми вземеш едни сензори следващия път, когато слезем на Земята? Чувствам се, сякаш подслушвам нарочно, защото аудиото ми е включено през цялото време. Започва да става неловко.

— Неловко ли?

Аварийните светлини светнаха по-ярко и напомниха на Синдер изчервяване. Питаше се дали беше нарочно.

— Вълка и Скарлет са се разнежили в кухнята — рече Ико. — Обикновено обичам сантименталностите, но с истински хора е по-различно. Предпочитам драмите по нета.

Неочаквано Синдер се улови, че се усмихва.

— Ще направя всичко възможно да те уредя със сензори следващия път, когато отидем на Земята. — И тя продължи да си играе с чипа. Той се преобръщаше, потропваше, обръщаше се, завърташе се. — Как се чувстваш, Ико? Свикваш ли с живота на система за автоматичен контрол? Става ли ти по-лесно?

Нещо забуча на компютърното табло.

— Шокът вече изчезна, но пак продължавам да се чувствам, сякаш се опитвам да бъда по-силна, отколкото съм в действителност, и ме е страх, че ще разочаровам всички. Отговорността е тежка. — Жълтите лампички по пода светнаха. — Но в Париж се справих отлично, нали?

— Беше невероятна!

Температурата в машинното отделение скочи рязко нагоре.

— Бях съвсем невероятна!

— Всички щяхме да умрем, ако не беше ти.

Ико изпусна един необичайно остър звук, който според Синдер сигурно беше притеснено кикотене.

— Предполагам, че не е чак толкова зле да си кораб. Докато ти имаш нужда от мен, разбира се.

Синдер се усмихна самодоволно.

— Ико, щедростта ти е голяма… като теб.

Един от вентилаторите в двигателя намали.

— Това беше шега, нали?

Синдер се засмя и опита да завърти чипа като пумпал на върха на пръста си. След няколко упражнения вече се научи и сега можеше да го гледа как блести и танцува без никакви усилия.

— Ами ти? — каза Ико след миг. — Как се чувстваш като истинска принцеса?

Синдер трепна. Чипът падна от пръста й и тя едва успя да го хване.

— Досега изобщо не е толкова забавно, както би си помислил човек. Ти какво каза за това да имаш твърде много сила и отговорности и да се страхуваш, че ще разочароваш всички? Звучеше ми доста познато.

— И аз така си помислих.

— Сърдиш ли ми се, че не ти казах?

Последва дълго мълчание, което сви стомаха на Синдер на възел.

— Не — най-сетне рече Ико и на Синдер й се прииска детекторът й за лъжа да може да работи и на андроиди или на кораби. — Но се тревожа. Преди си мислех, че кралица Левана все някога ще се умори да ни търси и най-накрая ще можем да се приберем у дома. Или поне да се върнем на Земята и отново да заживеем нормално. Но това никога няма да стане, нали?

Синдер преглътна с мъка и отново започна да върти чипа на пръстите си.

— Не, не мисля.

Чат, чат, чат.

Тя въздъхна дълго, превъртя чипа за последен път и го стисна в юмрук.

— Левана ще убие Кай след сватбата. Ще изчака да я коронясат като императрица, после ще го убие, а цялата Източна република ще остане под нейна власт. След това е въпрос само на време да завладее и останалата част от Съюза. — Тя отметна косата от челото си. — Или поне така ми каза онова момиче. Програмистката на кралицата.

Тя отпусна хватката си — изведнъж се беше уплашила да не би металната й ръка да счупи чипа, докато тя не внимаваше.

— Но аз харесвам Кай.

— Ти и всяко друго момиче в галактиката.

— Всяко момиче ли? Да не би най-сетне да включваш и себе си в това число?

Синдер прехапа устни. Знаеше, че Ико си беше спомнила как Синдер винаги дразнеше Пеони заради безнадеждното й влюбване в принца, като сама се преструваше, че е имунизирана срещу подобна болест. Но сега всичко й се струваше, че се е случило много, много отдавна. Почти не помнеше онова момиче, което беше тогава.

— Знам само, че не мога да го оставя да се ожени за Левана — рече тя с рязък глас. — Не мога да го оставя да поеме по този път.

Тя вдигна чипа между палеца и показалеца си. Все още чувстваше ръката си прекалено нова. Беше толкова чиста, без никакви петна. Присви очите си и остави електрическия поток да потече по гръбнака й и да стопли китката й, докато ръката й не заприлича на човешка. С кожа и кости.

— Съгласна съм с теб — рече Ико. — Тогава какво смяташ да правиш?

Синдер преглътна и смени обаянието. Плътта на ръката й отново се превърна в метал, но не в безупречното титаново покритие, а в обикновена стомана, очукана от времето, мръсна, захабена по пукнатините, малко дребна ръчичка, малко скована. Старата й киборгска ръка. Онази, която винаги криеше под тежките памучни ръкавици на петна. А веднъж скри и под копринените.

Момичето, което беше тогава. Момичето, което винаги се бе опитвала да скрие.

В ъгъла на окото й светна оранжевата лампичка. Тя не й обърна внимание.

— Ще накарам Вълка да ме тренира. Ще стана по-силна от нея. — Тя отново превъртя чипа. В началото беше малко странно, защото трябваше да следи дали пръстите в илюзията се движат, както трябва, и дали ставите се огъваха и се местеха в точния момент. — Ще намеря доктор Ърланд и той ще ме научи как да я надвия. След това ще проследя момичето, което е програмирало този чип, и то ще ми разкаже всичко, което знае за Луна, за охраната там и за тайните на кралицата.

Чат. Чат. Чат.

— И тогава ще спра да се крия.