Мариса Мейър
Скарлет (13)

Глава дванадесета

Скарлет подкани с пушката вълка да влезе. Зяпайки го гневно, докато той се влачеше към площадката пред къщата. Огледа стените с мазилката и стълбището с тъмните петна по него и сякаш напрегна сили, за да мине край нея и да влезе в антрето. Наведе си главата, за да не се удари в рамката над вратата.

Скарлет затвори с ритник, без да изпуска от очи Вълка, който стоеше прегърбен и неподвижен, а тялото му се бе смалило, доколкото можеше. Той премести поглед върху въртящите се дигитални снимки на стената, на които се виждаше как Скарлет дъвче суров грах от градината като дете, после златните есенни поля и баба й в първата й военна униформа и по-млада с четирийсет години.

— Насам.

Той последва жеста й и влезе в кухнята. Скарлет погледна бегло към снимката, но тогава баба й се скри и тя влезе след него.

Видя на плота портскрийна си, на който все още стоеше снимката на алфа самеца и женската му, и бързо го мушна в джоба си.

Без да обръща гръб на уличния боец, Скарлет подпря пушката в ъгъла, образуван от шкафовете, и взе червеното си яке от облегалката на стола. Мушна ръцете си в ръкавите и се почувства по-защитена. Но за още по-голяма сигурност грабна и големия нож от поставката на плота.

Вълка мярна ножа с очи, а сетне огледа и цялата кухня. Погледът му се спря върху плетената кошница до мивката и зениците му се разшириха от глад.

В кошницата имаше шест лъскави домата.

Скарлет се намръщи, когато Вълка сведе поглед.

— Сигурно си гладен — измърмори тя. — След цялото това тичане.

— Нищо ми няма.

— Седни — каза му тя и посочи масата с ножа.

Вълка се поколеба за миг, а сетне издърпа един стол. Седна, но не го придърпа навътре към масата, сякаш искаше да си остави достатъчно място да скочи и да побегне, ако това се наложеше.

— Дръж ръцете така, че да ги виждам.

Почти развеселен, той се приведе напред и разпери широко пръсти на ръба на масата.

— Чудно ми е какво ли си мислиш за мен след снощи.

Тя се изсмя.

— Чудно ти е какво си мисля? — Тя взе дъската за рязане и я тръшна на масата срещу Вълка.

— Искаш ли няколко жокера?

Той сведе очи и потърка с пръста си една стара резка в дървото.

— Много отдавна не съм губил контрол както снощи. Не знам какво ми стана.

— Дано не си дошъл тук да търсиш съчувствието ми. — Без да оставя ножа и да се обръща с гръб към него, тя направи още две разходки от плота до масата — първо, за да вземе самуна хляб, а после и два домата.

— Нали ти казах защо съм дошъл. Цяла нощ мислих и се опитвах да разбера какво се обърка.

— Може би трябва да се върнеш в миналото към онзи момент, когато си избрал да станеш уличен боец.

Последва дълго мълчание, в което Скарлет, без да седне, отряза един голям комат от хляба и го хвърли на Вълка, а той го улови с лекота.

— Имаш право — рече той и докосна с пръсти коричката. — Сигурно всичко е започнало още тогава. — Той забоде зъби в хляба и преглътна, почти без да дъвче.

Озадачена, че не започна да се оправдава или да се извинява, Скарлет взе един от доматите и като имаше нужда да прави нещо с ръцете си, сложи го на дъската за рязане. После заби безмилостно ножа в месото на домата и по дъската потекоха семки, но тя не обърна внимание.

Набоде резенчетата на върха на ножа и му ги подаде, без да ги слага в чиния. Белите трохи хляб върху масата бързо си намериха компания — воднистия червен сок от доматите.

С отнесен поглед той взе от нея резенчетата.

— Благодаря ти.

Скарлет хвърли дръжките на доматите в мивката и отри ръцете си в дънките. Навън слънцето бързо се показваше, кокошките ставаха все по-неспокойни и по-шумно каканижеха и сигурно се питаха защо Скарлет не ги бе нахранила, когато беше излязла навън.

— Тук е толкова тихо и спокойно — каза Вълка.

— Няма да те взема на работа. — Скарлет беше забравила изстиналото си кафе и сега го взе и най-накрая седна срещу Вълка. Ножът стоеше на дъската за рязане точно до ръката й. Тя го изчака да оближе и последната капка доматен сок от пръстите си.

— Е, казвай. Каква е тази история с татуировките?

Вълка погледна ръката си. От светлината в кухнята очите му блестяха като скъпоценни камъни, но този път те не смутиха Скарлет. Единственото, което я интересуваше сега, бяха отговорите, които очите му криеха.

Той протегна ръка върху масата, така че светлината я огря напълно, и опъна кожата си, сякаш виждаше татуировката за първи път. СОГЛ962.

— Страж от Ордена на глутницата — произнесе той. — Номер 962. — Сетне пусна кожата, сви рамене и се отпусна удобно на стола. — Най-голямата грешка в живота ми.

Скарлет настръхна.

— И какво точно представлява Ордена на глутницата?

— Банда. Често им казват Вълците. Те предпочитат да се наричат отрядници, бунтовници или предвестници на промяната, но… не са по-различни от обикновени престъпници. Ако някога събера достатъчно пари, ще си махна тази гадна татуировка.

Внезапно вятърът развя клоните на дъба пред входната врата и листата му шумно изплющяха по прозореца.

— Значи вече не членуваш при тях, така ли?

Той поклати глава.

Скарлет се взираше в него, без да можеше да го разгадае. Не можеше да долови дали казва истината.

— Вълците — промърмори тя и остави името да се запечата в паметта й. — И често ли правят така? Често ли отвличат невинни хора от домовете им без никаква причина?

— Имат причина.

Скарлет дръпна вървите на качулката, докато те едва не я задушиха, после ги пусна и ги оправи.

— Защо? За какво им е притрябвала баба ми?

— Не знам.

— Не ми ги пробутвай тези. Откуп ли искат? Какво?

Той сви пръсти на масата.

— Тя е служила в армията — рече Вълка и посочи към коридора. — На снимките отвън беше с униформа.

— Баба ми е била пилот в ЕФ, но много отдавна. Още преди аз да се родя.

— В такъв случай тя сигурно знае нещо. Или поне те така мислят.

— Какво например?

— Някакви военни тайни? Свръхсекретни оръжия?

Скарлет рязко се наведе напред, докато коремът й се притисна плътно в ръба на масата.

— Нали каза, че били обикновени престъпници. Какво ги интересуват тях тези неща?

Вълка въздъхна.

— Престъпници, които се имат за…

— Предвестници на промяната. — Скарлет задъвка устните си. — Ясно. Е, и какво? Опитват се да свалят правителството, така ли? Или да започнат война?

Вълка хвърли поглед през прозореца, когато светлините на един малък пътнически кораб опасаха полето по края — първите работници пристигаха на смяна.

— Не знам.

— Напротив, знаеш! Ти си един от тях!

Вълка се усмихна сериозно.

— За тях не означавах нищо — бях обикновено момче за поръчки. Не са ми поверявали нищо от оперативните планове.

Скарлет скръсти ръце.

— Тогава направи интелигентна догадка.

— Знам, че са откраднали много оръжия. Искат хората да се боят от тях. — Той разтърси глава. — Вероятно се стремят да сложат ръка върху някое военно оръжие.

— Баба ми не знае нищо по въпроса. Дори да е знаела нещо, когато е била пилот, сега вече няма откъде да знае.

Вълка разтвори широко ръце.

— Съжалявам. Не знам и аз какво друго би могло да бъде. Освен ако ти не се сещаш за нещо, в което може да е била въвлечена.

— Откакто е изчезнала, се чудя каква може да е причината, но просто не виждам причина. Тя беше… тя е моята баба. — Скарлет посочи нивите навън. — Фермата е нейна. Винаги казва, каквото мисли, и не обича да й казват какво да мисли, но няма врагове или поне аз не знам да има. Е, вярно, хората в града я мислят за малко по-ексцентрична, но няма човек, който да не я обича. Тя е само една възрастта жена. — Скарлет стисна чашата с две ръце и въздъхна. — Не знаеш ли поне къде мога да ги открия?

— Искаш да ги намериш ли? Не, това би било самоубийство!

Тя се наежи.

— Не ти е работа да взимаш решението вместо мен.

Вълка се почеса по врата.

— Колко време мина, откакто са я отвлекли?

— Осемнайсет дни. — В гласа й се промъкнаха истерични нотки. — Държат я вече осемнайсет дни!

Погледът му се бе приковал върху масата и тревожни линии браздяха челото му.

— Много е опасно.

Скарлет скочи от масата и столът се удари с трясък в пода.

— Недей да ми четеш лекция. Поисках от теб само малко сведения. Не ме е грижа колко са опасни! Това дори е още една причина да я намеря по-скоро! Имаш ли представа какво може да й причиняват в този миг, докато ти стоиш тук да ми губиш времето? Знаеш ли какво са направили с баща ми?

Силен удар отекна в къщата и Скарлет подскочи, като едва успя да се задържи да не падне върху катурнатия стол. Тя надзърна зад Вълка, но коридорът беше празен. Сърцето й се сви.

— Татко? — Тя хукна към антрето и отвори входната врата. — Татко!

Но навън алеята беше пуста.