Мариса Мейър
Скарлет (33)

Глава тридесет и втора

Краката на Синдер стояха като заковани на земята, докато тя оглеждаше подземната стая. Не можеше да се отърси от видението на единайсетгодишното момиченце, което лежи на операционната маса, докато непознати хирурзи режат, зашиват и закърпват тялото й с изкуствените стоманени крайници. Жички в мозъка й. Оптобионика зад ретините й. Синтетична тъкан в сърцето й, нови прешлени, присадена кожа, за да скрият белезите й.

Колко време е продължило това? Колко време е прекарала в безсъзнание, спяща в тъмното мазе?

Левана е опитала да я убие, когато е била едва на три годинки.

Операцията й е завършила, когато е била на единайсет.

Осем години. Осем години е спала, сънувала, растяла в контейнера.

Ни жива, ни мъртва.

Синдер надзърна да види отпечатъка от главата си под стъклото. На стената бяха прикрепени стотици тънки жици с невротрансмитери, а на едната страна беше вграден малък нетскрийн. Не, това не беше нетскрийн, каза си Синдер. В тази стая не е могъл да проникне никакъв достъп до нета. Нито нещо, което е могло някак да стигне обратно до кралица Левана.

— Не разбирам — каза Трън, докато изучаваше внимателно хирургическите инструменти в другия край на стаята. — Как мислиш — какво ли са й правили тук долу?

Тя вдигна очи към капитана, но по лицето му нямаше подозрение — само любопитство.

— Ами — подхвана тя, — като за начало са програмирали и имплантирали чипа й.

Трън размаха скалпела пред нея.

— Добре мислиш. Естествено, че не е имала свой чип, когато е пристигнала на Земята. — Той посочи контейнера. — Ами това нещо тук?

Синдер стисна ръба на контейнера, за да успокои ръцете си.

— Сигурно е имала тежки изгаряния, които са застрашавали живота й. Най-главната им цел е била да поддържат живота й и да я укриват. Анабиозата е решила и двата проблема. — Тя потупа с пръст по стъклото. — Тези трансмитери са използвани, за да стимулират мозъка в съня й. Не е могла да трупа житейски опит и да учи като нормално дете, затова е трябвало да компенсират със симулиран опит. Симулиран живот.

Тя прехапа устни и замълча, преди да му е казала, че също така бяха имплантирали нет линк в мозъка на принцесата, чрез който щом накрая се е събудила, е била в състояние бързо да учи, без да разбира, че отдавна е трябвало да знае много неща.

Лесно беше да се говори за принцесата, сякаш тя беше друг човек. Синдер не спираше да мисли, че тя беше някой друг.

Момичето, което е спало в контейнера, не е било киборгът, който се е събудил в него.

Изведнъж Синдер осъзна, че именно затова не помнеше нищо. Не защото хирурзите бяха увредили мозъка й, докато са поставяли контролния панел вътре, а защото през цялото време не е била будна, за да има спомени. Но ако се върнеше по-назад, дали щеше да успее да спомни нещо от живота си преди комата? Нещо от детството си? И тогава си припомни съня, който се повтаряше. Постелята от въглени, огънят, който изгаряше кожата й, и разбра, че това може би бяха спомените й, а не кошмар, който е сънувала.

— Екран, включи се.

Двата екрана над операционната маса светнаха по заповед на Трън. Този отляво показваше холограма на торс до раменете, който се въртеше и мигаше във въздуха. Сърцето на Синдер спря, когато си помисли, че това е тя, но после видя и втория екран.

„Пациент: Мишел Беноа

Операция: Вграждане на устройство за блокиране на биоелектричество в нервната система и гръбнака

Прототип: Ч.Б.

Фаза: Завършена“

Синдер приближи холографа. Раменете бяха стройни и женствени, но над брадичката нищо не се виждаше.

— Какво означава това — устройство за блокиране на биоелектричество в нервната система и гръбнака?

Синдер посочи холограмата, когато тя се завъртя с гръб към нея, и на гръбнака, точно под черепа, се появи един тъмен квадрат.

— Ето това. На мен също ми бяха имплантирали, за да не мога да използвам неволно лунната си дарба, докато порасна. Когато се имплантира на землянин, действа така, че мозъкът му не може да бъде промит от лунитяните. Ако Мишел Беноа е знаела нещо за принцеса Селена, трябвало е да разполага и с начин да се предпази, в случай че попадне в ръцете на лунитяни.

— Щом имаме технология, която може да неутрализира лудостта на лунитяните, защо всички хора нямат по едно такова устройство?

Заля я вълна на тъга. Вторият й баща, Лин Гъран, бе изобрети устройството за блокиране на биоелектричеството, но бе починал от чумата, преди да успее да види творението си като нещо повече от прототип. И макар че едва го познаваше, тя не можеше да не си помисли, че животът му бе свършил прекалено рано. Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако той се бе спасил — не само за Пърл и за Пеони, но и за Синдер.

Тя въздъхна уморено от мислите си и каза само:

— Не знам защо.

Трън изсумтя:

— Е, това е доказателството. Принцесата наистина е била тук.

Синдер огледа отново стаята и погледът й падна на масата с машинките. Инструментите, които бяха направили от нея киборг. Трън изглежда още не ги беше забелязал, а може и да не беше разбрал за какво са били използвани. Езикът я засърбя да си признае. Може би беше редно да знае. Ако той и занапред щеше да бъде неин спътник, заслужаваше да знае коя е. Както и истинската опасност, на която го излагаше.

Но преди да успее да каже и дума, Трън проговори:

— Екран, покажи принцеса Селена.

Синдер се завъртя, а пулсът й се покачи, но онова, което я посрещна, не беше нейният единайсетгодишен образ. Онова, което видя, почти не приличаше на човек.

Трън се олюля назад и затисна устата си с ръка.

— Какво по…

Стомахът на Синдер се надигна, но тя затвори очи, за да може погнусата й да премине. Преглътна тежко и отново се осмели да погледне към екрана.

Там се виждаше снимка на дете.

Или по-скоро, каквото беше останало от него.

Беше увита в бинт от врата до кочанчето на лявото бедро. Дясната ръка и рамото й бяха оголени и кожата там на места беше на кървавочервени дупки, а на други — яркорозова и лъскава. На главата нямаше коса, а следите от изгарянията стигаха до врата и минаваха през средата на бузата й. Лявата половина от лицето й беше подута и обезобразена и само процепът на окото можеше да се види, а покрай ухото й вървеше линия от шевове, която рязко свиваше към устните й.

Синдер вдигна треперещите си пръсти към устата си и поглади кожата си. От тези белези и рани нямаше и помен. Белезите личаха единствено на бедрото и около китката й, където бяха закачени протезите й.

Как са могли да я оправят? Как е било възможно да я съшият отново?

Но всъщност Трън зададе истинския въпрос.

— Кой би причинил това на дете?

Синдер настръхна. Нищо не помнеше от страданията, които тези рани сигурно й бяха причинили. Не можеше да свърже себе си с детето.

Но въпросът на Трън увисна и се зарея в студената стая.

Кралица Левана бе сторила това.

На едно дете, което беше почти бебе.

На собствената си племенница.

И всичко това — само за да може да царува, да се възкачи на трона и да стане кралица.

Синдер стисна юмруците до тялото си и кръвта й кипна. Трън я наблюдаваше със същото мрачно изражение.

— Трябва да отидем да поговорим с Мишел Беноа — каза той и остави скалпела.

Синдер духна един кичур коса от лицето си. Духът на нейното детско Аз все още витаеше във въздуха — жертва, която се бореше да оцелее. Колко ли хора бяха помогнали, за да я спасят и да я закрилят? Колко ли пазеха тайната й? Колко ли хора бяха рискували живота си заради нейния, защото бяха повярвали, че той е по-ценен от техния? Защото бяха повярвали, че когато порасне, тя ще може да надвие Левана със силата си?

Нервите дращеха в стомаха й, но тя последва Трън нагоре, обратно към хангара, и внимателно затвори тайната врата.

Когато излязоха на дневната светлина, къщата продължаваше да се извисява, необичайно спокойна и притихнала над малката градинка. Огромната Рампион седеше насред полето съвсем не на място.

Трън погледна портскрийна си и когато проговори, гласът му прозвуча разтревожено:

— Откакто пристигнахме, не е мръднала.

Той не се опита да прикрие шумните си стъпки по чакъла. Почука на вратата и всеки удар отекна по двора. Почакаха да чуят стъпки отвътре, но единственият звук, който ги посрещна, беше на кокошките, ровещи в градината.

Трън провери облата дръжка и вратата се отвори — не беше заключено.

Той прекрачи в антрето и надзърна нагоре по стълбището с дървената ламперия. Вдясно беше дневната, в която се виждаха прости, груби мебели. Вляво беше кухнята, където на масата стояха две мръсни чинии. Всички лампи бяха угасени.

— Ехо? — провикна се Трън. — Госпожице Беноа?

Синдер извика нет линка и проследи сигнала от чипа на Мишел Беноа.

— Сигналът идва отгоре — прошепна тя. Стълбите простенаха под тежестта на металния й крак. По стената бяха наредени малки екрани, на които се сменяха фотографиите на жена на средна възраст в пилотска униформа и момиче с огненочервена коса. Макар че като дете момиченцето беше бузесто и цялото в лунички, на по-скорошните снимки се виждаше една поразително красива млада жена и докато минаваха нагоре, Трън рече ниско:

— Здравей, Скарлет.

— Госпожице Беноа? — провикна се отново Синдер. Но жената или спеше много дълбоко, или те скоро щяха да се натъкнат на нещо, което Синдер знаеше, че не иска да види. Ръката й потрепери, когато бутна първата врата до стълбите и се подготви да не изпищи, ако зърне разлагащо се тяло, проснато на леглото.

Но там нямаше никакво тяло.

Точно както и в хангара, в стаята цареше пълен хаос. Дрехи и обувки, дрънкулки и одеяла, но ни следа от човешко същество. Или труп.

— Ехо?

Синдер обходи стаята с поглед и като забеляза тоалетната масичка до прозореца, сърцето й се сви. Отиде до нея, вдигна малкия чип и го показа на Трън.

— Какво е това? — попита той.

— Мишел Беноа — отвърна тя. После въздъхна и затвори нет линка.

— Искаш да кажеш, че… тя не е тук, така ли?

— Опитай се да мислиш по-бързо, де — измрънка Синдер, мина край него и излезе в коридора. Скръсти ръце на хълбок и огледа другата затворена врата — без съмнение, това пак беше спалня.

Къщата беше изоставена. Нито Мишел Беноа, нито пък внучката й бяха тук. Нямаше никой, който да им даде някакви отговори.

— И как ще проследим човек, който няма чип? — попита Трън.

— Няма как — отвърна тя. — Там е цялата работа — затова ги махат.

— Трябва да разпитаме съседите. Може да знаят нещо.

Синдер изпъшка.

— Никого няма да разпитваме. Още ни издирват, ако случайно си забравил. — Тя се взря във въртящите се снимки. Мишел Беноа и малката Скарлет гордо бяха клекнали до една леха с току-що засадени зеленчуци.

— Хайде — рече тя и изтупа ръцете си, като че ли тя беше дълбала в земята. — Да се махаме оттук, преди Рампион да е привлякла внимание. — Дъските захлопаха глухо под краката й, докато тя слезе по стълбите и зави на площадката.

Входната врата се отвори широко.

Синдер се закова на място.

Едно хубавичко момиче с медено златни къдрици се закова на място пред нея.

Очите му се разшириха — първо от изненада, а сетне, защото я разпозна. Те се спуснаха към изкуствената ръка на Синдер и цветът се източи от бузите й.

— Bonjour, мадмоазел — рече Трън.

Момичето вдигна поглед към него. Тогава очите й се извъртяха навътре към главата й и тя се свлече на плочките.