Мариса Мейър
Скарлет (46)

Глава четиридесет и пета

Беше наредила да й построят моста от много специално стъкло, така че да може да наблюдава войниците си отгоре: да ги наблюдава, докато тренират, докато се бият, докато се адаптират към новите си мутации — и всичко това, без самата тя да може да бъде забелязана. Вниманието й сега беше ангажирано от една нова глутница, чиито генетични трансформации бяха завършили само преди няколко дни. Бяха още толкова млади. Просто едни момчета — дванайсетгодишни, не повече.

Но бяха направо фантастични — някои стояха настрани от групата и непрестанно поглаждаха изящната козина на гърба на дланите си; или подскачаха напред-назад на краката си, чиято структура беше изменена, а пък други вече се караха шумно и се подиграваха един на друг.

И завоюваха мястото си. Определяха си йерархията.

Точно като животните, каквито си бяха.

Всеки чародей правеше мълчаливи знаци на подчинените си, които му бяха зачислени, превеждайки ги през редица бойни строеве. Това също винаги я бе очаровало. Как някои налагаха насила контрола си, докато други — подобно на грижовни майки, се опитваха да подмамят малките зверчета.

Наблюдаваше най-младото крило с растящо удоволствие. Седем от тях се бяха наредили безропотно, но едно кутре стоеше настрани от другите. Беше застанало на четири крака, ръмжеше с оголени зъби на чародейката и приличаше на вълк повече от всички останали. В златните му очи светеше недоволство и омраза.

От този щеше да излезе алфа. Беше сигурна.

Тя наклони глава, но не свали очи от момчето.

— Сибил.

Токчетата на главната чародейка изчаткаха по стъкления под. Тя долови как дрехата й се надипли, когато Сибил се поклони.

А долу в пещерата кутрето кръстосваше в кръг около господарката си — едно младо русокосо момиче, бледо като призрак в черната си дреха.

— Всички специални агенти временно бяха освободени от мисиите си и отново се укриват. Изчислихме, че има двеста и шестдесет убити сред тях.

— Земляните скоро ще забележат татуировките, ако това все още не се е случило. Погрижи се да ги замаскират добре.

— Разбира се, Ваше Величество. Боя се, че трябва да ви докладвам и за смъртта на един чародей.

Левана вдигна очи, очаквайки за миг да улови в стъклото отражението на Сибил, но там нямаше нищо, не и на този прозорец. Нито на който и да е кралски прозорец. Беше се погрижила за това. Но дори след всичките тези години не беше свикнала напълно.

Тя повдигна вежди и подкани Сибил да продължи.

— Става дума за чародея Яил. Бил е прострелян в гърдите.

— Яил ли? Не е в негов стил да напусне убежището си дори по време на битка.

— Един от неговите зверове ми съобщи, че Лин Синдер се е появила — изглежда е опитал да я залови лично.

Ноздрите на Левана се разшириха и тя отново се обърна към тренировъчните бази точно когато малкото кутре се нахвърли върху господарката си. Момичето изпищя и падна по гръб, но след това цялото й тяло се скова от концентрация. Дори от наблюдателната си кула Левана виждаше капките пот, които избиваха по челото й и се търкулваха надолу по слепоочията й.

Кутрето отвори устата си и зъбите му проблеснаха, но после се поколеба.

Левана не можеше да каже кое надви животинския му инстинкт — дали контролът, който се опитваше да наложи чародейката, или остатъците от лунното момче, които все още придружаваха мислите в главата му.

— Глутницата на Яил вече се е разпуснала, с изключение на една бета, открита в парижката крепост. Ще изпратя Еймъри да ги прибере.

Кутрето падна от господарката си и се сви на топка до нея. Трепереше. Скимтеше. Очевидно изпитваше болка.

Като залиташе, чародейката се изправи на крака и изтупа черния реголитен прах от якето си. Той беше навсякъде в тези пещери — естествено образуваните тръби от лава, които никога нямаше да се изчистят от него, без значение колко дълго още продължаваха да строят вътре в тях. Левана ненавиждаше праха, ненавиждаше как полепва по косата и по ноктите й, как пълнеше дробовете й. Щом можеше, винаги се стремеше да отбягва тръбите, като предпочиташе да стои в светлия, лъскав купол, под който се намираше столицата на Луна и дворецът й.

— Ваше Величество? — обади се Сибил.

— Не, не пращай Еймъри — рече тя, без да сваля очи от кутрето, което се гърчеше в болки. И продължаваше да се бори срещу контрола на господарката си. Продължаваше да се мъчи да запази разума си. Продължаваше да иска да е малко момче. А не войник. Или чудовище.

Нито пешка.

— Остави глутницата на Яил да си върви. Специалните агенти свършиха работата си.

Най-сетне кутрето спря да се превива. Нежната козина на лицето му беше мокра от сълзите, докато лежеше там задъхано.

Погледът на господарката му беше жесток и толкова животински, колкото и на поверениците й. Левана почти чуваше заповедите на жената, макар че ни една дума не излезе от устата й. Каза му да се изправи. Да се строи в редицата при другите. Да й се подчини. И момчето се подчини. Като се движеше бавно и болезнено, то се изправи на стройните си крака и се нареди в строя. С наведена глава. И приведени рамене.

Като куче, което бяха нахокали.

— Тези войници почти са готови — каза Левана. — Генетичните им изменения са завършени, чародеите им са подготвени. Следващия път, когато ударим Земята, тези мъже ще водят атаката и тогава няма да ги крием.

— Да, Ваше Величество. — Сибил се поклони и този път Левана почувства как уважението й се стелеше и от нея, не само от думите й. — Ще ми позволите ли да ви поднеса най-топлите си поздравления по случай годежа ви, кралице моя.

Лявата ръка на Левана се сви и тя прокара палец по шлифованата каменна халка на пръста си. Винаги я бе прикривала в своето обаяние. Не беше сигурна дали имаше жив човек, който да знае, че тя все още я носи. Дори тя самата често забравяше, че е там, но тази вечер, след като принц Каито беше приел брачния съюз, пръстът й беше изтръпнал.

— Благодаря, Сибил. Това е всичко.

Нов поклон, а след него и отдалечаващите се стъпки.

Долу строените войници започваха да се разпускат, тъй като подготовката за деня беше завършила. Чародеите отведоха войниците в отделните пещери в естествения лабиринт под лицето на Луната.

Беше странно да наблюдава тези мъже и момчета, тези създания, които по времето на родителите й не бяха нищо повече от един експеримент, но под нейно управление се бяха превърнали в реалност. Интелигентността на хора, инстинктите на вълци, податливостта на деца. Създаваха у нея чувство на напрегнатост, каквото не бе изпитвала с години. Толкова много лунитяни, с такива особени мозъчни вълни, които и тя самата не можеше да контролира. Не и всички наведнъж.

Тези зверове, тези творения на науката никога нямаше да я обикнат.

Не и както хората от Луна я обичаха.

Не и както скоро щяха да я обикнат хората на Земята.