Мариса Мейър
Скарлет (5)

Глава четвърта

Със злополучния сапунен бунт и всичко покрай него пленничеството започна зле за Карсуел Трън. Но след като го преместиха в самостоятелната килия, той се бе превърнал в олицетворение на изискания джентълмен и след шест месеца образцово поведение убеди единствената жена сред пазачите, които се сменяха на пост, да му даде един портскрийн.

Съмняваше се, че това щеше да се случи, ако жената не бе твърдо убедена, че той е идиот, който не можеше да прави друго, освен да брои дните и да търси неприлични картинки на момичетата, които някога е познавал или е рисувал във въображението си.

И разбира се, тя имаше пълно право. Трън не проумяваше технологиите и дори да разполагаше с подробен наръчник „Как да избягаме от затвора с портскрийн“, не би могъл да използва таблета за нищо полезно. Така и не беше успял да прочете съобщенията си, нито да се свърже с новинарския поток, нито да научи нещо за затвора в Нов Пекин или заобикалящия го град.

Но да, той наистина беше благодарен за открито неприличните, макар и доста цензурирани, картинки.

На двеста двайсет и осмия ден от своето пленничество Трън преглеждаше портфолиото си и се питаше дали сеньора Сантяго все още е женена за онзи смрадливец, който миришеше на лук, когато тишината в килията бе нарушена от ужасно стържене.

С присвити очи той погледна нагоре към гладкия, ослепително бял таван.

Шумът спря и след него се чу влачене на крака. Два глухи удара. Ново стържене.

Трън скръсти крака на леглото си и зачака, а в това време шумът се усили, дойде по-наблизо, подхлъцна и пак продължи. На Трън му трябваше известно време да разбере какъв е този звук, но след като дълго се вслушва и мисли, реши, че шумът идеше от моторна бормашина.

Сигурно някой от другите затворници си правеше ремонт.

Звукът спря, но споменът от него остана да вибрира по стените. Трън се огледа. Килията му беше във формата на идеален куб с шест гладки, искрящо бели стени. Тя съдържаше чисто бялото му легло, писоара, който се вадеше и прибираше в стената с натискане на копчето, и него самия, ведно с бялата му униформа.

Ако някой си правеше ремонт, той се надяваше следващата килия да е неговата.

Звукът започна отново, този път по-стържещ, а сетне един дълъг винт проби тавана и издрънча на пода в центъра на килията. След него паднаха още три.

Трън проточи врат, тъй като един от винтовете се изтърколи под леглото.

Миг след това една квадратна плоча падна с трясък, а след нея от тавана увиснаха два крака и се чу вик на изненада. Краката бяха обути в бял памучен анцуг, същия като на Трън, но за разлика от простите му бели обувки ходилата, закачени за тези крака, бяха боси.

На едното имаше кожа.

На другото — огледална метална обшивка.

Момичето изпъшка, пусна ръцете си от тавана и падна на земята в средата на килията.

Трън се облакъти на коленете си и без да се помества от сигурното си местенце до стената, се приведе напред, за да го разгледа по-добре. Момичето беше слабичко, с мургава кожа и права кафява коса. Както левият му крак, така и лявата ръка също беше изработена от метал.

Като се опомни, момичето стана и изтупа анцуга си.

— Съжалявам — промълви Трън.

Тя се извърна към него с див поглед.

— Изглежда сте се натъкнали на грешната килия. Нуждаете ли се от помощ? Бих могъл да ви упътя как да се върнете във вашата.

Тя примигна.

Трън се усмихна.

Момичето се намръщи.

Раздразнението й я разхубавяваше още повече и Трън облегна брадичка в дланите си, за да я разгледа по-добре. Никога преди не беше срещал, а още по-малко беше флиртувал с киборг. Но всяко нещо си имаше първи път.

— Килиите тук трябваше да са празни — тросна се момичето.

— Обстоятелствата бяха особени.

Тя се вгледа в него продължително със свити вежди.

— Убийство?

Усмивката му се разшири.

— Благодаря ви, но боя се, че не познахте. Аз поведох бунта на двора. — Той намести якичката си и сетне додаде: — Протестирахме срещу сапуна.

Объркването й нарасна и Трън забеляза, че тя все още стоеше в отбранителна позиция.

— Сапунът — рече той отново, като се питаше дали не го беше чула. — Много изсушава кожата.

Тя мълчеше.

— А моята е чувствителна.

Тя отвори уста. Той очакваше съчувствие, но всичко, което излезе оттам, бе едно безразлично „А“.

Като се изпъна, момичето изрита падналата плоча изпод краката си, а после се завъртя в пълен кръг, изучавайки килията. Устните й се извиха гневно.

— Ама че съм глупава — тихо каза тя и като приближи стената вляво от Трън, допря до нея ръката си. — Една стая по-натам.

Тя изведнъж замига с клепачи, като че ли очите й се бяха напълнили с прах. Като простена ядно, момичето удари няколко пъти слепоочието си с ръка.

— Вие бягате от затвора.

— Не точно в този момент — процеди тя през зъби, като силно тръскаше главата си. — Но, да, това общо взето е идеята ми. — Лицето й се озари, щом съзря порта в скута му. — Какъв модел е портскрийнът?

— Нямам никаква представа. — Той й го подаде. — Правя си портфолио със снимки на жените, които съм обичал.

Тя се отблъсна от стената, дръпна портскрийна от ръцете му и го обърна. Един от металните й пръсти се отвори и оттам се показа малка отвертка. Тя набързо отви капака от долната страна на порта.

— Какво правите?

— Ще взема видео кабела.

— За какво ви е?

— Моят е изгорял.

Тя издърпа една жълта жичка от екрана, хвърли го обратно в скута на Трън и седна на пода със скръстени крака. Трън я наблюдаваше смаяно. Тя заметна косата си на една страна и отвори панела в основата на черепа. След миг пръстите й се показаха, стиснали жица, подобна на онази, която тъкмо бе откраднала от него, но чийто край беше почернял. Лицето на момичето се разкриви, докато монтираше новия кабел.

Най-сетне тя въздъхна облекчено, затвори панела и подметна старата жица на леглото до Трън.

— Благодаря.

Той направи гримаса на отвращение и се отдръпна от жицата.

— Вие имате портскрийн в главата си?

— Нещо такова. — Момичето се изправи и отново прокара ръка по стената. — А, така вече е по-добре. Сега как да. — Думите й постепенно заглъхнаха. Тя натисна копчето в ъгъла.

Лъскавият бял панел се плъзна нагоре по стената и оттам леко и безпрепятствено се подаде писоарът. Пръстите й се мушнаха в дупката между него и стената и заопипваха.

Като се отдръпна от захвърления на леглото кабел, Трън изчисти от съзнанието си картината на момичето, което отваря панела в черепа си, отново възприе ролята на изискания джентълмен и докато то работеше, поведе незначителен разговор. Попита я за какво я бяха пъхнали зад решетките и й направи комплимент за изящната изработка на металните крайници. Но тъй като тя не му обърна внимание, за миг той се запита дали не е бил откъснат от нежната половина на човечеството вече толкова време, че да е започнал да губи очарованието си.

Но това беше малко вероятно.

Няколко минути изтекоха. Накрая момичето намери онова, което търсеше, и Трън отново чу звука на моторната бормашина.

— Когато ви арестуваха — обади се Трън, — нима не взеха под внимание факта, че мерките за сигурност в затвора може да се окажат недостатъчни?

— Тогава бяха достатъчни. Ръката е ново допълнение. — Тя спря и се вгледа зорко в ъгъла на нишата, сякаш се опитваше да види през стената. Може да има рентгенови очи. А, ето това би му свършило отлична работа.

— Нека позная — изрече Трън. — Влизане с взлом?

След като дълго мълча и се взира в механизма за прибиране, момичето сбърчи нос.

— Две обвинения за измяна, ако искаш да знаеш. Плюс оказване на съпротива при ареста и незаконна употреба на биоелектричество. О, също и нелегална имиграция, но ако трябва да съм честна, това ми се вижда прекалено.

Той погледна тила й с присвити очи и в лявото му око се появи тик.

— На колко години сте?

— На шестнайсет.

Отвертката в пръста й отново се завъртя. Трън почака, докато стърженето стихна.

— Как се казвате?

— Синдер — рече тя и шумът отново писна.

А когато замря:

— Аз съм капитан Карсуел Трън. Но обикновено ме наричат просто…

Ново стържене.

— Трън. Или Капитана. Или капитан Трън.

Без да отвърне, тя намушка ръката си в нишата. Изглежда се опитваше да отвие нещо, но то вероятно не помръдна, защото само след секунда седна и изпухтя сърдито.

— Виждам, че се нуждаете от съучастник — каза Трън и изпъна анцуга си. — Имате късмет, защото аз случайно съм гениален престъпник.

Тя го изгледа намръщено.

— Омитай се.

— В тази ситуация молбата ви е трудна за изпълнение.

Тя въздъхна и изтупа от отвертката си стружките бяла пластмаса.

— Какво възнамерявате да правите, когато излезете оттук? — попита той.

Тя се обърна отново към стената. Стърженето продължи известно време, докато накрая тя спря, за да разкърши схванатия си врат.

— Най-прекият път вън от града е на север.

— О, каква наивна, малка каторжница сте. Не мислите, че те именно това очакват от вас?

Тя напъха отвертката в нишата.

— Моля те, спри да ме разсейваш.

— Казвам само, че може би ще можем да си помогнем един на друг.

— Остави ме на мира.

— Имам кораб.

За кратък миг тя го стрелна предупредително с очи.

— Космически.

— Космически — повтори тя провлечено.

— За по-малко от две минути може да ни отведе почти до звездите. И освен това е съвсем близо до града. Лесно се стига дотам. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че ако не млъкнеш и не ме оставиш да работя, няма да стигнем почти доникъде.

— Приемам забележката — рече Трън и вдигна примирително ръце. — Но все пак обмислете предложението ми с хубавата си главица.

Тя се изопна, но продължи да работи.

— Като се замисля всъщност, сещам се, че през една пряка оттук някога имаше отличен бар, в който сервираха дим сум. Правеха миниатюрни свински ролца, от които да си оближеш пръстите. Сочни и питателни. — Той притисна пръстите си и при спомена устата му се напълни със слюнка.

Синдер присви очи и започна да масажира врата си.

— Ако имаме време, може да се отбием и да си вземем нещо за хапване за из път. Ще ми дойде добре след понесеното страдание от буламача, на който тук казват храна. — Той облиза устни, но когато отново върна вниманието си към момичето, чертите й се бяха изопнали от болка. По челото й бяха избили капчици пот.

— Добре ли сте? — попита той и протегна ръка към нея. — Искате ли да ви разтрия гърба? Тя го плесна силно по ръката.

— Моля те — пророни тя и изпъна ръцете си, за да го задържи на разстояние. На пресекулки си пое с мъка въздух.

Трън я гледаше неподвижно и постепенно образът й затрептя, както топлината, която се издига над релсите Маглев. Той се олюля назад. Пулсът му се ускори. Мозъкът му сякаш изтръпна и оттам усещането се втурна по нервите из тялото му.

Тя беше красива.

Не, божествена.

Не, съвършена.

Пулсът му туптеше тежко и той мислеше неясно — боготворя я, предан съм й. Предавам се във властта й. Отстъпвам.

— Моля те — въздъхна тя отново и се скри зад металната си ръка. Гласът й беше пълен с отчаяние. Тя се отпусна тежко върху стената. — Спри да говориш. Остави ме на мира.

— Добре. — Той беше напълно объркан — киборг, съкилийничка, богиня. — Разбира се. Както пожелаете. — С просълзени очи той отстъпи с несигурна крачка назад и потъна в леглото си ослепял.