Мариса Мейър
Скарлет (41)

Глава четиридесета

Ран рипна на крака и двамата с Вълка отскочиха един от друг, всеки изопнат под бушуващата у него енергия. Скарлет почти я виждаше да кипи и да се надига под кожата и на двамата. Вълка беше покрит с дълбоки рани и кръв, но, застанал леко приведен напред, той изглежда не ги забелязваше, а разгряваше китките си.

Ран оголи зъби.

— Върни се на поста си, Ран — изръмжа Вълка. — Тя е моя.

Ран изпръхтя с отвращение.

— И да ти позволя да ме изложиш! И не само мен, а цялото семейство с твоето новооткрито състрадание, така ли? Ти си позор! — Той изплю една кървава храчка на изпочупения цимент. — Нашата мисия е да убиваме! Хайде, отдръпни се, за да мога да я убия, освен ако не искаш сам да го направиш.

Скарлет погледна отвъд тях. Стълбището беше достатъчно ниско, за да може да се прехвърли над перилата, но тялото я заболя дори от самата мисъл за това. Опита се да се отърси от немощта си и с огромни усилия допълзя до края на фонтана.

— Тя е моя! — повтори Вълка, а в гласа му се долови ниско ръмжене.

— Не искам да се бия с теб за някаква си жена от човешкия род, братко — рече Ран, но заради омразата, изписана на лицето му, нежното обръщение прозвуча повече като подигравка.

— Тогава ще я зарежеш.

— Оставиха я под моя надзор. Не биваше да напускаш поста си, за да се върнеш при нея.

— Тя е моя! — гневът на Вълка пламна и той удари силно близкия свещник, откъсвайки бронзовата поставка от стената. Скарлет залегна, а свещникът падна на пода и из коритото на фонтана се разхвърчаха восъчни свещи.

Вълка и брат му стояха все така приведени. Задъхани. Освирепели.

Накрая Ран изръмжа.

— В такъв случай, ти си направил своя избор.

И той се хвърли напред.

Вълка удари с отворената си длан още във въздуха и го прати в стената на фонтана.

Ран се приземи и изскимтя, но бързо се изправи на крака. Вълка се хвърли напред и заби челюсти в ръката на Ран, под лакътя му.

Ран извика от болка и с острите си нокти раздра надълбоко гърдите на Вълка, оставяйки яркочервени следи. Вълка пусна захапката си и удари Ран през лицето с гърба на ръката си, като го запрати замаян право в статуята на фонтана.

Скарлет изпищя и се препъна назад в една колона в основата на стълбището.

Ран отново се нахвърли, но Вълка го очакваше и като го улови за врата, използва инерцията му и го преметна над главата си. Ран грациозно се завъртя и падна на крака. И двамата дишаха тежко, а от разкъсаните им дрехи капеше кръв. Те крачеха в кръг, изчакваха, дебнеха се да направят грешка.

И отново Ран направи първия ход. Хвърли се с цялата тежест на тялото си върху Вълка и го събори на земята. Устремени към врата му, челюстите му щракнаха, но Вълка обви гърлото му с ръцете си и го задържа на разстояние. Той изпъшка под тежестта на Ран, като се мъчеше да се държи настрана от зъбите му, по които се стичаха лиги, но тогава Ран заби юмрук в рамото на Вълка — там, където куршумът на Скарлет го беше ранил.

Вълка нададе вой и като сви крака, за да има опора, изхвърли Ран от себе си с един ритник в стомаха.

Ран се изтърколи настрани и двамата отново се изправиха, залитайки на крака. Скарлет виждаше как енергията им се топи, докато стояха и се поклащаха, а очите им святкаха смъртоносно. Никой не се опита да покрие раните си.

Ран обърса устата си с голата си ръка и остави кървави следи по брадичката си.

Вълка приклекна, скочи, събори Ран по гръб и се стовари отгоре му. Един юмрук се опита да го одере. Вълка залегна и ухото му отнесе тежестта на удара.

Вълка притисна противника си към мрамора, вдигна лице към тавана и зави.

Вцепенена от страх, Скарлет залепи гърба си в колоната. Воят отекна от стените в черепа й, в костите й и изпълни всяко празно място в тялото й.

Когато спря да вие, Вълка се наведе и челюстите му щракнаха в гърлото на Ран.

Скарлет се скри зад ръката си, но така и не можа да отмести поглед. Кръвта забълбука, обля брадичката и врата на Вълка и покапа на мозаичния под.

Ран се разтресе и рязко се изпъна, но силите му бързо го напуснаха. Миг след това Вълка го пусна и мъртвото тяло се просна на земята.

Скарлет се пресегна край колоната, хвана перилата на стълбището и се преметна върху стъпалата. И като куцукаше, затича се нагоре.

Фоайето беше все така пусто. Докато тичаше към входа, краката й наджапаха в локвата в средата на помещението. Вратите щяха да я отведат на улицата. Към свободата.

Тогава чу, че Вълка тичаше след нея.

Излезе навън. Хладният вечерен въздух я погълна и тя затопурка по стълбите надолу към празната улица, оглеждайки открития площад за помощ.

Но там нямаше никой.

Никой.

Вратата зад гърба й се отвори толкова бързо, че дори не бе имала време да се затвори, и тя се запрепъва слепешката през улицата. В далечината видя една жена, която тичаше по близката уличка. Надеждата припламна у нея и Скарлет накара краката си да се движат по-бързо, да полетят. Изведнъж се почувства така, сякаш можеше да се издигне и да се понесе над земята. Ако само успееше да се добере до жената и да използва порта й, за да повика помощ.

И тогава се появи още една фигура. Беше мъж, а вървежът му беше неестествено бърз. Той сви светкавично по уличката и миг след това ужасеният писък на жената се разнесе пронизително по площада, но бързо бе прерязан.

От същата тъмна уличка изригна вой.

В далечината се надигна друг вой, който поздравяваше първия, а след това и още един, и още един, докато здрачът се изпълни с кръвожаден рев.

Ужасът и отчаянието задавиха Скарлет изневиделица и тя падна, а в ръцете й се забиха кал и бетон. Задъхана и цялата обляна в пот, тя се завъртя по гръб. Вълка беше спрял да тича, но продължаваше да се приближава към нея. С премерени, дебнещи, търпеливи крачки той пристъпваше към нея.

Дишаше почти толкова тежко, колкото и тя.

Някъде в другия край на града се надигна нов виещ хор.

Вълка не се присъедини към него.

Цялото му внимание — студено, остро, гладно — беше съсредоточено върху Скарлет. Болката му беше видна. Яростта — дори повече.

Тя се отдръпна назад на изгарящите я длани.

Вълка спря, когато стигна средата на кръстовището. Лунната светлина очертаваше силуета му и очите му светеха — златни, зелени, черни, горящи.

Видя го как прокара език по зъбите си. Наблюдаваше го как свива и отпуска пръстите си.

Ченето му се местеше, сякаш за да поеме по-голяма глътка въздух.

Виждаше вътрешната му борба. Двубоя му. Толкова ясно, колкото виждаше животното — вълка у него. Толкова ясно, колкото виждаше и човека.

— Вълк. — Езикът й беше засъхнал. Опита се да навлажни изсъхналите си устни и усети вкус на кръв. — Какво са направили с теб?

— Ти. — Той я заплю с думата, пълна с омраза. — Ти какво направи с мен?

Направи още една колеблива крачка към нея, а тя избяга назад, като се отблъскваше с пети от земята, но усилията й бяха безполезни. Преди да успее да примигне, той се бе надвесил над нея и тя падна на лакти, без дори да се налага да я докосва. Ръцете му удариха земята от двете й страни.

Скарлет го погледна в очите, които сега сякаш сияеха в мрака. Устата му беше рубиненочервена, а ризата му отпред чернееше от кръвта. Дрехите му, косата му, кожата му — целият миришеше на кръв.

Щом тя усещаше миризмата толкова остро, не можеше да си представи колко много той е завладян от нея.

Той изръмжа и наведе носа си до врата й.

Подуши я.

— Вълк, знам, че не искаш да ме нараниш.

Носът му се опря в челюстта й. Дъхът му помилва рамото й.

— Ти ми помогна. Спаси ме.

Гореща сълза се търкулна по бузата й.

Връхчетата на косата му, станала отново буйна и разрошена, докоснаха леко устните й.

— Нещата се промениха.

Сърцето й запърха като светулка с едно крило. Пулсът й биеше тежко във вените и тя всеки миг очакваше зъбите му да я стиснат за гърлото. Но нещо го спираше. Досега вече можеше да я е убил, но не беше го направил.

Тя преглътна.

— Ти ме защити от Ран. Не си го направил, за да ме убиеш сега.

— Не знаеш какви мисли ми минават през главата.

— Знам, че не си като тях. — Тя се загледа в огромната луна над хоризонта. Напомни си, че той не е чудовище. Това беше Вълка, мъжът, който толкова нежно я бе държал в обятията си. Мъжът, който й бе дал идентификационния чип, за да й помогне да избяга. — Нали каза, че никога не си искал да ме плашиш? Е, сега ме плашиш.

Ръмженето му отекна в тялото й. Скарлет потръпна, но заповяда на тялото си да не се отдръпва. Вместо това преглътна с мъка и долепи ръцете си до лицето му. Погали бузите му с палците си и го целуна по слепоочието.

— Спри, Вълк. Ти вече не си един от тях.

Челото му се набърчи, но възмущението му сякаш изтля. На лицето му още се четяха болка, отчаяние и безмълвен гняв, но те не бяха насочени към нея.

— Той е в главата ми — рече Вълка с грохотно ръмжене. — Скарлет. Не мога…

Той отвърна поглед встрани и лицето му се сгърчи.

Скарлет прокара пръсти по лицето му. Същата челюст, същите скули, същите белези и всички те, опръскани в кръв. Тя докосна лекичко буйната му коса.

— Остани при мен. Защити ме, както беше обещал.

Нещо изсвистя край ухото й и се заби във врата на Вълка. Вълка се скова. Погледна нагоре с разтворени очи, които бяха светнали кръвожадно, но тогава те потъмняха. Гърлото му изклокочи сподавено, силата му го напусна и той падна отгоре й.