Мариса Мейър
Скарлет (22)

Глава двадесет и първа

— Съжалявам, задето ви прекъсвам — Обади се Ран, като стоеше под клоните на дърветата и не помръдваше. — Но миризмата бе твърде изкусителна, за да я отмина. — Докато говореше, не сваляше очите си от Вълка и искрата в очите му накара Скарлет да свие в обувките си пръстите на краката си. Тя хвана дръжката на пистолета и го придърпа по-близо до хълбока си.

— Разбира се — отвърна Вълка след дълго мълчание, а в мрачния му глас прозвучаха предупредителни нотки.

— Благодаря ти, приятел.

Мъжът заобиколи огъня и мина тъй близо до Скарлет, че ако тя не се бе дръпнала, кракът му щеше да обърше лакътя й. Космите по ръцете й настръхнаха.

Ран се опъна срещу нея от другата страна на огъня и се излегна, сякаш брегът беше частният му плаж. След миг Вълка се настани помежду им. Но само приклекна.

— Вълк, това е Ран — рече Скарлет и се изчерви от неудобство. — Срещнах го във влака. — И като искаше да си придаде равнодушен вид, тя се зае да обръща парчетата патешко месо. Въпреки че лицето му беше почервеняло от близостта до патиците, Вълка се приближи още малко към нея, сякаш искаше да я отдели от Ран като с преграда.

— Разговорът във вагон-ресторанта беше приятен — каза Ран. — За… за какво беше? За справедливите подражатели на вълците?

Скарлет го изгледа кръвнишки.

— Тема, която не спира да ме пленява — произнесе тя с равен тон, докато вадеше крилцата и бутчетата от жарта. — Тези са готови.

Тя взе едното бутче за себе си и подаде другото на Вълка. Ран не се оплака от двете тънки крилца, а когато разчупи първото и хрущялите изпукаха силно в ставите, Скарлет направи гримаса на отвращение.

— Bon appetite^[1] — пожела им Ран и откъсна месото със зловещо острите си нокти, а сокът потече надолу по ръцете му.

Скарлет отхапа малко късче от месото, но двамата й другари се нахвърлиха на своя пай като животни, като всеки зорко следеше другия.

— Та разкажи ни, Ран, как успя да се измъкнеш от влака?

Ран хвърли оглозганите кости от едното крило в езерото.

— Аз бих могъл да ви попитам същото.

Тя си даде вид, че е спокойна.

— Скочихме.

— Било е рисковано — усмихна се глуповато Ран.

Вълка се наежи. От спокойствието, което бе облагородило чертите му, вече нямаше и следа — на негово място се беше настанил надигащият се гняв, който бе забелязала на борбите.

Той потропваше с пръсти, а краката му играеха.

— Още доста път има до Париж — рече Ран, без да обръща внимание на въпроса й. — Ама че нещастен обрат в събитията. За жертвата на чумата, естествено.

Скарлет намести бялото месо.

— Ужасна работа. Добре че Вълка беше с мен, иначе още щях да седя затворена там.

— Вълка — изрече Ран много внимателно. — Какво необикновено име. Твоите родители ли са те кръстили така?

— Какво значение има? — попита Вълка и хвърли кокала.

— Само поддържам разговора.

— Предпочитам тишината — отвърна Вълка и леко изръмжа.

След един дълъг миг, в който недоверието помежду им можеше ясно да се долови, Ран престорено ахна.

— Съжалявам — каза той и откъсна последното парченце месо от кокала. — Да не би да сте на меден месец? Голям късметлия си ти! — Лицето му се изопна, когато напъха късчето месо в устата си.

Вълка стисна пръсти в пясъка.

Скарлет примигна през мъглата от пушека и горещината и се приведе напред.

— Аз ли си въобразявам, или всъщност вие двамата се познавате вече?

Нито единият не отрече това. Вниманието на Вълка бе приковано върху Ран — той бе на косъм да се хвърли отгоре му.

Подозрението преряза мислите на Скарлет и тя стисна пистолета си.

— Вдигни си ръкава.

— Моля? — каза Ран и облиза потеклия по китките му сос.

Тя се изправи на крака и насочи цевта към него.

— Веднага.

Той се поколеба за миг. После с непроницаемо изражение хвана и нави левия си ръкав до лакътя. Напряко през ръката му имаше татуировка: СОГЛ1126.

Скарлет кипна от гняв така жарко, както и въглените под огъня.

— Защо не ми каза, че той е един от тях? — изсъска тя, без да откъсва очите си и пистолета от татуировката.

За пръв път Ран застана нащрек.

— Надявах се да разбера какво търси тук и защо те е заговорил във влака, без да те тревожа — отвърна Вълка. — Скарлет, това е Ран Кесли, страж от Ордена на глутницата. Не се бой, той не е нищо повече от една омега.

Ран набърчи нос от подлата — както се стори на Скарлет — обида.

Тя непрестанно местеше погледа си ту към единия, ту към другия.

— Ти си го подушил по мен — рече тя. — Когато се върнах от ресторанта, ти си знаел! И си знаел, че ни следва! През цялото време си знаел! Как…? — Тя се взираше във Вълка. Неестествените му очи. Свръхестествените му сетива. Зъбите. Воят. Фактът, че никога не беше опитвал домати. — Кои сте вие?

Лицето на Вълка трепна, но Ран заговори.

— Какво си й казал, брат?

Вълка се изправи, принуждавайки Ран да вдигне глава, за да може да го вижда.

— Тя знае, че с теб не сме братя вече — каза той. — А също така знае, че ако някой носи този знак, не бива да му се има доверие.

Ран се усмихна иронично.

— Само това ли?

— Знам, че вие държите баба ми! — викна тя и подплаши ято врабчета от близкото дърво. Когато пляскането на крилата им затихна, гората потъна в плътно мълчание и само думите на Скарлет продължаваха да звънят. Ръката й затрепери и тя се насили да я държи неподвижно, макар че Ран все така се изтягаше спокойно, сякаш беше у дома си на брега.

— Вие държите баба ми — повтори тя, този път по-бавно. — Ще отречеш ли?

— Е, може да се каже.

Бели петна засветиха пред очите на Скарлет и тя трябваше да вложи цялата сила на волята си, за да не дръпне спусъка и да изтрие самодоволството от лицето му.

— Защо ни следиш? — попита тя, когато пулсиращият й гняв се поуталожи.

Виждаше го как премерва отговора си. Тогава Ран облегна дланта си на каменистия бряг и се изправи на крака, а после изтупа ръцете си от пръстта.

— Изпратиха ме да върна обратно брат си — каза той така небрежно, сякаш го бяха пратили до магазина за хляб и мляко. — Може би той не ти е казал, че двамата сме част от елитна група със специална задача. Задачата беше отменена и господарят Яил иска да се върнем. Всички до един.

Ран погледна многозначително и стомахът на Скарлет се сви, но лицето на Вълка потъмня и върху него се изписа недоверие повече от всеки друг път.

— Аз няма да се върна — рече той. — Яил вече не ме контролира.

Ран се изсмя пренебрежително.

— Съмнявам се. Освен това знаеш много добре, че ние не оставяме братята си да си тръгнат. — Той пусна ръкава си над татуировката. — Но трябва да призная, че с една алфа по-малко наоколо ми беше по-добре.

Вятърът промени посоката си и запрати искри от огъня в лицето на Скарлет; тя се препъна назад и запримигва.

— Наистина ли мислиш, че е разумно да идваш тук, когато Яил го няма, за да те защити? — попита го Вълка.

— Защитата на Яил не ми е нужна.

— И откога?

Ран се озъби и скочи напред, но Вълка грациозно му се изплъзна и замахна с юмрука си право в брадата му. Ран обаче блокира удара, улови ръката на Вълка и възползвайки се от момента, го завъртя с гръб и заключи врата му с ръката си. Вълка се пресегна назад, хвана Ран за раменете и го прехвърли над главата си. Той падна и краката му цопнаха във водата с тежко охкане.

Но само след миг беше се изправил пак.

Пистолетът на Скарлет танцуваше между двамата, ръката й трепереше, пулсът й галопираше. Ран се тресеше от стаен гняв, докато Вълка беше като издялан от камък, хитър и пресметлив.

— Наистина мисля, че вече ти е време да се върнеш, братко — изсъска Ран през зъби.

Вълка поклати глава, а мокрите кичури се удариха в челото му.

— Никога не си бил достоен съперник за мен.

— Ще видиш, че съм станал по-добър, Алфа.

Вълка изсумтя и Скарлет почувства, че той не вярва от Ран някога да излезе равностоен противник.

— Ти затова ли ни проследи? Видял си шанс да повишиш ранга си? Като ме победиш и така ме изгониш от глутницата?

— Казах ти вече защо съм тук. Яил ме изпрати. Задачата е отменена. Когато научи за неподчинението ти…

Вълка се хвърли върху Ран и го събори на земята. Главата на Ран падна във водата и Скарлет дочу ужасен хрущящ звук, когато се блъсна в твърдите камъни на дъното. Тя изпищя, втурна се към двамата и заби ноктите си в ръката на Вълка.

— Недей! Спри! Той може да ни каже нещо!

С оголени зъби Вълка замахна отдалече с юмрук и фрасна Ран в лицето.

— ВЪЛК! Спри! Баба ми! Той знае… Вълк, пусни го!

Когато той не се прегъна, Скарлет стреля предупредително във въздуха. Ехото изпълни сечището, но Вълка остана невъзмутим. Ран спря да маха с ръце, отпусна ги немощно надолу по тялото на Вълка и падна във водата.

— Ще го убиеш! — изпищя тя. — Вълк! ВЪЛК!

От устата на Ран се надигнаха няколко последни мехурчета и тогава Скарлет отстъпи назад, въздъхна и натисна спусъка отново.

Вълка изсъска и падна на една страна. Притисна лявата си ръка под рамото, където кръвта вече се бе просмукала в ръкава му. Раната не беше дълбока. Куршумът едва го бе одраскал.

Той примигна към Скарлет.

— По мен ли стреля?

— Ти не ми остави друг избор. — Ушите й пищяха, когато падна на колене, вдигна Ран за раменете и го сложи да легне под неудобен ъгъл на брега. Той се завъртя на едната си страна — лявото му око вече се бе подуло и почти затворило, а от носа и устните му се стичаха кръв и вода. Той се закашля силно и от устата му се изляха още кръв и вода, които образуваха малка локва в пясъка.

Скарлет изпусна сподавена въздишка и погледна нагоре към Вълка. Той не се бе поместил, но бе отърсил безумния гняв от лицето си и на негово място сега имаше нещо, близко до възхищение.

— Хубаво е да знам, че когато ме посрещна с пушката на вратата ти — каза й той, — наистина си имала намерение да стреляш.

Скарлет го измери намусено.

— Честно, Вълк, ти какво си мислиш? Та той може да ни каже нещо. Може да помогне да си върна баба!

Слабата му усмивка се смекчи и за миг той изпита съжаление. Към нея.

— Той не би проговорил.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Отговорът ти не ми е достатъчен!

— Пази си пистолета.

— Какво. — Тя погледна надолу към брега и видя как Ран обгръща с пръстите си дръжката на пистолета й. Тя грабна дулото и го издърпа от него.

Немощен смях докара още кървави храчки на устните му.

— Някой ден ще те убия, братко. Ако Яил не ме изпревари преди това.

— Стига си го предизвиквал! — изкрещя Скарлет. После се изправи на крака далеч от досега на Ран, пусна предпазителя и мушна пистолета в дънките си на кръста. — Не се намираш в най-изгодната позиция да отправяш заплахи точно сега.

Ран замълча. Очите му се затвориха, устните му останаха отворени, на бузата му имаше размазана кръв. Дишаше с мъка, накъсано.

Погнусена, Скарлет се обърна към Вълка, който отлепи ръката си от раната и с изумление се вторачи в кръвта, покрила дланта му. Облегна се на лакът и размаха ръката си във водата, за да изчисти петното.

С въздишка тя взе забравената си раница и извади оттам една чантичка за първа помощ. Вълка не възрази, когато Скарлет разкъса дупката от куршума в ръкава му и захвана да почисти и превърже раната. Куршумът само беше облизал бицепса му.

— Съжалявам, че те прострелях — каза тя, — но иначе щеше да го убиеш.

— Още не е станало късно — отвърна Вълка, без да сваля очи от ръцете й.

Тя поклати глава и върза здраво бинта на възел.

— Той не ти е истински брат, нали? Това е просто обръщение в бандата ви, а?

Вълка изсумтя. Не каза нищо.

— Вълк?

— Никога не съм казвал, че се разбираме добре.

Скарлет погледна лицето му — там се четеше диво презрение. Зелените му очи горяха, вперени в простряното тяло на Ран зад нея.

— Добре.

Свирепостта в гласа й го сепна, изтривайки част от омразата му, и Вълка върна вниманието си отново към нея.

— Ти сигурно познаваш недостатъците му. Знаеш как да го разпиташ. Отново съжалителният поглед.

— Ние сме обучени да издържаме при разпити. Той няма да ни помогне.

— Но той вече ни даде малко информация. — Тя събра останалите неща в чантичката и я хвърли към раницата си. Не уцели и тя падна на земята. — Ясно е, че той знаеше нещо, когато го попитах за баба ми. А после и тази задача, която е била отменена — какво е това? Има ли нещо общо с нея?

Вълка поклати главата си, но тя видя, че през очите му премина сянка.

— Той ни каза само това, което искаше да научим, тоест, аз да науча. Или да повярвам. Не бих се доверил на нищо, излязло от устата му.

— Как може да си сигурен?

Пръстите му пак започнаха да се свиват.

— Познавам Ран. Би направил всичко, за да подобри репутацията си. Това се е надявал да постигне, като ме е проследил дотук, за да ме накара да се върна. И е искал да им даде доказателство, че се е бил срещу мен и е спечелил. Колкото до задачата, от която и аз бях част, когато напуснах… те не биха я отменили. Беше твърде важна за тях.

— Ами баба ми?

Той отърси загрижеността от лицето си.

— Хайде. Трябва да продължим. — Опита силата на ранената си ръка, преди да се подпре на нея, за да стане. Огънят беше угаснал и само няколко тлеещи въглена стояха още, но той бързо ги стъпка, без да го е грижа за патешкото месо, което се беше свило и станало черно като въглен.

— Не това имах наум — отвърна Скарлет, без да се отмества от брега. — Не трябва ли поне да опитаме да го разпитаме?

— Скарлет, чуй ме. Дали той знае нещо, което би ни помогнало? Вероятно. Но няма да ни го каже. Освен ако не възнамеряваш да го измъчваш. Но дори и тогава, каквото и да направиш, няма да можеш да го уплашиш повече от глутницата, ако пропее. Вече знаем къде е баба ти. Губим си времето, като стоим тук да се разправяме с него.

— Ами ако го вземем с нас и им предложим да го разменим за нея? — попита тя, докато наблюдаваше Вълка, който събираше нещата им в раницата.

Вълка се засмя.

— Размяна? За една омега? — Той посочи Ран. — Та той не струва нищо. — И макар че гневът му бе доловим под повърхността, Скарлет се зарадва, че временната лудост бе изчезнала от очите му.

— Той ще се върне при тях — обади се тя, — и ще им каже, че си с мен.

— Няма значение. — Вълка преметна на рамо торбата и прати последен, презрителен поглед към брат си. — Ние ще стигнем преди него.