Мариса Мейър
Скарлет (2)

Глава първа

Скарлет се спускаше към задната уличка на таверна „Рийо“, когато портскрийнът на седалката до нея иззвъня и механичен глас изрече:

„Съобщение от полицията в Тулуза,

отдел «Издирвания».

До мадмоазел Беноа“.

Сърцето й подскочи и тя зави в последния момент, преди корабът да е остъргал каменната стена отдясно, после пусна спирачките и той спря ход напълно. Изключи мотора и грабна захвърления на седалката портскрийн. Контролното табло в кабината отрази бледосинята му светлина.

Бяха намерили нещо. Полицаите сигурно бяха намерили нещо.

— Приемай! — извика тя и стисна силно порта в ръцете си.

Но вместо видеовръзката, която очакваше с детектива, натоварен със случая на баба й, получи единствено няколко кратки, делови изречения.

28 август 126 д.а.

ОТНОСНО: Иск № AIGОО155819, подаден на 11 август 126 д.а.

С настоящето съобщение уведомяване СКАРЛЕТ БЕНОА, Рийо, Франция, ЕФ, че, считано от 15 часа и 42 минути на 28 август 126, издирването на изчезналото лице МИШЕЛ БЕНОА, Рийо, Франция, ЕФ, се преустановява поради липса на доказателства за насилие или умишлено убийство. Хипотеза: Лицето е избягало по свое желание и/или е извършило самоубийство.

СЛУЧАЯТ СЕ ПРЕКРАТЯВА.

Благодарим ви, че използвахте нашите детективски услуги.

След съобщението се завъртя видеореклама, с която полицията напомняше на всички пилоти на корабите за доставки да не свалят предпазните колани, преди да са изключили моторите.

Скарлет впи очи в малкия екран, докато накрая думите не се размазаха в черно — бял вик и земята под кораба не изчезна. Пластмасовият панел на портскрийна изпука в пръстите й, които се затягаха все повече и повече.

— Идиоти — процеди тя през зъби в празния кораб.

Думите „Случаят се прекратява“ се изсмяха насреща й. Скарлет нададе гърлен вик и тресна с все сила порта в контролното табло — искаше да натроши на парчета и метала, и пластмасата, и жиците. Но и след трите удара екранът — едва ожулен — само примигна.

— Идиоти такива! — Тя запрати порта на пода пред седалката до нея, отпусна се тежко назад и опъна къдриците си като струни.

Коланите се впиваха в гърдите й и изведнъж започнаха да я задушават. Тя откопча механизма и едновременно с това отвори вратата с ритник, като едва не се приземи по очи в сенчестата уличка. Миризмата на мазнина и уиски от таверната я задави, когато си пое жадно въздух, мъчейки се да отрезви гнева си със здрава мисъл. Щеше да отиде до полицейския участък — сега беше станало късно, затова по-добре утре. Още призори. Щеше да бъде спокойна и разумна, щеше да им обясни защо предположенията им са погрешни. Щеше да ги убеди да отворят случая отново.

Скарлет прокара рязко чипа в китката си пред скенера до товарното отделение на кораба и вдигна капака по-силно, отколкото хидравликата позволяваше.

Щеше да каже на детектива, че не бива да спира издирването. Щеше да го накара да я изслуша. Щеше да го накара да проумее, че баба й не е изчезнала по своя воля и положително не се е самоубила.

В багажника на кораба бяха натъпкани около половин дузина щайги, но Скарлет не ги забелязваше. Тя беше далеч оттук — в Тулуза, и планираше мислено разговора, призовавайки на помощ всичката си убедителност и цялата си способност да разсъждава логично.

Нещо се беше случило с баба й. Нещо не беше наред и ако полицията спре да я издирва, Скарлет ще отиде в съда и няма да се откаже, докато не забранят и на последния тиквеник от техните детективи да работи повече, и…

Тя стисна силно по един домат във всяка ръка, завъртя се на пети и замери каменната стена. Доматите се размазаха, а сокът и семенцата опръскаха купчините боклук, който чакаше да замине за компактора.

Почувства се по-добре. Грабна още един домат и си представи как се опитва да обясни на детектива, че баба й няма навика да изчезва така ненадейно, но той пак не й вярва. Представи си как доматът изплесква самодоволното му малко.

Тъкмо когато и четвъртият домат бе заличен, една врата се отвори. Скарлет се пресягаше за нов домат, но в този миг не друг, а собственикът на таверната се облегна на дървената рамка. Тя замръзна. Слабото лице на Жил лъщеше. Очите му обходиха стената на таверната и слузестата оранжева цапаница, сътворена от Скарлет.

— Дано това не са моите домати.

Тя дръпна ръка от щайгата и я отри в мръсните си дънки. Лицето й гореше, а пулсът й биеше тежко и неравно.

Жил обърса потта от плешивата си глава и я стрелна с обичайния си свиреп поглед.

— Е?

— Не са твоите — промълви тя. И това беше истината — докато той плати, технически погледнато доматите бяха нейни.

Той изръмжа.

— В такъв случай ще ти орежа само три униви за почистването на тази свинщина. Ако вече си свършила със стрелбата по мишената, може би ще благоволиш да ги внесеш вътре. От два дни сервирам увехнали марули.

И той се шмугна обратно в ресторанта, без да затваря вратата. По уличката се разляха смях и шум от прибори — звуци съвсем обичайни и затова толкова по-странни.

Светът на Скарлет се сгромолясваше, но никой не забелязваше това. Баба й беше изчезнала, но никого не го беше грижа.

Скарлет се обърна към багажника, хвана двата края на щайгата с домати и зачака сърцето й да спре да блъска в гърдите й. Думите от съобщението все още бомбардираха съзнанието й, но мислите й бяха започнали да се проясняват. Първата вълна на агресията остана да гние при размазаните домати.

Щом успя да си поеме спокойно дъх, тя сложи щайгата върху червеникавите картофи и ги извади от кораба.

Редицата готвачи не й обърна никакво внимание, докато отбягваше съскащите им тигани, за да стигне до склада. Там напъха щайгите по рафтовете, които бяха надписани с маркер, после изтрити, а сетне надписвани отново поне дузина пъти през годините.

— Bonjour, Скарлинг!

Скарлет повдигна косата от потния си врат и се извърна.

На вратата сияеща стоеше Емили, а в очите й блестеше тайна. Но щом видя лицето на Скарлет, тя веднага се отдръпна назад.

— Какво.

— Не ми се говори. — Скарлет се плъзна край келнерката и се запъти обратно към кухнята, но Емили издаде пренебрежителен звук и заприпка подире й.

— Че кой те кара да говориш? Аз само се радвам, че си дошла — каза тя и стисна Скарлет за лакътя. Двете излязоха отново на уличката. — Той се завърна. — Въпреки ангелските къдрици, които опасваха лицето й, усмивката на Емили загатваше доста дяволити мисли.

Скарлет се отскубна, взе едно сандъче с пащърнак и репички и ги подаде на сервитьорката. Не отвърна нищо — не бе в състояние дори да се поинтересува кой беше той и защо беше толкова важно, че се е завърнал.

— Чудесно — каза тя и взе да пълни една кошница с червен лук.

— Забравила си, нали? Хайде, Скар, спомни си — това е уличният боец, за когото ти разказвах онзи… о, дали пък това не беше София?

— Уличният боец?! — Скарлет стисна очи — челото й започна да пулсира от главоболието.

— Той ли, Ем?

— Не бъди такава. Той е мил! И тази седмица почти всеки ден е тук и винаги сяда на някоя от моите маси, което определено означава нещо, не мислиш ли? — Скарлет не отговори и момичето остави сандъчето на земята, за да извади от джоба на престилката си пакетче дъвки. — Много е тих. Не е като Ролан и шайката му. Мисля си, че е свенлив… и самотен. — Тя мушна една лентичка в устата си и предложи на Скарлет.

— Свенлив боец? — Скарлет отказа дъвката с жест. — Чуваш ли се какви ги приказваш?

— Трябва да го видиш, за да разбереш какво искам да кажа. Има едни очи, които просто.

— Емили размаха ръка пред лицето си, сякаш беше слънчасала.

— Емили! — на вратата отново се бе появил Жил. — Стига си дрънкала, ами се хващай на работа. Чакат те на четвърта маса. — Той хвърли кръвнишки поглед на Скарлет — мълчаливо предупреждение, че ще ореже още униви от цената, ако продължава да разсейва работниците му. А после се вмъкна вътре, без да дочака отговор. Емили се оплези зад гърба му.

Скарлет подпря кошницата на хълбока си, затвори багажника и мина край келнерката.

— Той ли чака на четвърта маса?

— Не, той е на девета — измърмори Емили и вдигна зеленчуците от земята. Докато минаваха през запарената кухня, тя възкликна:

— О, как може да съм толкова глупава! Цяла седмица забравям да ти пратя съобщение, за да питам за grand-mere. Има ли нещо ново?

Скарлет стисна зъби, а в главата й като стършели забръмчаха думите от съобщението. Случаят се прекратява.

— Нищо — отвърна тя и разговорът им се изгуби в хаоса от крясъците на готвачите, които си викаха един на друг през плота.

Емили отиде с нея до склада и стовари там сандъчето. Скарлет побърза да се заеме с нареждането на кошниците, преди момичето да й е подхвърлило някоя и друга окуражителна дума.

— Не се тревожи, Скар. Ще се върне. — Каза Емили, както бе прието, и влезе обратно в таверната.

От толкова стискане челюстите на Скарлет започнаха да я болят. Хората говореха за изчезването на баба й, сякаш беше котка, която се е изгубила, но щом огладнееше, щеше да намери пътя към дома. Не се тревожи. Ще се прибере.

Но вече две седмици бяха изминали, откакто баба й я нямаше. Беше изчезнала, без да изпрати съобщение, без да се сбогува, без никакво предупреждение. Дори беше пропуснала осемнайсетия рожден ден на Скарлет, при все че седмица по-рано сама купи продуктите за любимата лимонова торта на внучката си.

Ратаите не я бяха видели да заминава. Андроидните работници не бяха записали нищо подозрително. Беше оставила портскрийна си, но съхранените на него съобщения, календарът и архивът от нета не даваха никаква следа. Това, че беше тръгнала без него, също беше доста подозрително. Та днес хората носеха портовете навсякъде със себе си.

Но най-лошото не беше, че е оставила портскрийна си или че не е приготвила тортата.

Скарлет беше намерила идентификационния чип на баба си. Идентификационният й чип! Увит в тензух на червени петна от кръвта и оставен като малък пакет върху кухненския плот.

По думите на детектива именно така постъпвали всички бегълци, които не желаели да бъдат заловени — изрязвали чиповете от ръцете си. Беше изрекъл думите, сякаш вече е разрешил загадката. Но Скарлет си помисли, че вероятно и за повечето похитители тази хитрост не бе никаква тайна.